Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Когато изберем да обичаме, ние заставаме зад Божия образ вътре в себе си
- Христос ни заръчва да се отнасяме с хората по същия начин, както очакваме и те да постъпват с нас, т.е. да възприемаме другия като себе си
- Милосърдието е благоразположение на сърцето към ближния, а милостта и милостинята е самото проявление на милосърдието
Как да превъзмогнем себе си и да проявим любов към ближните си, към онези, които ни обиждат, които ни пакостят? Как да не отвръщаме на злото със зло и да гоним злопаметността от себе си? На тези въпроси търсим отговори в разговора ни с отец Любомир Янъков по повод 2 Неделя след Неделя подир Въздвижение.
– Отец, в евангелското четиво от тази неделя, основната тема е за любовта към другия отвъд принципа на взаимността. Можем ли да помагаме на другия, без после да очакваме признание или отплата?
– В мисленето на човека в езическия свят, центърът е винаги личната изгода и егото. В него се забелязва принципът на взаимността. Докато в християнството е заложено принципът на любовта към ближния, но също така, както виждаме от евангелското четиво за неделята, и любовта към враговете. Бог е любов. Той ни е създал по Свой образ и подобие, затова ние също обичаме. Когато изберем да обичаме, ние заставаме зад Божия образ вътре в себе си. Така се приближаваме до Бога и влизайки в общение с Него, ние същевременно премахваме преградите и омразата към съчовека, към ближния. По този начин биваме себе си и имаме усещане за мир, пълнота и смисъл на битието. Човекът е създаден, да е добър и да обича, защото е образ на Бога. Когато реши, да е лош и да греши, тогава първият, който страда от това решение, е сам той и после всички около него. Когато човекът обаче прояви любов по християнски, безрезервно и без да очаква възвращаемост, тогава той отваря душата си за човека, за света, но и за Божията благодат. Тогава неговото сърце става неизмерима глъбина, която побира целия свят, защото се обдарява с Божията любов. В евангелието за неделята виждаме, как Христос ни заръчва да се отнасяме с хората по същия начин, както очакваме и те да постъпват с нас, т.е. да възприемаме другия като себе си. Когато се подходи по този начин, всички различия с ближния се изличават и отлюспват. Когато обичаме, ние християните, обичаме, защото любовта към Бога и съчовека ни дава мир, радост и пълнота. Ако човек се отдалечи от Бога и позволи на греха да навлезе в неговото сърце, се появява страхът от смъртта, угнетение и нерадост, чувство за липса на мир и пълнота. В такова състояние се хваща за нещата от този свят, като удавник за сламка, и затова в любовта му се проявява принципът на взаимност и граници. Това изискване за взаимност в любовта се вижда и думите на Христос в евангелието според евангелист Лука, 6 глава:
И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. (Лука 6:32-34)
– А как да се отнасяме към човек, който се отнася зле с нас?
– Ние сме длъжни, да имаме сърцето си отворено към хората, за да имаме Божия мир и Божията любов, също така и радостта от общението си с Него. Тези дарове се губят, когато си затворим сърцето. Лошото отношение спрямо нас, според мен, трябва да се отразява от нас, християните с кротост, търпение и любов. По примера на нашия Господ Иисус Христос, който поради своята безрезервна и безгранична любов към нас грешните и зловредните, прие бичуване, заплюване и кръстна смърт, за да ни изкупи от смъртта и ни очисти от греха. Той не ни въздаде дължимото спрямо греха и злината в нас, но ни поучи да сме кротки и смирени по сърце като Него. Той ни даде обаче и примера как да постъпваме, когато се проявява безпричинна злоба спрямо нас. Да търсим сметка от причиняващият агресия човек, задавайки му въпроса – Защо?. Така както е попитал слугата, при разпита Му при първосвещеника Анна: ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш? (Йоан 18:22-23).
В това има велика духовна мъдрост! Агресията няма логика и обосновка, тя е страст и състояние. Тя идва от греха и от отдалечаването от Бога. Когато се потърси сметка за нея, защо се проявява към нас, се провокира в проявяващия лошотията да се замисли, да се завърне към себе си, към Божия образ. Така злото се спира, защото човекът е смислено същество, и се чувства щастлив, когато има радост и откликне на своето предназначение, да е добър сам по себе си, понеже е създаден по Божи образ и подобие. Такова поведение спрямо изпадналия в агресия човек също е проява на любов и към ближния и промисъл за неговото спасение, но същевременно с това е и вид самозащита.
– Къде е границата, според Вас, между християнската доброта и пасивността пред неправдата?
– Според мен, мисля че трябва да търпим неправда спрямо нас, и да проявяваме любов, кротост и смирение. Когато обаче се засяга човешкото достойнство, т.е. когато се унижава Божият образ в нас или в ближния, трябва да имаме смела реакция, а не пасивност. Постъпвайки така ние заставаме в истината и изповядваме Бога. Но има и такъв случай, когато застава зад някакво свое достойнство, своя истина, свое наранено его. Тогава критерий, че сме сгрешили са плодовете от това състояние: липсата на любов, кротост, въздържание; и като цяло такова – на не мирен дух. Но затова мисля, че трябва да има духовна разсъдителност и преценка.
– Когато говорим за милосърдието – каква е разликата между милосърдие, милостта и милостинята?
– Милосърдието е благоразположение на сърцето към ближния, а милостта и милостинята е самото проявление на милосърдието. Дела на любовта трябва да имаме, защото любовта, освен че е дар Божи, тя е и упражнение. Това, че е дар, е от Бога, а че упражнение – е нашето призвание и отговорност пред Бога, за да задържим и преумножим тази благодат. Милостинята обаче, ако е дадена, за да се отървем от човека, без да проявим състрадание и съчувстие, мисля, че е напразна.
– В човека някак си естествено се получава така, че да иска да върне обидата, но Христос ни призовава да прекъснем този кръг. Как да се преборим със злопаметността?
– Това е нормалното, спрямо нормата на този свят, а и може би в средата, в която живеем, или в която сме израснали и възпитани. Това е ответната реакция на нараненото его, което в нашите очи в този момент чувстваме като наранено достойнство. В такова състояние човек отвръща на обидата или лошотията със същото, като задейства принципа на вендетата – дума за две, хвърлен камък за два или множество. И когато се завъдят отношенията двустранно, те се завихрят спираловидно, стигайки до неприемане, омраза и сблъсъци. Ако затова са виновни грехът, отдалечеността от Бога, липсата на смирение и кротост, оскъдяването на любовта към Бога и към ближния, мисля че с поемането на привидната „неправда” с кротост и смирение, стремежа към любов и братско помирение в Христа и молитва за обидения и обиждащия, би се възстановил мирът и любовта помежду ни. За да има смут и раздор помежду ни, значи че лукавият се е поселил между нас; а молитвата е тази, която ни води в общение с Бога, но възстановява също така мира и благоволението между хората.
С отец Любомир Янъков разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Софийска св. митрополия
