Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Ако проявим в живота си поне малко доверие към Бога, то това би го променило из основи
- Постът ни учи да казваме „не“ на себе си, молитвата ни учи на Кого казваме „да“, а любовта към другия показва дали и едното, и другото са били истински
- Независимо от трудностите и житейските ни ситуации, надеждата в Бога никога не трябва да ни напуска
Евангелското четиво за Десета Неделя след Петдесетница ни представя трудна ситуация. Баща се доближава до Спасителя и Го моли да излекува сина му, който страда от бяс. Христос изцелява момчето и казва на апостолите и другите събрани около Него, че ако човеците имат вяра колкото синапово зърно, „нищо няма да бъде за вас невъзможно“. За вярата на бащата от евангелието, поста, молитвата и живота на християните днес разговаряме с проф. ик. д-р Теодор Стойчев.
– Отец, в евангелското четиво от тази неделя сме свидетели на трудна за гледане случка. Баща пада пред Христос с молитва: да изцели сина му, който „зле страда“ от бяс. Ако може да започнем разговора с размислите Ви върху силата на родителската молитва.
– Когато разсъждавам върху този текст, си давам сметка, че едва ли родителската молитва е единственият или дори основният център на разказа. Да, тя има своето важно място, но същевременно носи и по-дълбоко символично значение. Когато една молитва е дълбока, искрена и осъзната, когато изразява действително доверие към Бога, тя има своята сила и значимост. Аз бих направил известен паралел между бащата от евангелския разказ и Божията любов към човека. Този баща поема върху себе си страданието на своя син. Той не остава външен наблюдател на неговата болка, а я преживява като своя и я отнася пред Христос. Именно тази съпричастност според мен е един от най-силните моменти в разказа. Бащата не може сам да изцели детето си, но може да носи неговото страдание и да го постави пред Бога. Тук виждам и един много важен морален аспект. Съвременният родител, включително и православният родител, често е твърде критичен към своите деца. Разбира се, младият човек допуска грешки, понякога и сериозни. Но от гледна точка на вярата това не освобождава родителя от търпение, разбиране и любов. Забележете, че този баща не идва при Христос с обвинения към своя син. Той не обяснява какво детето е направило погрешно, не го осъжда и не сочи с пръст. Единственото, което прави, е да изложи неговата болка и да се помоли за изцелението му. Това е много важно и за нас днес. Като родители трябва да умеем да приемаме децата си и тогава, когато грешат, да не ги отъждествяваме с техните грешки и същевременно да продължаваме да се молим за тях. Не да им налагаме вярата със сила, а чрез собственото си отношение да им покажем един път, който те самите свободно могат да изберат.
Затова силата на молитвата на този баща според мен е свързана с неговата дълбока съпричастност към детето и с доверието, с което се обръща към Христос. Той се отъждествява с болката на своя син, без да обвинява и без да осъжда.
И именно тук поведението му напомня за Христос. Господ също не стои външен спрямо човешката болка и грях, а ги поема върху Себе Си. Христовото дело е наситено с любов, състрадание и разбиране към човека. В този смисъл в бащата от неделното Евангелие можем да открием образа на истинския родител – онзи, който не оправдава грешката, но никога не престава да носи детето си с любов и молитва пред Бога.
– Как да разбираме думите на Христос: „Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно“ и защо Той избира именно синаповото зърно като пример?
– Този евангелски откъс е действително интересен, защото поставя въпроса какво всъщност разбираме под вяра. В някои крайни харизматични течения, особено в т.нар. богословие на просперитета, за вярата се говори почти като за своеобразна духовна сила, която човек може да притежава и упражнява. В подкрепа на подобно разбиране понякога се привежда и изразът от Марк 11:22 – πίστιν θεοῦ, буквално „вяра на Бога“, който обичайно превеждаме „вяра в Бога“, превод, който според мен е правилен. Представители на тези течения го разбират като вярата, която самият Бог притежава и чрез която действа. Оттук се стига до заключението, че ако човек притежава същата вяра, която има Бог, той би могъл да върши онова, което върши и Бог. Твърди се, че щом Бог твори чрез вяра и щом тази вяра може да бъде притежавана и от човека, тогава вярващият би могъл буквално да премества планини, да възкресява мъртви и да извършва други свръхестествени дела.
Нашият откъс, разбира се, не говори за подобно нещо. Вярата тук не е някаква самостоятелна духовна сила, която човек придобива и след това използва. Тя не действа вместо Бога и не превръща вярващия в притежател на частица от Божието всемогъщество. Тъкмо обратното – вярата извежда човека от самоувереността и го поставя в отношение на доверие към Бога.
И точно тук образът на синаповото зърно придобива своето значение. Христос избира нещо изключително малко. Според мен именно тази малкост е важна за разбирането на думите Му. Ние обичаме да мислим за вярата в количествени категории – говорим за голяма и малка вяра, за силна и слаба вяра. Христос обаче като че ли разрушава тази количествена представа: дори вяра колкото синапово зърно е достатъчна.
Това става още по-интересно, ако погледнем непосредствения контекст. Учениците питат Христос: „Защо ние не можахме да го изгоним?“ Те вече са получили власт да изгонват бесове, но в конкретния случай се оказват безсилни. Христос посочва като причина тяхното маловерие – ὀλιγοπιστία. Веднага след това обаче казва, че вяра колкото синапово зърно може да премества планини. Тук има очевиден парадокс: от една страна – маловерие, което прави учениците безсилни, а от друга – вяра, малка колкото синапово зърно, за която няма нищо невъзможно. Следователно „маловерието“ и „малката като синапово зърно вяра“ не са едно и също. Проблемът очевидно не е просто в количеството на вярата.
Затова бих разбрал вярата тук не през количествени категории, а през чистата отвореност на човека към Бога, през онова доверие, което самият живот във вярата предполага. Вярата не е увереност в собствените духовни възможности. Тя е почти обратното – осъзнаване на границите на собствените ни възможности и едновременно с това доверие в Бога. Учениците са безсилни именно в момента, в който трябва да разберат, че дадената им власт не е тяхно притежание. Те не разполагат с Божията сила; те зависят от Бога.
В тази перспектива бих разбрал и планината. Тя е образ на онова, което от човешка гледна точка изглежда непреодолимо. В нашия живот това могат да бъдат изпитанията, болестите, загубите, страховете, проблемите, пред които не виждаме решение. Но думите на Христос не означават, че ако произведем в себе си „достатъчно“ вяра, Бог непременно ще премахне всяка трудност по начина, по който ние желаем. Това отново би превърнало вярата в инструмент за осъществяване на собствените ни желания, а Бога – в гарант за тяхното изпълнение.
Обичаме да говорим за голяма и малка вяра. Аз обаче смятам, че е много трудно да прокараме критерии, по които да измерваме нейната дълбочина – особено когато става дума за вярата на другия човек. Да, има хора, които не са съумели докрай да поверят себе си на Бога. Има хора, които по различен начин осмислят своето стоене пред Него. Но същевременно понякога вярата на хора, които изглеждат изключително религиозни – нека използваме този израз – може да почива върху твърде несигурна основа и да не бъде достатъчно осъзната. Външната религиозност сама по себе си все още не свидетелства за дълбочината на доверието в Бога.
И може би именно думата „доверие“ ни помага най-добре да разберем за какво става дума. Вярата е доверие към Този, от Когото в последна сметка зависи животът ни и Когото същевременно обичаме. Ако разбираме вярата по този начин, тогава имаме по-трезво съзнание както за това кои сме ние, така и за това на Кого сме поверили живота си. Вярващият не казва: „Аз мога всичко, защото притежавам достатъчно вяра“. Той по-скоро казва: „Зная на Кого съм поверил живота си“. И може би точно тук се намира съществената разлика между евангелското разбиране и представата за вярата като духовна сила.
Не вярата сама по себе си премества планината. Бог е Този, Който може да я премести. Вярата е доверието, с което човек признава собствените си граници и въпреки тях се оставя в Божиите ръце.
– Защо в духовния живот молитвата и постът вървят ръка за ръка и според Вас може ли човек да води духовен живот без да има вътрешно и външно въздържание?
– Аз не бих поставил рязко разграничение между вътрешното и външното благочестие, ако можем така да ги наречем. В християнския живот те не само не си противоречат, но едното трудно може да бъде мислено без другото. Вътрешното състояние на човека намира израз в начина, по който той живее, а външното въздържание, от своя страна, възпитава и преобразява вътрешния човек.
Интересен пример в това отношение са Блаженствата, както са предадени в евангелията според свети Матей и свети Лука. При Матей четем: „Блажени бедните духом“ (Мат. 5:3), докато при Лука имаме просто: „Блажени вие, бедните“ (Лук. 6:20). При Матей акцентът като че ли е насочен повече към вътрешния свят и духовното състояние на човека, докато при Лука думите на Христос имат много по-осезаемо социално измерение – Той се обръща към действително бедните и ги утешава. Но тези две перспективи не е необходимо да бъдат противопоставяни. Едната ни обръща навътре, към състоянието на човека пред Бога, а другата – навън, към конкретния човек и неговото страдание. Християнството предполага и двете.
Това е важно и когато говорим за поста и молитвата. Чисто текстологически тук трябва да направим едно уточнение. В най-ранната ръкописна традиция на евангелския текст, който четем днес, думите „този род не излиза, освен с молитва и пост“ в Мат. 17:21 липсват. Стихът се появява в по-късната ръкописна традиция. В паралелния текст при свети Марк обаче четем: „Този род с нищо не може да излезе, освен с молитва“ (Марк 9:29), като и там добавката „и пост“ не е засвидетелствана от част от най-ранните и важни ръкописи. Вероятно именно църковната и аскетическата традиция постепенно е свързала още по-тясно двете – молитвата и поста.
Но текстологическият въпрос по никакъв начин не обезсилва мястото на поста в християнския живот. Напротив, постът и молитвата принадлежат още на юдейската религиозна традиция, в която възниква християнството, и присъстват в живота на Самия Христос и на ранната Църква. Въпросът е какво означават те. Молитвата е обръщане на човека към Бога. Но това обръщане трудно може да остане само вътрешно преживяване. Ако човек се обръща към Бога с ума и сърцето си, в това движение по един или друг начин участва и неговото тяло, целият му начин на живот. Именно тук се появява постът. Той е телесното измерение на едно духовно движение. Затова не бих противопоставял молитвата като „вътрешна“ на поста като „външен“ акт. И двете засягат целия човек.
Често казваме, че постът служи за „смиряване на плътта“. Но тук трябва да бъдем внимателни какво разбираме под „плът“. Християнството не учи, че човешкото тяло само по себе си е зло и че трябва да бъде наказвано. Когато апостол Павел говори за „делата на плътта“ – „блудство, нечистота, идолослужение, вражди, свади, ревнувания, гняв, разпри, завист, пиянство“ и т.н. (Гал. 5:19–21), очевидно не говори просто за човешкото тяло. Сред изброените от него „дела на плътта“ има състояния, които са свързани с цялостната насоченост на човека – с неговото егоистично и затворено в себе си съществуване. Следователно постът не е борба срещу тялото, а упражнение в свободата на целия човек.
И тук според мен стигаме до аспект, който понякога изпускаме. Постът не е само отказ. Той е и отговор – отговор на онова, което Бог е направил за нас. В библейската традиция постът често е пълно въздържание от храна за определено време. Човек доброволно се отказва от нещо необходимо, за да си припомни, че животът му в последна сметка не зависи единствено от онова, което притежава и употребява. В този смисъл постът може да бъде разбран като благодарност, като покаяние, като очакване на Бога и като израз на нашата зависимост от Него.
Но той има и неизбежно социално измерение. Ако аз се отказвам от нещо само за да докажа на себе си колко съм духовен, тогава постът много лесно може да се превърне в религиозен егоизъм. Библейската традиция постоянно свързва отношението към Бога с отношението към другия човек. „Бог ми е дал; затова и аз мога да дам.“ Отказът от нещо за себе си придобива пълния си християнски смисъл тогава, когато освобождава място и за другия.
Впрочем подобна връзка между духовното и социалното виждаме и в живота на ранната Църква. Дори Евхаристията в най-ранната християнска общност е свързана с реална обща трапеза. Затова апостол Павел може да укори коринтяните: „всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, тъй че един остава гладен, а друг се опива“ (1 Кор. 11:21). Проблемът за Павел не е само в нарушаването на някакъв ритуален ред. Невъзможно е да празнуваш общението с Христос и едновременно с това да останеш безразличен към човека до теб, който е гладен.
Същото бих казал и за поста и молитвата. Те не са две отделни религиозни задължения. Молитвата отваря човека към Бога, постът го учи да не бъде роб на собствените си желания, а и двете заедно би трябвало да го отворят към другия човек. Затова вътрешното и външното въздържание не могат да бъдат противопоставяни. Външният пост без вътрешно преобразяване може да остане празна форма; но и една предполагаема „вътрешна духовност“, която никога не придобива конкретен израз в начина ни на живот, в отношението към собствените ни желания и към другите хора, също остава непълна.
Затова на въпроса дали е възможен духовен живот без вътрешно и външно въздържание бих отговорил: трудно можем да говорим за истински духовен живот без някаква форма на въздържание. Не защото Бог се нуждае от нашия глад, а защото човекът се нуждае от свобода. Постът ни учи да казваме „не“ на себе си, молитвата ни учи на Кого казваме „да“, а любовта към другия показва дали и едното, и другото са били истински.
– Според Вас в какво съвременният човек, съвременният християнин проявява маловерие днес и защо човек лесно губи надежда, особено когато е връхлетян от различни изпитания и трудности в живота си?
– Вие поставяте един много важен въпрос. Струва ми се, че в нашите християнски среди съществуват немалко клишета и понякога дори известно идеализиране на християнския живот. Създава се впечатлението, че човекът, който е намерил Бога, би трябвало непременно да бъде вътрешно хармоничен, спокоен, удовлетворен и щастлив; че щом в Бога се намира пределният смисъл на живота, това автоматично означава и някакво постоянно психологическо благополучие. А онези, които не са познали Бога, едва ли не непременно живеят в безпокойство, вътрешна разруха и отсъствие на радост.
Животът обаче е много по-сложен. Моите наблюдения показват, че християнинът също преживява разочарование, страх, самота, отчаяние и периоди на маловерие. Разпадат се и християнски семейства, вярващи хора изпадат в тежки грехове, страдат от зависимости, преживяват психически кризи, боледуват и губят близки. Християните също ходят на лекар и приемат медикаменти. Вярата не отменя човешката природа и не ни извежда извън условията, в които живее всеки човек.
Тогава възниква въпросът: защо толкова лесно губим надежда, когато настъпят изпитанията? Една от причините според мен е, че понякога пристъпваме към Бога с очаквания, които Той никога не ни е обещавал да изпълни. Съвременният човек – включително съвременният християнин – е силно формиран от културата на желанието. И ние, които сме в Църквата, и онези, които са извън нея, до голяма степен желаем едни и същи неща: добро жилище, хубава кола, сигурност, професионален успех, здраве, идеалния съпруг или идеалната съпруга. Искаме другият да бъде едновременно красив, добър, благочестив, разбиращ, внимателен и, разбира се, да не ни създава прекалено много трудности. Искаме децата ни да бъдат здрави и успешни. Искаме животът ни да се развива според определена представа, която сме изградили за него. Самите тези желания невинаги са лоши. Проблемът започва тогава, когато неусетно ги превърнем в критерий за Божията любов към нас. Когато получавам онова, което желая, Бог е близо и животът има смисъл. Когато обаче нещата започнат да се разпадат – настъпи болест, загуба, семейна криза, материална трудност или просто животът не се развие според моите очаквания – тогава започвам да питам: „Защо Бог допуска това? Къде е Той? Защо не ми помогна?“
И тук според мен се проявява един от основните образи на съвременното маловерие. Не непременно в това, че човекът отрича Бога, а в това, че трудно допуска Бог да бъде Бог и когато Неговата воля не съвпада с нашите очаквания. Понякога вярата ни се оказва силна, докато животът върви според нашия план. Истинското изпитание идва, когато този план се разруши.
Мнозина вероятно влизат в Църквата именно с надеждата да получат нещо. Един иска да разреши семейните си проблеми, друг – да намери вътрешен мир, трети – да преодолее самотата си, четвърти – да намери по-дълбок смисъл отвъд материалното. Някой очаква чрез молитвата да се оправи здравето му, друг – животът на децата му. Част от тези очаквания са напълно естествени. Но ако човек разбира вярата преди всичко като средство за получаване на онова, от което има нужда, рискът от разочарование е огромен. Защото Евангелието никъде не обещава, че вярващият ще получи идеален живот. Напротив, библейската традиция е удивително реалистична по отношение на човешкото страдание. Псалмите са изпълнени не само с благодарност, но и с въпроси, страх, усещане за Божие отсъствие и дори с вопъла: „Докога, Господи?“ Йов не получава лесен отговор на собственото си страдание. Самият Христос в Гетсимания не ни показва човек, който не чувства страх и скръб. А на Кръста звучат думите: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“ Следователно самото преживяване на страх, болка или дори усещане за изоставеност не е непременно отсъствие на вяра.
Може би точно тук трябва да разграничим вярата от психологическата увереност. Вярата не означава, че никога няма да изпитваме страх. Надеждата не означава, че никога няма да се обезсърчим. Християнската вяра означава по-скоро, че дори когато не разбирам какво се случва с мен, аз не прекъсвам отношението си с Бога. Мога да Му задавам въпроси, мога да плача пред Него, мога дори да преживявам Неговото мълчание, но продължавам да стоя пред Него.
Бих направил още едно важно разграничение – между надеждата и очакването. Очакването обикновено има конкретен образ: „Това трябва да се случи“, „Бог трябва да ми даде това“, „тази болест трябва да бъде излекувана“, „този проблем трябва да се разреши по този начин“. Надеждата е нещо по-дълбоко. Тя казва: „Не зная как ще се развие животът ми, но вярвам, че той не е излязъл от Божиите ръце“. Очакванията могат да бъдат разбити. Надеждата може да остане и тогава, когато очакванията са разбити. Затова ми се струва, че на съвременния християнин е необходима една много по-трезва представа за това какво вярата дава и какво тя не обещава. Вярата не ни гарантира здраве, материална сигурност, успешен брак, добри деца или защита от трагедия. Тя не ни гарантира дори постоянно вътрешно спокойствие. Това, което тя дава, е друго – възможността животът ни да има смисъл и тогава, когато не можем да го контролираме; възможността страданието да не се превърне в окончателно отчаяние; възможността човек да остане в отношение с Бога дори тогава, когато не получава отговорите, които би искал.
И вероятно именно тук можем да разберем по-дълбоко и маловерието. Маловерието не е просто „малко количество“ вяра. То се проявява тогава, когато нашето доверие в Бога зависи изцяло от това дали животът ще се развие според нашите очаквания. А зрелостта на вярата започва може би тогава, когато човек е способен да каже: „Не разбирам какво се случва с мен, не ми харесва онова, през което преминавам, бих желал Бог да го промени – но не превръщам своето страдание в доказателство, че Той ме е изоставил“. Това, разбира се, не е лесно. И затова не би трябвало прибързано да осъждаме човека, който в момент на тежко изпитание изпада в отчаяние или маловерие. Понякога именно тогава вярата престава да бъде набор от правилни твърдения и се превръща в истинска борба за доверие. А може би християнската надежда започва точно там – не когато всичко е наред, а когато човекът, въпреки че не вижда изход, отказва да приеме, че страданието, загубата и смъртта имат последната дума за неговия живот.
– Според Вас как християнинът трябва да гледа на собствените си изпитания, на трудностите, които го връхлитат в неговия собствен живот и как е най-здравословно човек да излиза от тези проблеми, когато те вече са в някаква степен разрешени?
– Ще Ви отговоря с пример от личния опит на мой събрат свещеник. Това е реална случка, а не притча. Отишъл при него един младеж и го попитал дали да се ожени за момичето, с което вече били заедно. „Отче, да се оженя ли за нея?“, попитал той. „Обичаш ли я?“, отвърнал моят събрат. „Обичам я.“ „Тогава защо си задаваш този въпрос?“ Мисля, че този прост разговор казва нещо важно. Ние често търсим някой отвъд нас, който да поеме отговорността за нашите собствени решения. И когато настъпят трудности, понякога очакваме някой друг – включително Бог – просто да ги реши вместо нас. Християнинът обаче е призван да се изправи пред изпитанието трезво и отговорно. Разбира се, не като човек, оставен единствено на собствените си сили, а като човек, който знае къде стои. А къде стоим ние? Стоим пред границите на собствените си възможности, осъзнаваме ги и същевременно стоим пред Бога и в Божието присъствие. Тоест вървим с Бога, но вървим ние. Това според мен е много важно. Съзнанието, че Бог е с нас, не отменя личната ни отговорност. Напротив, то ни дава свободата да действаме, без да си въобразяваме, че всичко зависи само от нас. Ако всеки ден заставаме пред Бога с молитва да ни подкрепи и да ни помогне, ако и в малките житейски решения се обръщаме към Него, тогава надеждата не би трябвало да ни напуска. Но тази надежда не е пасивност. Тя върви заедно с личната ангажираност, разума, решението и понякога с трудния избор.
По-труден е може би вторият въпрос – как да излезем от изпитанието, след като то вече е преминало или поне е започнало да се разрешава. Тук според мен човек трябва да избягва две крайности. Едната е да се преструва, че нищо не се е случило. Другата е да остане завинаги затворен в преживяното. Здравословното излизане от една криза предполага тя да бъде осмислена. Да се запитаме какво ни е показала за нас самите, за нашите страхове, за отношенията ни с другите и за нашето доверие в Бога. Понякога изпитанието разкрива слабости, които преди не сме искали да видим. Друг път ни показва, че сме много по-уязвими, отколкото сме си представяли. Но това знание не трябва да ни унищожава. Напротив, то може да ни направи по-трезви и по-милостиви към другите.
Мисля също, че е важно човек да не превърне страданието си в своя постоянна идентичност. Ние не сме само онова, което ни се е случило. Болестта, загубата, провалът, семейната криза могат да оставят следи, но не трябва да получат правото да определят целия ни бъдещ живот. И тук отново идва вярата. Не като обяснение защо точно това се е случило – защото понякога такъв отговор просто нямаме – а като възможност да продължим напред, без преживяното да се превърне в окончателна присъда над живота ни. Затова бих казал: християнинът трябва да посреща изпитанието с отговорност и упование, а да излиза от него с трезва памет, благодарност, когато е възможна, и с готовност отново да живее. Да помни случилото се, но да не остава негов пленник. Да приеме раната, но да не се отъждествява с нея. И най-вече – да не забравя, че Божието присъствие не означава липса на трудности, а че и през тях човекът не върви сам.
С проф. ик. д-р Теодор Стойчев разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Георги Великов
