Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Виждаме, че до момента, до който вярата е насочена към Бога човек може върши неща, които са невъзможни в света
- Трудността пред съвременните християни и на много хора, стараещи се да живеят като такива е в това, че смятат, че те трябва да придобият вяра със собствените си и чрез собствените си сили
- Бог не очаква ние да оправим грешките си, но чака нашето покаяние за тях
В евангелското четиво за тази неделя виждаме дивното чудо, което Спасителят извършва пред апостолите. Цяла нощ те се опитвали да хванат риба, но мрежите им оставали празни. Тогава Спасителят им казва да хвърлят мрежите отново и то посред бял ден. Тогава апостол Петър се доверява и казва: „по Твоята дума ще хвърля мрежата“. След това те уловили голямо множество риба, така че лодките им били запълнени. Осъзнаваме ли Божията помощ в живота си? Как да постъпим така че правилно да видим Божия план за нас? Защо когато съзерцаваме и станем свидетели на Божие чудо, виждаме собственото си духовно състояние и слабост? На тези въпроси търсим отговори в разговора ни с отец Георги Фотакиев.
– Отец, благодаря за възможността да направим този разговор по повод, както е записано в църковния календар – Първа Неделя след Неделя подир Въздвижение. Евангелското четиво за тази неделя е от евангелието на свети Лука (5:1-11). В него се съдържа познатия епизод, в който апостолите са на риболов и Спасителят им казва да хвърлят мрежите си дълбоко в морето. Тогава апостол Петър му казва: „Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата“. След това наистина улавят голямо количество риба, та „и мрежата им се раздираше“. Ако може да започнем разговора си с доверието в Бога. Много пъти се случва в нашия живот по някакъв начин Господ да ни показва накъде да поемем в пътя си. А ние много често като че ли проявяваме недоверие към Него и дори отказваме тази помощ, която Той би ни оказал.
– За съжаление хората, според мен, не правим разлика между доверие и вяра. Вяра можеш да имаш само в Абсолюта, в Бога, и когато хората се опитат да принизят вярата единствено до вид доверие – там идват и проблемите. Има една църковнославянска поговорка: „жив човек паче согрешает“ (букв.: Живият човек греши повече) и в случая можем да допуснем, че това е допустимо за човека, но у Бога няма грях и няма как Той да съгреши, няма как да изгуби или разруши твоето доверие. Тук се сещаме и за първородния грях, който е отношение на неверие, защото ако нашите прародители вярваха на Бога, нямаше да се стигне до там, до където се и стигна. Другият подобен случай, който наблюдаваме в евангелието обаче, е свързан с апостол Петър, когато той моли Христос да отиде при него по водата. Виждаме, че до момента, до който вярата е насочена към Бога човек върши неща, които са невъзможни в света – да преодолееш земното привличане и да вървиш по вода не би било по човешките възможности. Знаем обаче, че „невъзможното за човеците е възможно за Бога“ (Лук. 18:27).
В проявяването на вярата обаче трябва да има и послушание. Послушание в смисъла на това да не проявявам моята собствена гордост. Бог, бидейки творец на всичко, може да променя естеството на нещата в света – „Идеже бо хощет Бог, побеждается естества чин“ – където Бог иска, променя естеството на реда. Няма неща, които за Бога да не са възможни. Въпросът тук е дали ние имаме вяра в Него или често пъти се опитваме да я принизим до доверие, да приравним Бога на човек, което е често срещано явление в други християнски деноминации, в които Създателят е представен като такъв, с който можеш да си говориш „като с приятел“ и до там, че можеш да го унизиш. Да, Бог е създал всичко – „всякое дыхание да хвалит Господа“ (Псалм 150:6). Всяко наше вдишване и издишване е дар от Създателя и човек трябва да го цени, но не бива божествеността да бъде и принизявана до светски прийоми и порядки, а есхатонът да го няма. Не виждаме, като че ли, този начин на живот през призмата на вечността и тогава идва и неверието или вярата според света, нагаждането на вярата ни според света и порядките в света.
– А как човек, който усети, че неговата лична вяра не е достатъчно голяма, не е достатъчно силна, проявява грешно разбиране за Бога и няма правилна вяра в Него – как, според Вас, да прескочи този момент и да придобие поне наченки на истинска вяра?
– Въпросът е до желание. Ето тук е моментът къде поставяме фокуса – дали е „с моите сили“ аз да придобия или „с Божията помощ“. Трудността пред съвременните християни и на много хора, стараещи се да живеят като такива е в това, че смятат, че те трябва да придобият вяра със собствените си и чрез собствените си сили. Христос обаче ни казва: „Без Мен не можете да вършите нищо“ (Йоан 15:5). Това, което Бог иска от нас, е да правим всичко един с друг, но и заедно с Него. За това и формулата на Църквата е „двама или трима събрани“ в Божието име. Няма един. Нашето християнство не е солово изпълнение и в Рая няма самостоятелна стая. Виждаме всъщност как се измества центъра върху нашето его – „Аз да стана свят“, „Аз да придобия Божията благодат“, „Аз общувам с Бога“, „Аз да имам чиста вяра“. Но тази вяра няма да има реален смисъл без другия. За какво ти е ако няма и не може да я споделим? Ако това няма да доведе до нашето единство – между теб, мен и Бога – какъв е смисълът да имаш дарове? Придобивките ни и в материален, и в духовен план са полезни и ще бъдат полезни само ако са за спасение на душата и общение с другия човек, с нашия ближен. Иначе ще бъдат придобивки „от света“, а знаем, че каква полза за човека „цял свят да придобие, но да повреди на душата си“ (вж. Мат. 16:26) – придоби плод, но загуби вечността.
Ключът в това да придобием истинска вяра е в това да се молим на Бога за нея. Може да звучи тривиално, но няма друг начин и никога не е имало. Той ясно ни казва: „Всичко каквото поискате в молитва вярвайте, че ще получите“ (Марк. 11:24). Останалото е проявата на търпение Бог да действа.
– Вие казахте, че в Християнството човек не може да бъде сам, да бъде толкова индивидуален в спасението си и придобиването на вечния живот, както и че то винаги става в общността на Църквата и с другите. Но днес виждаме, че в света, в който живеем, тъкмо индивидуалното надделява над общото. Като че ли омразата и ненавистта надделяват над любовта.
– За наше съжаление това е факт във всяко отношение. Но в основата може би стои един ключов въпрос – „Дали аз приемам себе си?“, защото нали Христос ни казва: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си“ (Лук. 10:27). Как можем да обичаме Бога от цялото си сърце и да вярваме в Него, а след това да обичаме и ближните си, но сами да не се приемаме. Масово хората днес живеят в бягство – бягство от болката, бягство от това, че те не се приемат такива каквито са, въпреки че Бог ги приема. Бог дава на човека шанса да бъде по-добър от себе си. Прост, красив, умен, грозен, нисък, висок – Бог приема човека такъв какъвто е и не гледа на него по лице, но по сърце.
В нашата действителност днес има и друго голямо изкушение: изкушението на интернет и социалните мрежи. От нас зависи как го употребяваме, но там мога да бъда сам и дори мога да „стана като бог“. Това е онова нещо, което прародителите ни пожелаха при грехопадението – „да станат като богове“ (вж. Битие 3:5). Аз ще решавам кое е добро и кое не. Аз ще решавам дали да те shutdown-на. И ето днес в социалните мрежи аз мога да правя каквото си поискам, да бъда когото си поискам – макар и да не съм – и изолацията, самодостатъчността, в която изпадам, ми действа добре. За мен другият може да се превърне и във враг. В такъв, който може да ме ограничи от онова, което ме прави щастлив, което ми носи материални ресурси, да ми пречи да бъда „като бог“. Съответно ти, другият, не си ми необходим в ежедневието, а напротив – ти си заплаха. Това поведение за огромно съжаление го виждаме навсякъде около нас, не само в България, но и в целия свят. Виждаме, че някой може да каже, че без една или друга държава, без един или друг народ може и дори не трябва да ги има, без значение вероизповедание, пол, цвят на кожата. В тази философия на мислене могат да бъдат зачеркнати цели нации, защото „тях не трябва да ги има“. А какво остава до обикновения човек…
Изолацията, в която може да изпадне човек, също е опасна. „Храна ли искаш“ – поръчай си онлайн. „Какво искаш още – компютър, автомобил…? Ти си центъра и можеш да имаш всичко“. При такава философия ближният не ни е необходим. Ако се опитаме да си спомним времето преди технологичния напредък, преди компютъра, ще си припомним, че за всяко нещо, което човек би желал да има в живота си, трябваше да се срещне с друг човек, да го поиска от друг човек. Трябва ти човек. А в момента човекът не е необходим. Плашещ е разговорът, въпреки че не е тема на днешната ни беседа, за превръщането на човешкото съзнание в метаданни и за „дигиталното безсмъртие“. Въобще идеята за това, че човекът като венец на творението е несъвършен и трябва да бъде „усъвършенстван“, да се създаде робот, който няма болести, няма проблеми и е „съвършен“, който няма да се храни, няма да пие и ще бъде независим. Това ли искаме в крайна сметка?
Ако ние обаче, по Божия милост, успеем да се върнем до онази разсъдителност за възстановяване на Божия образ, за връщането към Христа и към Светата Троица, връщането в Царството небесно – тогава и ще придобием онова, към което иначе съвременният свят се стреми: вечния живот. Вечният живот обаче е това – да познаваме Бога и пратения от Него Иисус Христос (вж. Йоан. 17:3)
– В евангелския откъс за тази неделя има и един друг момент: като видял чудото Симон Петър паднал пред Спасителя и казал: „иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“. Защо, според Вас, срещата със светостта разкрива нашата собствена слабост? Защо когато съзерцаваме и станем свидетели на Божие чудо, може би като през прерязана рана виждаме собственото си духовно състояние и слабост?
– Ако наистина успеем да видим това, дори през прерязана рана – това е добре. Много пъти като се порежем отиваме до лекаря. Тук в нашия конкретен случай въпросът е дали установявайки положението си искаме да бъдем излекувани. Съвременният човек като че ли не мисли, че трябва да бъде спасяван. Защо му е да бъде спасяван? Виждаме често подобно разсъждение: „Как някой на мен ще ми каже, че съм грешен? Абсурд!“. Въпросът е: когато аз видя собствените си грехове, видя пороците си, дали след това аз пристъпвам към покаяние? Както бащата на онова момче, което Христос изцелява – ето какво казва той – „Вярвам Господи, помогни на неверието ми“ (Марк 9:24). Не му казва: „Какво значение има моята вяра? Аз съм дошъл тук при теб, искам да ми изпълниш поръчката“… Виждаме бащата на това момче, който пристъпва към покаяние, осъзнава собственото си неверие и дотолкова доколкото човек иска тази изцеряваща Божия благодат – той тогава с радост я приема. Тя го изпълва и той придобива сълзи на покаяние. Виждаме примера и при апостолите на Преображение, когато казват: „Добре ни е да бъдем тук“ (вж. Лука 9:33). Когато обаче нямаме желание да се променим, тогава срещата с Бога е трудна, защото контрастът е огромен. Биваме изобличени и от това ни боли. Тази среща показва слабите места, а гордостта ми не ми позволява да имам слаби места. Един от главните въпроси към нас човеците е това – искаме ли Божията благодат и тя да бъде претворяваща Даровете на Евхаристията – Тялото и Кръвта Христови – а чрез тях и нас? Синове Божии, Царствено свещенство (вж. 1 Петър. 2:9) – желаем ли да бъдем царствено свещенство? Или ще кажем и ние: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“. Тук е именно моментът да кажа искам ли промяна. Мога да кажа: „Аз съм“ и това да не подлежи на промяна или „Аз искам да бъда по-добър от това, което съм сега“ и да поискаме помощ от Бога.
– Често се случва, може би, когато говорим по духовни теми с различни хора, да споделят: „Аз съм си такъв“ и като че ли това „такъв“ не подлежи на промяна. Това съм аз и съм такъв какъвто съм, не мога да се променя.
– „Аз съм“ свидетелства за личност, за отстояване на себе си, което до някаква степен е добре. Но това „аз съм“ не означава, че не мога да бъда по-добра версия на себе си. С риск да се повторя ще кажа, че гордостта много ни пречи. Когато тя се превърне в егоизъм, тогава човек губи нуждата си от спасение. Въпросът тук би трябвало да бъде: „Това, което си в момента, най-доброто от теб ли е? Можеш ли да бъдеш по-добър?“. Апостол Павел съвсем ясно казва: „Показвайте ревност за по-добри дарби, и аз ще ви покажа път още по-превъзходен“ (1 Кор. 12:31). Дали искам да бъде по-добър? Другият момент е, че понякога човеци, които не вярват в Бога, искат сами да се променят и достигат до отчаяние: ходят по психолози, психиатри, но промяна няма, а той страда от това, което е. Пътят обаче минава през покаянието – това е нещото, което ни се струва трудно. Толкова е просто – отиваш на изповед и казваш на Бога всичко, за което съжаляваш, за всички грешки, които си сторил. В пастирския ми опит се налага понякога да казвам, за да разберат хората Божието милосърдие, че не бива да слагат своя съд пред Божия съд. Ние понякога разсъждаваме и поставяме човешкото немилосърдие над Божието милосърдие. Човешкия съд пред Божия съд. „Моите мисли не са ваши мисли и моите пътища не са ваши пътища“ (Исаия. 55:8), казва Господ. Къде се разминават мислите и пътищата ни? Често давам пример с родителството и ги питам: „Ако твоето дете удари друго дете и му причини болка, но съжалява за стореното, ще излекува ли раната, която е причинило?“ Получавал съм всякакви отговори, но истината е, че Бог не очаква ние да оправим грешките си, а чака покаянието ни. Хората си мислят, че трябва да „оправят“ нещата, когато са сгрешили, но понякога това е невъзможно, някои грешки са необратими и времето не може да бъде върнато назад. Бог не очаква от нас да върнем времето и да оправим грешката си, но очаква да отидем при Него и да кажем: „Ето това са моите грехове, моля Те, прости ми“. Тогава човек се развързва от греха и се доближава до Бога.
С отец Георги Фотакиев разговаря Ангел Карадаков.
