Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- В любовта към Бога се определя всичко – какъв трябва да бъда аз, за да застана пред Него
- Ако покаянието означава промяна на ума, като метаноя, то следователно от християните се иска те да придобият мироглед, който Бог открива пред нас
- Днес като общество сме разделени по основната линия, която разделя истината от лъжата
В евангелието, което се чете на днешната неделя, чуваме притчата на Христос за брачното тържество, на което един цар, който правел сватба на сина си, поканил гости, които обаче отказали да присъстват. След това царят поканил други, които откликнали и взели участие в празненството. В края на притчата Спасителят казва, че „мнозина са звани, а малцина избрани“. Каква е разликата между званите и избраните? Как човек да откликва на Божия призив? Как да намери време за Бога и Той да стане важна част от неговия живот? На тези въпроси търсим отговори в разговора ни с отец Василий Шаган.
– Отец, благодаря за възможността да поговорим за евангелското четиво за тази неделя (Мат. 22: 2-14). Ако позволите да започнем разговора ни отзад напред. В края на евангелското четиво Спасителят казва: „мнозина са звани, а малцина избрани“. Каква е разликата между избраните и останалите?
– Когато говорим за днешното Евангелие, трябва да кажем, че този откъс, който се чете, е притча, разказана от Христос. И ние от обща култура би трябвало да знаем, че Спасителят говори често с притчи в Своето Евангелие. Поставяйки Евангелието като основна ценност за християните по принцип, а аз бих казал и за хората, то тази притча е от голямо значение. И наистина – ако започнем разговора ни отзад напред, то трябва да отбележим, че съвременният човек в желанието си да се представи, се чувства винаги в правото си, следователно призван да носи своето човешко достойнство. И когато накърняват неговото човешко достойнство или права, той се чувства в правото си да защитава тези права. Това е нещо хубаво, въпреки че виждаме в днешния век как се ощетяват човешките права и всячески се накърняват, а няма и правосъдие в съвременния свят. Трябва да знаем, че с тази притча Христос ни казва: да, всички хора са призвани най-напред да бъдат хора и да носят своето човешко достойнство. Тук обаче възниква големият въпрос – какво всъщност е човешкото достойнство? Какво е това нещо? Какво е човекът по принцип? Когато си задаваме тези въпроси, трябва да намерим и правилните отговори, за да имаме и правилно самочувствие. И в същото време, когато знаем, че Бог призовава всички и то не където и да е, а на Своя брачен пир, тогава именно трябва да си зададем въпроса: ние отговаряме ли на този призив? Чуваме ли този призив? Готови ли сме да откликнем на него? Дали чрез своя мироглед, живот, възгледи за себе си, отговаряме на това да се включим в брачния пир на Този, от Когото сме призовани – в случая от Бога, защото Христос ни казва с тази притча това: че Бог призовава всеки човек. За това казва, че мнозина са звани на Неговия брачен пир – и аз държа да отбележим това: че този пир е именно брачен.
– Според Вас може ли човек да приеме Божията покана, но да не участва истински в това общение с Бога?
– Тук отново можем да обърнем внимание на това, че ние всички, особено в нашите ширини се смятаме по някакъв начин за призвани – защото сме кръстени, защото можем смело да кажем за себе си: „Аз съм православен християнин, защото съм кръстен, защото съм българин!“ Дори много често в своя патриотарски стил се отъждествяваме с православието, но в същото време, ако съотнесем това към тази притча – без да разбираме, че призивът е да участваме в брачния пир, което означа, че ние сме призвани да влезем в единение с Бога, защото това означава брак. И ако Бог ни кани на брачен пир, то това означава, че иска да ни призове за някакво единение. А за да влезеш в такова единение, със сигурност трябва да си готов да пожертваш своя егоизъм или да изчистиш своите неправилни възгледи за някои неща. Не казвам човек да направи компромис със съвестта си, но да нагласи съвестта си на правилна вълна, например, защото съвестта е този нравствен закон в нас, който винаги ни подсказва какъв трябва да бъде човек. И от тази гледна точка, разбира се, не всеки отговаря правилно на този призив.
В готовност да се включим в призива на Бог, ние не винаги си подготвяме празничните одежди за това. Нямаме правилна нагласа за това как да се държим спрямо Бога, например. Не знаем Неговия закон. Не сме чували за закона за любовта и не го спазваме. Не живеем според заповедите на Бога, започвайки от стария закон – от Десетте Божи заповеди и свършвайки с върховния закон за любовта. Живеейки така, ние започваме да приличаме на онзи човек, за когото научаваме от притчата, че нямал празнични одежди и бил изхвърлен, защото той не съответства на това призвание, към което сме призовани всички. Не можеш да се озовеш на брачния пир и да влезеш в общение с Бога с мръсни обувки, следователно трябва да се подготвиш. Какво означава да се подготвиш? Трябва да имаш вяра, страх Божи и любов към Бога. В любовта към Бога се определя всичко – какъв трябва да бъда аз, за да застана пред Него. Не можем да застанем пред Бога и да се включим в неговия пир без да го уважаваме, без да го обичаме и без да вярваме в Него.
– Много често този брачен пир е сравняван със Светата Литургия, с причастяването с Тялото и Кръвта Христови, както и за подготовката за това общение с Бога. Като тук винаги се дава примерът, който четем и в молитвите преди причастие: за изхвърления човек от пира, защото дрехата го изобличава, понеже не е брачна. Как човек да се подготви за общение с Бога, но в същото време да се предпазва от крайност, в която да смята, че е абсолютно недостоен за такова общение?
– Да, образът на този пир се проявява в Божествената Литургия, на която Църквата призовава всички верни всяка неделя и на големите празници да се включат в трапезата на Господа, която Той ни е приготвил, както пише в тази притча. Богата трапеза. Тази трапеза е възглавена от Самия Христос, а ние всички сме поканени на нея. За да участваме на нея обаче трябва да се подготвим достойно. От една страна разбираме, че никой не е достоен, но от друга – след като сме поканени от Царя, то следователно Той иска да раздели с нас Своята трапеза. Ние трябва да се опитаме доколкото е възможно да се подготвим за това: да приготвим своите сватбени дрехи, следователно да принесем плод на покаяние, което на свой ред означава да нагласим ума си в правилна посока. Ако покаянието означава промяна на ума, като метаноя, то следователно от християните се иска те да придобият мироглед, който Бог открива пред нас. Промяната може да започне от това да разсъждаваме от гледна точка на това кое е истината и кое – лъжата, както и да придобием кураж да се придържаме винаги в истината. И когато човек има в себе си покаяние и желание за тази промяна и работи върху това (защото за това са необходими усилия – да промениш ума си и своя мироглед), то тогава можем да кажем, че основната крачка към тази трапеза е направена. В желанието си човек да придобие истинско покаяние ще изпита и нужда от помощ и тогава на тази трапеза ще почувства тази благост, която Бог ще му даде, за да може да напредва в делото на покаянието.
Следователно ние разбираме, че сме недостойни, но идваме на тази трапеза, за да бъдем удостоени с Божията чест и с Божията слава. Което осъзнаваме, че е само по силите на Бога, защото Той желае да ни награди със Своята чест, със Своята слава.
– Вие казахте, че поканата за участие в общението с Бога е за всички, но защо тогава избраните са малцина?
– За голямо съжаление не всички ние отговаряме на това, което трябва да представляваме. Не всички носим в себе си духа на покаянието и не всеки един от нас работи за промяна на ума, за промяна на своето сърце. Не всеки един от нас се труди, за да превъзмогне своите страсти и своите немощи. Не всеки един от нас познава истината или работи върху себе си, за да познае истината. Ето вижте, че ние в нашето съвремие сме разделени по много линии. За съжаление тези линии са политически, а понякога дори нравствени, но всички те се свеждат до едно – че ние сме разделени по основната линия, която разделя истината от лъжата. Много често мислейки си, че сме на страната на истината, всъщност се оказва, че не познаваме истината въобще. Това си личи и се проявява в нашите отношения помежду ни, в отношенията между християните; отношения, в които няма любов. Обаче само тогава можем да се наричаме християни – когато имаме любов помежду си. Всичко останало е някакъв фарс, с който ние се кичим, мислейки че сме християни, като сме си сложили някакъв етикет – Аз съм този, който всяка неделя ходи на литургия. Много често обаче ние приличаме на тези, които Христос може да изгони от трапезата Си, защото нямаме желание да погледнем на другия с внимание. Това е един от най-основните критерии – да имаме желание да обикнем, да приемем другия. Понякога се случва да нямаме нагласата да изпълним най-голямата заповед на Христос – обичай ближния си както себе си.
– В тази притча виждаме, че първата част от поканените хора намират свое оправдание, за да не присъстват на трапезата. Случва ли се и ние, подобно на тези хора, да се оправдаваме с липса на време за Бога и да не желаем да живеем активен духовен живот? И ако това се случва в нас, то как да направим първата крачка, за да го променим?
– Това е една от най-основните теми в тази притча, на която трябва да обърнем внимание. Когато уж знаем за Бога и дори сме готови да повярваме в Него, не винаги сме решителни до край. В своята молитва, особено на литургията, Църквата много усърдно се моли на Бога да имаме дръзновение към Него. Молим се Той да ни даде тази решителност или тази сила, с която ние винаги да имаме стремеж към Него и да сме готови да отговаряме на Неговите призиви. За това много често, когато не намираме в себе си искрена вяра и нямаме това дръзновение към Бога, си намираме и много оправдания: „днес не мога“, „днес не е време“.
Всичко това обаче ни отдалечава от основните принципи. За да пожелае човек да е искрен във вярата си и въпреки всичко без условия да следва Господа, той трябва да преживее този дълбок, вътрешен катарзис, в който да осъзнае, че няма друг път към щастието освен да отговориш на призива на Бога. Това време ще настъпи, когато човек осъзнае, че човешката суета, която ни отклонява от това да отговорим на призива на Бог, всъщност е мимолетна суета, мимолетна радост и мимолетно благо. Само това, което може да даде Бог, е всъщност истинският мир и истинското щастие. Спомних се за един случай за човек, който е публично известен. Той си беше татуирал на челото числото 666 и целият му живот, както той казваше, бил демонски. Но изведнъж, в особен момент в неговия живот, започва да осъзнава и усеща празнота въпреки всичките си придобивки, в това число и материални. В тази празнота той започва да осъзнава, че е абсолютно изгубен, както и че щастието не е в това, в което той досега си е мислел. Знаете ли какво е най-голямото откровение на този човек? Той казва, че именно в този момент се е срещнал с истинския себе си, с истинското си Аз. „Разбрах, че съм никой и нищо, въпреки всичко. Това беше най-трудното и най-сложното – да разбера какво представлявам“, казва този човек.
Точно в тези мигове, а според мен те настъпват в една или друга степен при всеки един човек, е важно да се обърнем към Бога или поне да се вслушаме в гласа на Неговото Божествено евангелие като откровение на истината. За това мога да кажа, че евангелието, за което сега говорим, е основно откровение и най-голямата ценност за цялото човечество. Няма по-голяма ценност от това, което Христос е оставил и за което до ден днешен Той ни свидетелства. Друг е въпросът дали ние сме готови да чуем гласа на Господа.
Всеки един от нас има такова призвание и понеже днес говорим за призванието – това е моментът да уловим гласа на Божия призив. Бог винаги ще ни изпраща такива призиви. Това няма да е веднъж или дваж, но трябва винаги да се опитваме да чуем този призив и да сме готови да отговорим на него.
С отец Василий Шаган разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Георги Великов
