Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Възможността да бъдем опора на другия човек отсреща, да проявим любов, милосърдие, разбиране – е благодарение на Христос
- Имаме обещанието на Бога, че в нашето усърдие, в нашата любов Той ще ни даде всичко и няма да ни остави – „и Ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш“ (Пс. 49:15)
- Любовта и милосърдието са нужни като наши свидетели, застъпници като способност Бог да бъде трогнат, да припознае творението си, Себе Си в нас
В днешната неделя евангелското четиво ни среща с позната Христова притча. Тази за богаташа и бедния Лазар. Как да видим човека отсреща, как да се притечем на помощ, да бъдем добронамерени и да забелязваме трудностите, пред които нашият ближен се изправя? Как да приучим сърцето си на любов и милосърдие и какво ни казва тази притча за живота след смъртта? На тези въпроси търсим отговори в разговора ни с отец Давид Йовчев.
– Отец, благодаря за възможността да поговорим за евангелското четиво от тази неделя. Може ли да започнем разговора за това кои са пречките, които застават пред нас, за да видим човека отсреща, за да се опитаме да го разберем, да бъдем негова опора?
– Преди да мислим и разберем човека отсреща и да бъдем негова опора добре е първо да чуем първите две заповеди, които Бог ни е дал. Едната е да обичаме Бога с цялото си сърце, а другата – ближния си като себе си (вж. Марк. 12:30-31). Щом имаме заповед, това означава, че трябва да достигнем до любовта, до която все още не сме. А ако не сме я достигнали, вероятно все още не я притежаваме. За това трябва да се научим правилно да обичаме, да бъдем истинска опора, а това ще стане ако имаме Христос – Богочовекът. Той е и наше съществуване, прави от нас нова твар (2 Кор. 5:17.). Защо? Ако нямаме Христос, ако нямаме точно такъв Бог и точно такъв рай, какъвто Той ни предлага – тогава какъв би бил смисъла да сложим другия пред себе си?
Представете си един живот, в който няма Христос. Такъв живота са водили хората именно преди идването на Христос, когато още никой не Го е познавал. Дори Израил не е познавал лично Бога. Тогава, ако бъдем сред онова общество преди Христа, каква би била причината да поставим другия пред себе си? Още повече пък врага – този, който няма да помисли за нас? И така – възможността да бъдем опора на другия човек отсреща, да проявим любов, милосърдие, разбиране – е благодарение на Христос. Конкретно в евангелието, в което се разказва тази притча ще видим, че Христос е важен за това ние да наследим рая.
– Според Вас може ли човек да пропусне най-важното за душата си, за спасението си, докато се стреми към придобиването на земни блага?
– Когато ние започнем автоматично да придобиваме нещо друго освен Христос, ние се отделяме от собственото си спасение. Ние не можем и не бива да изключим това, че човек в живота си все пак придобива неща – това е така, защото живеем в света, а неговото устройство е такова. От първостепенна важност за нас обаче би трябвало да бъде как да придобием Христос. Следователно всичко останало, което придобиваме би трябвало да бъде след придобиването на Христос или казано иначе – Спасителят е много по-важен от всяка друга наша придобивка или наше желание. Понякога нашето богатство – липсата на това да търсим Христос, това състояние на мнима самодостатъчност – се дължи на факта, че сме богати: имаме всичко, знаем всичко, можем всичко, но трябва да обеднеем за Христос. Пътят, който трябва да извървим, трябва да бъде изчистен и ние да вървим по него свободно. Именно в това е търсенето на Христос. Това е богатството, което всеки един от нас може да има, макар и не физическо, което да не ни пречи да жадуваме Христос (срв. Пс. 40:3).
– В притчата за богаташа и бедния Лазар виждаме ситуация, на която и днес сме свидетели – понякога ние да бъдем в положението на богаташа и да не проявим милосърдие, а понякога да сме в тази на Лазар и към нас да се отнесат лошо. Как да постъпваме и в двете ситуации – когато имаме, но и когато очакваме от някой друг помощ?
– Има един старозаветен текст, който казва: „сиромашия и богатство не ми давай, – храни ме с насъщния хляб, да не би, като се преситя, да се отрека от Тебе и да кажа: „кой е Господ?“ и да не би, като осиромашея, да почна да крада и да употребявам името на моя Бог напразно“ (Притчи. 30:8-9). Когато сме в положение на задоволеност може да се случи така, че Христос да бъде изключен от нашия живот. И да си създадем илюзията, че имаме всичко, от което бихме се нуждаели в живота си. В такива ситуации човек започва да охладнява и да не желае, да не жадува за Спасителя. Виждаме в живота на много светии, че те са се бояли от придобиването на блага, от благосъстояние, от слава, защото в такива моменти човек забравя за Бога. Забравя, че Бог съществува и не го вижда. Когато човек е в сиромашия, когато е в бедност също се случва да похули Бога, но въпреки това може да успее да види Спасителя и поглеждайки в притчата можем да видим точно това – когато от нашия живот Бог е изключен можем да изпаднем в ситуация да Го похулим. При бедния Лазар виждаме, че това не се случва. Такова похулване обаче, от наша страна, би се случило, когато ние търсим своето. Ако сме осиромашели и няма кой да помисли за нас, то имаме обещанието на Бога, че в нашето усърдие, в нашата любов Той ще ни даде всичко и няма да ни остави – „и Ме призови в скръбен ден; Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш“ (Пс. 49:15). В тези моменти са проявява тази вяра, която каквото и изпитание да дойде, човек знае, че Бог съществува и няма да го забрави. А, когато сме в изобилие да не забравяме, че това богатство не е наше. Това богатство няма да отиде с нас във вечността, но ще остане тук. Способността да живеем в богатство или в бедност се заключава в това – да помним Бога постоянно в нашия живот. Тогава онзи, който е богат ще знае как да споделя от своето на ближните си, които нямат. Ще споделя радостта си свободно и по своя воля и няма да се нуждае от закон, който да го задължава да го прави.
– Много пъти, когато чуваме тази притча, разказана от Христос виждаме участта, която Лазар и богаташът получават след смъртта си. Какво ни казва притчата за живота след смъртта?
– Притчата ни казва това, което и ние днес, в нашия век, виждаме постоянно. Виждали сме го и в историята назад, когато човечеството са го владели различни политически идеологии, например. Много пъти хората са се опитвали да изградят земен рай, рай без Бога. Когато започнем да мислим, че сякаш няма Бог, сякаш Той не мисли за нас, когато не разпознаем Христос, тогава се опитваме да изградим рая на земята – тук и сега. Каквото нещо е направил и богаташа от притчата. Ще ви дам пример с една идеология, която бе част и от нашия живот тук в България. Комунизмът, като идеология, беше взел всичко от Църквата – „от богатите да дава на бедните“, „да има равенство“, но в изграждането на този „рай“, те махнаха Бога и сложиха образите на техните водачи, на партийните им лидери. Те обаче знаеха, че построеният „рай“ е временен. Може би несъзнателно го осъзнаваха. Когато построим такъв „рай“ ние сме способни на всичко и няма кой да ни спре. Христос, светиите – показват един живот, който очакваме и свидетели на това са именно просиялите сред нас човеци. Те не са имали рая на земята, били са най-близките на Христос и са споделили Неговата участ тук на земята. Свети Нектарий Егински бил изоставен от всички, но станал един от най-близките до Спасителя. Свети Йоан Кронщадски, който, когато бил на смъртния си одър, един свещеник му казал, че е прелъстен – тези хора не са имали земна утеха, но не са се отказали от Христос. Така можем и да погледнем евангелската притча – богаташът имал своята утеха и се осланял на нея, а бедният Лазар не е имал земна утеха, но е знаел, че има Бог. Проявил е търпение и доверие към Бога. На практика това именно определя тяхното място във вечността.
– Когато говорим за тази притча и за Христовите слова, винаги в нас има един пожелателен характер, но когато чуем отново тази притча за богаташа и бедния Лазар как в живота си на дело да приучваме сърцето си на любов и милосърдие? Как да се принудим, не на сила, но милосърдието и любовта да станат наша същност?
– Много често, когато четем евангелието, несъзнателно виждаме себе си винаги от страната на положителния персонаж – от страната на митаря, на бедния Лазар и др. Свети Яков, брат Господен, чието послание в Новия завет е много кратко по съдържание, казва, че „съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост: милостта бива похвалявана на съда“ (Иак. 2:13). Тук си спомням и думите на епископ Партений – игумен на Бигорския манастир, който в една проповед за Кръста казва:
„Докато сме в този живот, ние живеем под Божието дълготърпение; затова ни е дадено тайнството изповед и прошка на греховете. Божията прошка е чиста, деца мои! На Кръста, на Голгота и чрез Възкресението всичко е платено за нас – платено от всемилостивия Бог. Но в края на притчата чуваме нещо много важно: това дълготърпение е под условие. Христос поставя условие: Така ще постъпи с вас и Моят небесен Отец, ако всеки от вас от сърце не прости на брат си прегрешенията му (става въпрос за притчата за безмилостния длъжник – Мат. 18:23-35, бел. ред.). Той каза същото в Нагорната проповед: Ако простите на човеците прегрешенията им, и вашият небесен Отец ще прости на вас. Слугата не беше наказан за огромния си дълг – той вече беше простен – а за своята безмилостност и омраза към брат си… Кога свършва Божието дълготърпение? След края на този живот и най-накрая за всички нас – при Второто пришествие на Христос. Времето, което сега живеем в Църквата, е именно времето на Божието дълготърпение: Господ е дълготърпелив към нас, защото не иска никой да погине, а всички да дойдат до покаяние“.
Когато това време на Божието дълготърпение премине, тогава ще останем ние с онова, което сме сторили, със способността си да бъдем милосърдни. Нуждата да бъдеш милосърден означава ти да осъзнаваш, че имаш нужда от милост, да бъдеш помилван. Свети Силуан говори за ада и че виждаме себе си неспособни да живеем рая, в който е Бог. Става така понякога в живота ни, че Бог се превръща в ненужен за нас, Неговата любов да не ни е необходима. Огорчението идва в това, че ние не изпитваме, нямаме същата любов към Него, както Той има към нас. Когато си зададем въпроса кой ще наследи рая, ще видим, че истинските наследници на рая ще бъдат само каещите се грешници – онези, които искат да бъдат святи, но не могат, и все пак знаят, че светостта е в Христос. Любовта и милосърдието са нужни като наши свидетели, застъпници като способност Бог да бъде трогнат, да припознае творението си, Себе Си в нас. Тогава няма нужда от някакъв външен израз, но милосърдието само по себе си е дар. Когато човек осъзнае, когато се потруди, за да угоди на Бога, тогава и ще получи милост. Бог ни казва: „Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват“ (Лук. 8:21), както и „който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам“ (Йоан. 14:21). Желанието да обичам ми помага да видя аз колко съм неспособен и колко голяма нужда имам от Бога, както и да възжелая, да поискам любовта и милосърдието. Тогава ще видя как Бог е проявил милосърдие в моята неспособност и самият аз ще започна да бъде милосърден към другите. Ако аз не смятам, че имам нужда от милост и съм праведен във всичко, тогава не би ми било нужно и аз да проявявам милост към ближните си.
– И накрая на нашия разговор. Един малко по-философски въпрос, пречупен през известната дилема на Ерих Фром. За нас като християни в този модерен век кое е по-полезно и за кое нещо си струва да положим усилия – да имаме или да бъдем?
– Знаете ли, случва се в живота ни, когато човек иска „да бъде“, но да бъде без Бога, да стане така, че да се възгордее над своите ближни, над своето обкръжение. Добре е да искаме, да имаме желание и упоритост да придобием Бога в живота си. Когато искаме да придобием Христос и това съкровище, което Той ще стане за нас, то Той ще бъде и наше определение. Ако погледнем момент, в който човек притежава много земни блага – богатство, възможности, земни придобивки, то се случва такъв човек да се отъждествява с придобитото. Той казва: „Аз имам“, „Изглеждам добре“, „Имам възможности“… При търсенето на Христос ние бихме се отъждествявали с това, което търсим. Ако получим милост от Бога ще станем свидетели на благодатта, ще станем свидетели на Божията проява в живота ни, ще станем свидетели на Христос като на жив Бог, на такъв Бог, който действа в моя живот. Тогава ще мисля по-малко за себе си, отколкото за онова, което Бог иска от нас. За това да бъдем всъщност ще означава да искаме Христос. Когато по-горе говорихме за рая и придобиването му, то ще си дадем сметка, че за нас рай без Христос не може да има. Винаги пред нас трябва да стои тази мисъл – имаме ли Христос? Защото представете си, дори в ада – по свидетелството на свети Силуан Атонски – Христос прави ада да не бъде толкова страшен. Моят ад, моята неспособност не е толкова страшна, защото до мен е Христос. И това е истинското богатство – да бъдеш познат от Бога. Това е радост, която не може да бъде описана, но е изпитана от светците на Църквата. Ето те нямат новите телефони, нямат разбирането от света, нямат нищо, но имат Христос и нищо друго не им е необходимо. За това за нас отговорът на въпроса – „да имаме“ или „да бъдем“ би трябвало да бъде: Да имаме Христос и да се определяме като Негови. Да имаш Христос и да бъдеш Христов, защото да имаме всичко, но да нямаме Христос, това би означавало да не бъдем.
С отец Давид Йовчев разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
