Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Преображението е връхна точка в земното служение на Господ Иисус Христос
- Събитието на Тавор е не само откровение за божествената слава на Христос, но и духовно укрепване на Неговите най-близки ученици преди предстоящите изпитания
- Истинското служение на Бога неизменно преминава през изпитания, но завършва с прослава
В началото на август Църквата чества един от големите Господски празници – Преображение Господне. На него Спасителят се преобразил на планината Тавор, показвайки на учениците си Своята слава. „Нека възсияе и над нас Твоята вечна светлина по молитвите на Богородица: Светодавче, слава на Тебе“, пее Църквата в тропара на празника. За Преображение Господне, за силата на вярата пред опасността от изпитания, за духовното преобразяване на човека и обществото – по тези теми разговаряме с отец Козма Поповски.
– Отец, честит празник! Преображение Господне е един от големите Господски празници, който отбелязваме през летния период на годината. Защо Спасителят се преобразява именно на планината Тавор и какво всъщност се случва по време на Преображението?
– Преди всичко бих искал да поздравя Вас и Вашите читатели честит и благословен празник – Възпоменанието на светото Преображение на Господа и Бога и Спаса нашего Иисуса Христа, както гласи пълното литургическо наименование на това свещено евангелско събитие.
За да отговорим на поставения въпрос, трябва най-напред да се обърнем към самия евангелски разказ, запазен в трите синоптични Евангелия – на светите евангелисти Матей, Марк и Лука.
От гледна точка на евангелската история Преображението е връхна точка в земното служение на Господ Иисус Христос. На планината Тавор Той открива пред най-близките Си ученици, които специално избира да са свидетели – Петър, Яков и Йоан – Своята божествена слава, която до този момент остава покрита под смирения образ на възприелия човешко естество Син Божи. Става дума за откриване пред учениците на онова, което Той винаги е по Своята природа – истински Бог и истински Човек. Именно затова след Преображението започва последният етап от Неговото земно служение – доброволното Му възхождане към Кръста, страданията, смъртта и славното Възкресение. Евангелист Лука свидетелства: „И ето, двама мъже разговаряха с Него; те бяха Моисей и Илия“ (Лк. 9:30). Защо именно тези двама старозаветни праведници?
Моисей е великият боговидец и законодател на Израил – човекът, който извежда Божия народ от египетското робство, възкачва се на Синай, приема Закона от Бога и, въпреки постоянните ропоти и неверие на народа, не престава да ходатайства за него, да го напътства и да го води към Обетованата земя.
Светият пророк Илия е ревностният защитник на същия този Божи закон. След победата над лъжепророците той се изкачва на планината Хорив (т.е. Божията планина), където не в бурята, не в земетръса и не в огъня, а в „тихия ветрец“ познава Божието присъствие (3 Цар. 19:12–13). След това слиза от планината, за да изпълни Божията воля, като помаже бъдещите водачи на Израил и подготви своя приемник – пророк Елисей.
И двамата са свързани с планината като място на Божието откровение. Както някога Моисей и Илия се възкачват на светата планина, за да чуят Божия глас и да приемат Неговата воля за спасението на народа, така сега, на планината Тавор, те беседват вече не с невидимия Глас Божий, а със Самия въплътен Божи Син. Свидетели на тази среща стават апостолите, които впоследствие ще проповядват и запишат това ново откровение – благата вест за спасението, предназначена вече не само за древния Израил, а за целия нов Израил – Христовата Църква.
Не е без значение и самото място на събитието. Планината Тавор се издига над Израелската долина, която в библейската традиция се свързва с Армагедон (срв. Откр. 16:13–16). Поради това още древното християнско предание вижда в Преображението не само откриване на Христовата слава пред учениците, но и предобраз на Неговото окончателно тържество над злото при славното Второ пришествие.
Затова можем да кажем, че Преображението на Тавор съединява в едно миналото, настоящето и бъдещето на Божия спасителен промисъл. Там Законът и Пророците свидетелстват за Христос; там апостолите съзерцават Неговата нетварна слава; и там Църквата вижда предобраз на бъдещото преобразяване на целия свят в Царството Божие.
– Как Преображението укрепва вярата на апостолите преди Кръстните страдания?
– Апостолите, бъдещите учители, пастири и духовни водачи на човешкия род, които след слизането на Светия Дух в деня на Петдесетница ще бъдат изпратени да проповядват спасителното Христово благовестие по всички краища на света, още не съзнават напълно какъв тежък път ги очаква. Те ще свидетелстват не за чужди разкази или човешки предположения, а за онова, което сами са чули от устата на Господа, видели са със собствените си очи и са преживели като очевидци на Неговите спасителни дела. Но това свидетелство ще има своята висока цена.
На всеки един от тях предстои да извърви своя личен Голготски път. Ще застанат пред царе и управници, пред съдии, философи и книжници, пред гонители и невярващи. Ще претърпят лишения, затвори, изгнание, клевети, унижения, страдания и мъчения, а почти всички ще запечатат своето апостолско служение с мъченическа смърт. Затова събитието на Тавор е не само откровение за божествената слава на Христос, но и духовно укрепване на Неговите най-близки ученици преди предстоящите изпитания.
Именно в този контекст трябва да разбираме явяването на двамата велики старозаветни праведници – Моисей и Илия. За юдейския народ те са най-високите образци на верност към Бога – единият като боговидец и законодател, а другият като велик пророк и ревностен защитник на истинската вяра. Но и двамата преминават през тежки изпитания, отхвърляне и страдания заради своето служение. Моисей многократно понася ропота и неблагодарността на собствения си народ, а пророк Илия е преследван и принуден да се укрива, защото безстрашно изобличава нечестието и идолопоклонството.
По този начин тяхното присъствие на Тавор се превръща не само в свидетелство, че Законът и Пророците сочат към Христос, но и в живо наставление към апостолите. Те виждат, че истинското служение на Бога неизменно преминава през изпитания, но завършва с прослава. Преди славата обаче стои Кръстът, преди победата – търпението, а преди Възкресението – доброволната жертва.
Зтова Господ дава на учениците Си най-ценния урок за бъдещото им апостолско служение. Истинското пастирство никога не е власт или човешко превъзходство, а жертвено служение. То е съпроводено с търпение, кротост, смирение, непоколебима вяра и твърда надежда в Божия промисъл. Само така пастирът може да остане верен на своето призвание и да не изостави повереното му словесно Христово стадо, когато върху него се стоварят изпитанията и скърбите на този свят.
– Как молитвата и участието в тайнствата на Църквата преобразяват човека и как да различим истинската духовна промяна от временния духовен ентусиазъм, който човек навлизащ във вярата обикновено има?
– Самият човешки живот, а още повече пребиваването на човека в Църквата, е велика тайна – тайнството на Божия промисъл за спасението на човека. Защото как е възможно човек, който веднъж се е родил за този земен живот, отново да се роди? И все пак Сам Господ ни открива тази истина в разговора Си с Никодим: „Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие“ (Иоан 3:5).
Чрез светото Кръщение човек отново се ражда – не по плът, а по благодат. Външно той остава същият човек, със своите слабости, характер и житейски обстоятелства, но в дълбините на душата му се полага началото на един нов живот в Бога. В сърцето му се пробужда стремеж към онова, което надхвърля видимото и преходното, към онова, което телесните очи не могат да съзерцават.
Но как човек може да види невидимото? Само чрез духовните очи, които се просветляват от Божията благодат. Както свидетелства евангелист Лука за учениците, които срещнали възкръсналия Христос по пътя към Емаус: „Тогава им се отвориха очите, и те Го познаха“ (Лк. 24:31). Това духовно проглеждане е един от плодовете на действието на Светия Дух в човека.
В светото Миропомазание новопросветеният християнин получава дара на Светия Дух. Чрез молитвата на цялата Църква и чрез свещенодействието на клира при освещаването на Мирото, човекът бива укрепяван за новия си живот в Христа, за да може постепенно да различава доброто от злото, истинното от лъжливото, вечните ценности от преходните привидности на този свят.
Но духовният живот не се състои само в това да виждаме и познаваме истината – той изисква и действие. Пътят към Бога, личното изкачване на нашия житейски Тавор, не може да бъде извървян без свободното участие на човешката воля. Затова са необходими постоянство, духовна трезвеност и мъдрост. А каква по-дълбока мъдрост може да придобие човек от срещата си с Христос – Онзи, Който не само научи Своите апостоли, но и води всички поколения християни по трудния, но спасителен път към Божието Царство?
Поради безкрайното Си човеколюбие Господ не ни оставя далеч от Себе Си, а ни дарява възможност за най-дълбока лична среща с Него в тайнството на Светата Евхаристия – в благодатното и тайнствено съединение с Христа чрез Неговите пречисти Тяло и Кръв. Именно там човекът не просто си спомня за Бога, а участва реално в живота на Христа и приема сила за своето духовно преобразяване.
Това е идеалният път – пътят, който Църквата предлага на всеки човек. Но в този свят той не се извървява без препятствия. Причината е самата човешка немощ. Човешкото сърце често е изменчиво и непостоянно, защото, както свидетелства пророкът: „Измамливо е сърцето човешко повече от всичко“ (Йер. 17:9). Единствено Бог остава неизменен, защото у Него „няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иак. 1:17).
Затова истинската духовна промяна не се измерва с краткотрайни чувства, силни преживявания или временен ентусиазъм. Тя се познава по плодовете – по смирението, търпението, любовта, милосърдието, готовността за покаяние и промяната на живота.
И дори когато човек отстъпи, когато падне и отново осъзнае своята немощ, пътят към Бога не е затворен. Той може отново да потърси своя Небесен Отец – както блудният син, който се върна в дома на баща си. Това също е велика тайна – тайнството на Божието спасително действие в човека.
Кой може самоуверено да каже за себе си, че вече е извършил своето преображение докрай и то е напълно вкоренено в неговата същност? Кой може да бъде напълно сигурен в своите утрешни мисли и постъпки? Мисля че не ни е дадено докрай това познание, затова окончателната оценка за човешкото сърце принадлежи единствено на Бога. Нашата надежда е, че ако пребъдваме в покаяние, молитва и доверие към Неговата милост, защото „Бог иска всички човеци да се спасят и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4).
– Според Вас от какво най-много се нуждае днес човекът, за да се преобрази духовно и може ли, ако говорим в по-общ план, обществото да се промени без промяната на отделния човек?
– В рамките на нашия разговор бих могъл да обобщя, че преди всичко човекът се нуждае от пример – от жив, непосредствен и истински пример за духовен живот. Защото най-дълбоките промени в човешката душа рядко започват само от знанието или от думите; те започват тогава, когато човек срещне някого, в когото вижда въплътена истината, любовта и надеждата на Христовото учение.
Разбира се, при всеки човек този път може да бъде различен. Апостолите, които Господ избра да Го придружат на планината Тавор, не бяха случайни свидетели на Преображението. Те бяха призвани лично от Него и именно там получиха откровение за Неговата божествена слава. Те видяха светлината на Неговото лице, чуха разговора Му с Моисей и Илия и преживяха събитие, което по-късно щеше да укрепи вярата им в предстоящите изпитания.
И ние днес не сме оставени без възможност за такава среща. Имаме Църквата, имаме Свещеното Писание, имаме богослужението, тайнствата и проповедта на Христовото слово. В нашето време дори чрез средствата за общуване и социалните мрежи човек може неочаквано да срещне слово, образ или свидетелство, което да докосне сърцето му. Ние не знаем къде и кога Бог ще посее Своето слово в човешката душа и кой момент ще се окаже началото на неговото лично изкачване към Тавор.
Но истинското духовно преобразяване винаги започва отвътре – в сърцето на отделния човек. Обществото не може да бъде преобразено, ако самият човек не се стреми към преобразяване. Защото обществото е съставено от конкретни личности със своите мисли, избори и постъпки. Колкото повече хора се обърнат към Бога, колкото повече човешки сърца бъдат просветлени от Божията благодат, толкова повече ще виждаме плодовете на това преобразяване – по-светли лица, повече милосърдие, повече истина, справедливост и любов между хората.
Дали това е възможно в нашето време? Не бих се осмелил да дам човешка оценка за границите на Божиите действия. Но ако отново се обърнем към Евангелието, ще си припомним думите на Спасителя: „Невъзможното за човеците е възможно за Бога“ (Лука 18:27).
С отец Козма Поповски разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Софийска духовна семинария
