Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Господ Иисус Христос копнее да ни приеме като Свои чеда във Вечното Си Царство и поради тази причина в дните на Великия пост Църквата е изпълнена с голяма благодат – благодат, която е за всеки жадуващ да предвкуси Възкресението по време на този подготвителен период. Великият пост е пътешествие.
В Евангелието на апостол Матей Бог казва за Своя Единороден Син: „от Египет повиках Сина Си“ (Мат 2:15). Тогава Христос отишъл в Египет, за да избегне завистта на враговете Си, и когато опасността отминала, Ангел Господен Го повикал обратно в Палестина. Бог призовава всички ни „извън Египет“. В традицията на аскетизма Египет е символ на тъмнината, робството на всяка страст, както и на греха, безгрижието и пустотата, сред които човек обитава след падението си. Бог ни призовава да напуснем символичния Египет – както израилтяните в древността са напуснали Египет и са се насочили към Ханаан: Обетованата земя.
Но къде ни вика нашият Бог? Първата стъпка е чисто географски да напуснем мястото на греха и да изоставим страстите; а вторият е духовно да изкореним закона на греха от сърцето си. Следователно пътят към божественото осиновяване започва от този символичен Египет на страстите и стига до мястото на Неговото вечно и славно присъствие в „земята на живите“, където Господ царува – тоест в земята на съвършените духове на всички светии и ангели. Самият Христос е „земята на живите“ и ни призовава всички да я наследим и да живеем вечно с Него.
По време на всеки пост Църквата насочва вниманието ни именно към тази борба: да излезем от чуждата земя, от объркването и тъмнината на този свят, в който живеем, и да се върнем при Христос, Който възкръсна от мъртвите – да влезем в Неговия брачен чертог и да попием жив опит от Възкресението.
Всяка от неделите преди Великия пост е принцип, който да вземем за пример в живота си и така смирено да се отправим към Господа. Например, от Закхея научихме, че желанието да зърне Лицето на Христа удостоява човек да Го приеме за обитател на своето сърце – точно както Господ посетил Закхея в дома му. В Неделята на Митаря и Фарисея научихме разликата между истинската „праведност“, стъпваща на гордостта, и осъждането от друга страна – и двете противни на Бога. В Неделята на Блудния син научихме, че истинското покаяние е да искаш да се завърнеш при Отца с дух на смирение и без претенции за каквито и да било права. Всички тези притчи, които си припомняме в неделите, предшестващи Великия пост, ни учат на смирение, за да може нашият устрем по време на Поста да бъде плодотворен. И да достигне желаното пристанище, което е Възкресението на нашия Господ Иисус Христос. Ние полагаме усилия, за да придобием жив опит от Неговото Възкресение, което е залог и предзнаменование на нашето собствено възкресение в бъдещия век.
Настоящата неделя – на взаимно опрощение – носи двойно значение.
От една страна, песнопенията по време на вечерното и на утринното богослужение ни напомнят за падналата ни природа – и това ни дава необходимото смирение, да изпълняваме Божиите заповеди. Великият пост, както и целият ни живот, е пътешествие от Египет не към земния, а към Небесния Йерусалим – където е Божието присъствие. Днес Църквата ни призовава да се въоръжим с решителността на древните израилтяни, които никога не са забравяли, че са „чужденци и пришълци“ и са пеели: „Как да пеем Господня песен на чужда земя?” (Пс 136:4). Цялата земя е била „чужда“ за тях – чужда, защото не са можели да забравят Сиона. Въпреки че древните израилтяни са били номади, те са познавали човешките закони; всеки е носил такова сърце, че дори можел да разговаря с Бога и да предава Словото Му. Когато се озоваха в изгнание във Вавилон, тоест когато бяха прогонени от Божия рай, от града Господен Йерусалим – те разбраха, че са длъжни във всичко, което помнят, с решителност да насочват мислите си първо към Йерусалим.
С тази решителност те положили клетва в името Господне: „Ако те забравя, Иерусалиме, – нека ме забрави десницата ми; нека прилепне езикът ми о небцето ми, ако те не помня, ако не поставя Иерусалим начело на моето веселие“ (Пс. 136:5-6). С такова себеотрицание такава решителност правели всичко, за да намерят „място за Господа, жилище за Силния Иаковов“ (Пс. 131:5). Така и ние, братя, всичко, което Църквата е определила да правим по време на Великия пост – преди всичко пост и молитва – трябва да правим с такава решителност: да останем в постоянна връзка с Бога, която постепенно ще премахне всички пластове грях, натрупали се върху сърцата ни в светския Египет.
Борбата през периода на Великия пост е толкова голяма, че не може да бъде осъществена без човек да положи сърцето си. Ето защо евангелското четиво тази неделя ни призовава да простим и да поискаме прошка от всички наши ближни. Нужно ни е голямо смирение, за да се впуснем в тази предстояща борба и да принесем на Бога десятък от живота си, за да бъде благословен всеки ден.
Без прошката сърцето остава затворено и между човека и Бога се издига стена.
Невъзможно е да поемем по пътя на завръщане към Бога и да живеем както е угодно Нему, ако нямаме свободно сърце, което да отдадем на Словото и Волята Му. А ще открием такова голямо сърце у себе си едва когато простим на всеки, който ни е наранил или сторил зло, и поискаме прошка от всички. Защото дори и да не го осъзнаваме – всеки има своите провинения, макар и не големи.
Ако не прощаваме и не дирим прошка, ще е невъзможно да открием дълбочината на сърцето си. Бог иска от нас когато вярваме – да вярваме с цялото си сърце; когато прощаваме – да прощаваме от цяло сърце; когато се молим – да се молим от сърце. За да можем да поддържаме връзка с Духа Му. Ако сърцето ни е свободно, то със сигурност ще може да положи пред Бога покаяние Нему угодно, през сълзи. Когато човек изплаче греховете си пред Бога, той го прави с една мисъл в сърцето си: мисълта за Бога. И с копнеж за помирение с Христа.
Бог ни кани на празника на Неговата любов. Нашият старец Софроний казваше, че всяка година с нетърпение очаква Великия пост като празник на Бога. Какво за нас е празник? Да пребиваваме в Божието присъствие и да се радваме на Неговата благодат. И както израилтяните с решителност се молеха пред Бога да помнят Йерусалим преди всичко – докато Бог не им даде да се върнат – така и ние трябва с решителност да изпълняваме две велики Божии заповеди преди всичко друго. Често не можем да обичаме ближните си, братя мои, защото не сме обикнали Бога. И когато любовта ни изстине и сърцето ни е мъртво за любов към ближния, не можем да намерим връзка и с Божията творческа сила.
В книгата на архим. Софроний „За молитвата“ има глава, озаглавена „Молитвата е безкрайно творчество“. Молитвата е безкрайно творчество, защото ни държи във връзка с Божията енергия – на Създателя на вселената. Тя отваря за нас нови творчески хоризонти, които ще доведат до нашето обновление. Имайки предвид всичко това, нека започнем Великия пост с благодарност – към Бога за всичко, което е направил за нас – и с молитва – да ни помогне да намерим място, където да пребиваваме в Неговото присъствие. Обновлението, което Бог ни предлага в този период, е наистина велико и благодатта е изобилна. Затова от наша страна се изисква голямо усърдие и голямо смирение – за да не се провалим и в това да отпразнуваме вечната Пасха.
Автор: архим. Захариас Захару
Превод: Анна Добрева
*Заглавието е на редакцията.
Източник: pemptousia.com
