.jpg)
Поради тази причина, най-доброто което можем да направим е единствено да се изправим пред самите себе си и да си кажем истината на нас самите. Този тест се нарича прошка. Да простиш не на този, на който не се сърдиш и дори не познаваш, а на този, който считаш че имаш причина да му простиш. Разбира се тази причина не винаги е повод дори и да се сърдим, но ние хората в известна степен имаме настройката да се сърдим понякога и за това, за което трябва да благодарим. Дребните и по-големите грешки, ако има искрено разкаяние, са простими от Бога, но не винаги от човеците. Да кажем, че това си е наша човешка слабост. Слабостта не е оправдание, но е удобна за такова. Понякога не можем и на нас самите да простим, но няма човек, който поне веднъж в живота си да не е помолил за прошка. Жалко е ако има такива, които поне веднъж не са дали такава. Да простиш не означава да забравиш. Нека не се заблуждаваме, че прошката е същевременно и вид „гъба”, която изтрива спомена. Би било лъжа и самоизмама ако си въозбразяваме, че с прошката идва и забравата. За всички ни е ясно, че прошката не бива да бъде автоматичен акт на милосърдие с наближаването на „Деня на прошката”. Да кажеш „Простено.Прости!” не означава, че автоматично се сдобиваме и с чувството на прошката. Да простиш означава и да усетиш със сърцето си, че спомагаш този на когото прощаваш, да бъде освободен от тежестта, която има в сърцето си. Да се таи неприязън със сигурност е тежест както за този, който я таи, така и за този към когото е насочена неприязънта. Човек прощава истински, когато е готов да съпроводи думите „Простено.Прости!” и със своето сърце. То е своеобразен кораб, който пренася прошката през бурното море на бездушието. Без него, прошката няма да достигне до крайната си цел, независимо че е изпратена. Тя сама по себе си би потънала.
Никой не е казал, че е лесно да се прости. Ако беше лесно, то нямаше да е и такава велика добродетел. Да простиш и да се помириш с този, който е обект на прошката- това е крайната цел. Хубаво е да се дава прошката тогава, когато тя е потърсена. Прощавайки на някой, ние се яваяваме като освободители от бреме, което тежи на душата, макар и да не се усеща дълги години от носителя на тази тежест.
Нека да си кажем от сърце тези освободителни и в не малка степен спасителни думи „Простено.Прости!” и не по- маловажното- да не си създаваме поводи често да си ги казваме. Проявената милост към другия е добродетел, която не е незабелязана от Бога, защото ще се надяваме един ден и ние на Неговата прошка.
Автор: Свещеник Стефан Паликаров