Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
На 28 февруари 1870 година султанското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на българска църковна йерархия (наречена „Екзархия“), отделна от Цариградската патриаршия.
По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от Църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българския народ в Османската империя. За Българската екзархия, за превратностите на времето, за политическата и църковна ситуация от края на XIX век Кирил Георгиев разговаря с доц. д-р Павел Павлов от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.
– Доц. Павлов, отбелязваме 150 години от издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия. В какво време родната ни Църква получава своята независимост и каква е историческата и политическа обстановка тогава?
– Бих казал, че това е едно изключително сложно, макар и интересно време – времето в което преминава последният етап от желанието и борбата на българите да имат отделна, самостойна църква. Първо, защото почти всички съседни страни и народи получават свои отделни държави, макар и зависими от Османската империя, макар и с един по-скоро автономен, отколкото независим статут. Влашко и Молдова в тези години ще се обединят в новата румънска държава. Сърбия след Първото и Второто сръбско въстание ще успее да извоюва своята автономия и ще тръгне по свой път; не на последно място Гърция, която получава своя независима държава и много скоро ще получи – още в средата на деветнадесети век – своята църковна независимост и признание от Цариград. Там има една много къса гръцка схизма, която бива преодоляна към края на 1850 г., но така или иначе имаме около себе си независими вече държави, християнски, а и не само това. Тези държави, обаче, имат апетити към останките от Османската империя, разбирайте – това са българските земи. По този начин около Руско-турската война и участието в Освободителната война през 1877-78 г. съседните ни държави са компенсирани за участието срещу Османската империя с територии. Поморавието отива за Сърбия, Добруджа отива към Румъния и т.н.
Не е само това, разбира се. Това е едно изключително напрегнато време, в което трябва да се взимат бързи решения. В този смисъл аз изживях болестта на критиката на екзархийското дело в моите по-младежки години, особено студентските години. Тогава много често разсъждавахме дали пък не са прекалили с желанието си да имаме поместна църква, дали това нещо не би могло да се случи и по по-добър начин. Към днешна дата обаче, с оглед на честването на 150-годишнината от учредяването на Българската екзархия, трябва да ви кажа, че облажавам тези наши велики предци, духовни старци, които сме имали, и които наистина са постъпили навременно, смело и решително, макар и с много лични жертви. Например, екзарх Антим, който е прекрасно образован в Куручешме, в Патриаршеската школа, в Духовно-богословското училище в Халки, след това – в Московската духовна академия. Един човек с огромни познания по история на Църквата и по канонично право. Смятате ли, че му е било лесно? Аз поне съм проследявал години наред как у него назрява желанието да подкрепи Българската църква. Той е висш клирик на Цариградската патриаршия. Човек, който дори би могъл, при по-различни обстоятелства, да бъде и кандидат за патриарх, той в битността му на Видински митрополит, след огромни колебания, да подкрепи въжделенията на българите за самостойна църква. Често пъти в историята, за да се случат някои важни, велики за един народ събития, трябва да се премине през много лични жертви. Тези хора пожертваха личното си добруване, личното си благоденствие, мира в душите си, ако щете. Не би могло да се случи по друг начин в историята, защото нашето място е най-близо до Цариград, най-близо до сърцето на Османската империя. Българите живеят в Тракия, Мизия и Македония, а това са все прилежащи до Цариград територии. Ние не сме в Молдова, не сме в Украйна, нито сме във Войводина или Срем, някъде в периферията на Империята. Нито сме в Косово или в Босна, да речем – територии, от които Османската империя може да се откаже с лека ръка. Ние сме в сърцето на Империята. Българите живеят около Цариград. Те изхранват с производствата си, със зеленчуците, с животновъдството в Странджа и околните планини, буквално изхранват Цариград. Не би могло да се случи по друг начин. Така че не може много да разсъждаваме с „ако” – или трябваше постепенно, или много директно да бъде разрушена Османската империя, както се случи това по време на Първата световна война, за да може да има друга историческа съдба.
По отношение на Църквата обаче моментът наистина е изключително важен, защото през фермана за учредяване на Българската екзархия беше узаконена, така да кажем, и общоприета или беше оповестена пред Великите сили и пред всички територията, в която живеят българите. Това става чрез десетия член във фермана и това е изключително важно, защото това после ще очертае т.нар. Санстефанска България – това е картата на Българската екзархия.
– Знаем, че Българската екзархия подпомага особено обединяването на българите и спомага много за създаването на съвременната българска държава. И въпреки че в историята няма „ако”, нека предположим само, ако нашите прадеди нямаха смелостта и куража да изявят желание за родна църква, какво щеше да се случи с БПЦ?
– Вече споменахме, че не бива много да спекулираме с това „ако не би станало нещо…”, защото по Божи промисъл така се е случило. В това време – това е станало. Но ако не се бе получило това трудно решение за създаването на отделна църква, макар и в рамките на Цариградската патриаршия? Ние никога не трябва да забравяме, че идеята за Екзархията е за отделна компактна общност, но в рамките все пак на Цариградската патриаршия. Последвалите събития ще създадат тази дистанция между Екзархията и Цариградската патриаршия, но това най-вече ще се получи и благодарение, със съжаление го казвам, благодарение на схизмата от септември 1872 г. Особено по отношение на бъдещата съдба на българската държава, учредяването на Екзархията е на живот и смърт. Без Екзархията и без очертаването на тази георграфия на българския народ, да очакваме едно бързо разрешение на въпроса и освобождение на България, само седем-осем години след учредяването на Българската екзархия. Екзархията създава основата, а отделно тя дава и много надежди. Вече народът започва да се самоопределя като български. Ако беше се случила Руско-турската освободителна война без наличието на Българска църква, просто не ми се мисли какви компенсации щяха да получат съседните държави и дали България не би се заключавала само в това, което, между другото, и Берлинският конгрес искаше – по никакъв начин да не се получи една голяма българска държава, а само Княжеството, което е само Северна България между Дунава, Стара планина и Софийска област, Софийското поле буквално… Така че можем да си представим: добре, че е била Църквата, която да бъде не само духовният обединител на българите, но и заявител на високия подиум на срещата на Великите сили, на онези, които решават въпросите за мира и войната, че това са български земи, в които хората имат българско самосъзнание.
Екзархията изиграва още по-голяма роля в подкрепата и окуражаването на българите да се самоидентифицират като такива. Да се самоопределят като българи, а не просто само като православни или само като балканци, или само като османци, защото в онзи период – не трябва да забравяме и това – тече една много интересна тенденция в рамките на Османската империя за изграждането на османска нация, защото става ясно, че след Великата френска революция идва времето на национализмите и започва да се изграждат тип отделни националности, които да бъдат основната част на тези държави. Със създаването на идеята за османска нация за българите в Османската империя, макар ние много често да говорим за църковния контекст срещу гърците, да не се погърчим, но много по-голямата опасност е османската асимилация с оглед на това да се дават големи възможности и привилегии за самоопределение, дори за вътрешна автономия само и само ние да останем в рамките на Османската империя. Създаването на Българската екзархия има значение и за решаването на този т.нар. чисто народностен и национален момент в оттласкването, самоидентифицирането на българите и оттласкването не само от православните гърци, но и от секуларните османци, които не искат да намесват религиозната тема, а са склонни да дадат много големи права на отделните религиозни общности, само и само да останат в Османската империя и да бъдат част от тази нова и новоизграждаща се османска идентичност.
Между другото, има голям успех тази османска идентичност, иначе как да си представим след разпадането на Османската империя този бърз възход на републиканска Турция. Има много солидна основа отдолу, която работи още през целия деветнадесети век – младотурското движение, Мидхат паша и много, много други. Ние в България обикновено подценяваме османската дипломация и администрация, но това е много погрешно, защото тя е най-добрата в онова време на Балканите. Много по-добра от зараждащите се такива на Гърция, на Сърбия, на власи и молдовци или пък на българи. Това е още един елемент, който е изключително важен, когато говорим за създаването на Екзархията. Слава на нашите предци и благодарност към Господа, че в крайна сметка историята се случи такава, каквато наистина по Божий промисъл и стана.
Цялото интервю с доц. Павел Павлов може да видите на стр. 17 в новия брой насписание „Светодавец“ тук.
Снимка: Дневник
