Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Често може да го видите по телевизията и киното. И със сигурност сте го гледали. Известен е с чувството си за хумор и добрата актьорска игра. Да, това е Китодар Тодоров. И това интервю с него не е за бъдеща роля или пък предстоящ филм. Не. За вярата е. Но повече вижте от самия Китодар.
– Какво пречи на вярата ни в нашето съвремие?
– Един от проблемите ни е, че от всичко правим наука. Каквото и да чуем, започваме да гледаме на всяко едно нещо като на „Дискавъри“. Науката е откриване на неща, които в крайна сметка съществуват, тя не е творец. Чрез нея откриваме Бога в различните му проявления – във физиката, химията, биологията, всички те са от Бог. Те всички са открития, а не изобретения. Дори изобретенията са „откривания“, защото те съществуват.
Бог е създал всичко, и то го има. Няма човек, който да сътвори нещо от нищо. Няма, няма и да има.
Само Бог е способен на подобно нещо. Дори изкуството не сътворява нещо, което го няма. То сътворява нещо, което вече го има някъде там, дали във видимия или невидимия свят. Хората от суета казват „ние открихме“ – не, те са просто откриватели на Божественото. Те не са творци. Наскоро гледах един филм за индиец, който открива формули чрез молитви, отправени към някакви божества, т.е бесове. Той не беше в състояние да ги доказва, той самият не ги беше учил, просто ги знаеше. Но все пак идеята във филма е, че ние откриваме Бога чрез науката. Ние не създаваме неща, а откриваме неща, които ни се дават да открием, които съществуват и винаги са съществували.
– Как се обърна към вярата?
– Аз, както и много други, съм израснал в атеистично семейство, но от малък търсех Бога. Минах през какво ли не, но в един момент Той ми се откри във владайската църква покрай един мой приятел, който ме заведе там. И там именно там станах християнин. Това мисля, че се случи през 1987 г. Но аз съм го търсел през какво ли не – йоги, екстрасенси, през всякакъв окултизъм, различни детски фантазии за Господа. Комуникирал съм си с някакви неща, доколко те са били Бог или демони не знам, но съм търсел Бога по някакъв начин от съвсем мъничък. В един момент Той просто ми се откри във Владая, а нямах нищо общо с това място. След това пък имах дълъг период на отдръпване от църковния начин на живот. Не от християнството или Православието, а от самото църковно „живеене“ и пак през Владая и благодарение на отец Георги се върнах в Православието, в едно по-нормално „живеене“ в църквата. Сега то не е перфектно, но е много по-добре от периода, когато постех, но не съм се причастявал; постех, но не съм се изповядвал. Много рядко стъпвах в храма, т.е. ленно живеех дълги години, може би десетина – от деветдесетте до две хиляди и някоя.
– Т.е. живял си както казват някои „съвременни“ хора: „в рамките на нормалното, да не се прекалява…“
– Даже по-лошо. Доста не съм „прекалявал“. Докато сега ми се ще и се опитвам да живея в Църквата, да се причастявам, да се изповядвам, да се моля по-често и за повече неща.
– Колко важна е молитвата?
– Гледах една приказка, направена на анимация, която е свързана с Християнството по някакъв начин. В нея ми направи впечатление, че едно момиче направи лек, някакво лекарство за някакъв принц и преди да му го даде, се помоли на Бога за него – за лекарството, да му даде сили. Това много ме впечатлява, как някои хора се молят непрестанно на Бога. Те наистина живеят с Бога. Аз не съм така. Аз се сещам рядко – сутрин, вечер, преди ядене. А някои от своя страна живеят постоянно в молитва към Бога, което е велико – преди да си изпият кафенцето, преди да започнат работа, след като свършат работа, докато работят и т.н.
На практика те пребибават в постоянна молитва към Бога, а аз не го правя. Аз се сещам рядко за Бога.
– А трудно ли е това на практика? Често си казваме „сега ще се помоля“, а след това бързо забравяме?
– Според мен е въпрос на нагласа. Нехайно се държим с Бога. Това е много странно. По-лошото е, че понякога като стана сутрин си измивам зъбите, къпя се, правя си кафенце, мия чинии, но молитва – не. Дори си позволявам да оставя молитвата към Бога на второ място – след чинии, след зъби, след тоалета, слад каквото ще да е. Често дори и не остава време за това, защото го оставяме на второ място. А първото трябва да е молитвата, след това миене на зъби и т.н.
– По време на актьорска игра това възможно ли е да стане?
– Чудя се, не зная. Преди си махах кръстчето, когато играех, защото все още имам притеснения доколко е добра и лоша актьорската професия в очите на Бога. Доколко е лъжа това и лъжеш ли всъщност…
– В съвременния свят не играем ли и ние самите постоянно? Не е ли игра това, когато обслужваме клиент в магазина например?
– Игровият момент е съществувал винаги. Може би не в такава степен, но винаги е присъствал. Пред царя се е играело, че си му много верен; пред жена си, че си много суров или пък, че много я обичаш, пък не я обичаш. Въобще маските са съществували винаги. Някои от думите, които са свързани с нашите взаимоотношения между хората, са свързани с маската, т.е. ние си „слагаме“ маски, когато комуникираме – една маска за приятели, друга маска да познати, трета маска за висшестоящи, четвърта в семейството, пета за сина си, шеста за дъщеря си и т.н. Ние слагаме маски и това е било винаги до някаква степен. Дори имаше един много симпатичен филм „Боговете сигурно са полудели“. В началото на филма се споменава как тези хора живеят в средата си, която е една и съща – савана, дървета, пясък и техните близки хора. Там те не сменят маски. Няма я шизофренията на цивилизацията – вкъщи да имаш едни правила, след като излезеш навън и се качиш в автомобила, правилата стават съвсем различни – имаш светофари, знак забранено, предимство пред еди какво си. След това отиваш в офиса и там имаш трети правила, които са съвсем различни от предните две и ти изпадаш на практика в някаква шизофрения, защото живееш в петдесет различни места с по петдесет различни правила, където има различен модел на поведение. Като цяло цивилизацията е прекалено усложнена. Един усложнен механизъм, който, въпреки че ни дава лъжливо усещане за уют и сигурност, в действителност ни дава изключително много напрежение. Според мен неслучайно повечено светци, които са монаси, са се махнали от света. При тях пък действат други изкушения, разбира се. Може би и по-жестоки, но някак там можеш да се концентрираш върху Бога.
С Китодар Тодоров разговаря Явор Иванов.
Очаквайте продължение…
