Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Нашите дни и години, които имаме тук на земята трябва да изживеем с разбирането, че са ни дадени от Бога за спасение и подготовка за вечността
- Греховността е нещото, което помрачава Божия образ у човека и го отдалечава от Първообраза
- Да изпитваме себе си, делата, мислите и чувствата си и да си правим равносметка, дали не прогневяваме Бога с нашия начин на живот, дали не Го огорчаваме, прогонваме и убиваме с нашата алчност, жестокост, самолюбие, коварство и подлост
В евангелското четиво от тази неделя чуваме Христовата притча за злите лозари. Стопанин насадил лозе, оградил го с плет, съградил кула и го предал на лозарите. Когато наближил гроздобер, той изпратил слугите си при лозарите, за да съберат плодовете, но лозарите хванали слугите на този господар и един набили, друг убили, а трети с камъни пребили. След това той пак изпратил други слуги, повече от първите, но и с тях направили същото. Накрая господарят изпратил сина си, като казал: „Ще се засрамят от сина ми“. Лозарите обаче видяли сина и като го хванали го убили. „И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари? Отговарят Му: злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете“, казва Спасителят. Как човек да се отнесе към това, което Бог му е поверил? Как да проявяваме трезвост и да знаем кое дължим на собствените си сили и кое на Божията благодат? Какви плодове ще намери Христос от нашето лозе, което ни е поверено? На тези въпроси търсим отговор в разговора ни с отец Симеон Змейков.
– Отец, след като човек чуе евангелското четиво за тази неделя (според църковния календар 13 след Петдесетница) не може да не се запита как трябва да се отнасяме към това, което Бог ни е поверил?
– В свещеното писание се запознаваме с живота и спасителното дело на Нашия Господ Иисус Христос и виждаме как Той постоянно е поучавал заобикалящия Го народ с проповеди, беседи и притчи. Разбираме, обаче че повечето от притчите са били изречени от Него с цел изобличение на израилтяните. Виждал е познаването и изпълнението на закона от фарисеите и книжниците, но е виждал и закоравелите им сърца, с които мразели, презирали и огорчавали останалите.
В притчите за десетте девици, за блудния син, за митаря и фарисея, за талантите, освен примера за покаяние и смирение виждаме и какъв трябва да е животът на оня, който е обикнал Христос. Тази притча – за неблагодарните лозари, има поучителен и изобличителен характер. Христос, освен че изобличава Израиля за това как е прогонил и избил всичките пророци, които Бог им е изпратил, за да „потърси Своето“ от „лозето“, така пророчески дава да се види какво ще направят и с Него, Сина на Лозаря. Апостолите пък, а и всички останали хора през вековете, та чак до нас поучава, показвайки каква е участта на лозарите, които пренебрегват Господаря на лозето и не дават овреме плодовете му.
На въпроса как да се отнасяме към повереното ни от Бога, отговорът е може би само един – с грижата на добрия стопанин, с грижа, с отговорност, с благоговеен страх дори, с такова внимание наистина, като за нещо, което не ни принадлежи. Нещо, чийто собственик един ден ще си потърси, и за което ще „поиска сметка“. Нашите дни и години, които имаме тук на земята трябва да изживеем с разбирането, че са ни дадени от Бога за спасение и подготовка за вечността, там където ще трябва да принесем плодовете от нашия труд. Едва ли някой човек, който е вярващ и очаква срещата си с Бога, би искал да се яви пред Него като недобросъвестен стопанин, като такъв който не просто не е придобил плодове, но и като такъв, който е пожелал да отнеме „лозето“ от господаря му.
Говорейки за повереното ни от Бога, ще си позволя тук да приведа като пример и притчата за талантите, в която чуваме как Господарят си търси своето от онези, на които е раздал талантите. Онези, които преумножават талантите, радват своя Господар, а оня, който поради страх, леност, нерадение и нехайство пропуска възможността да удвои дадения му талант, не успява да зарадва Господаря. Това е поредна възможност да си дадем сметка как да се отнасяме към даденото ни от Бога. Дали да изпълним живота си с добродетели и Божия благодат, като използваме времето и талантите, които ни е дал, за да опазим повереното ни духовно лозе или да прогоним Бог от живота си, да не Го допуснем в сърцата си и по такъв начин да заслужим вечна гибел.
– От притчата виждаме, че лозарите започват да се държат така, сякаш лозето принадлежи на тях самите. Не се ли случва понякога и ние да направим същото с живота, талантите, времето, семейството, служението си – да забравим, че са дар от Бога? Как да проявяваме трезвост и да знаем кое дължим на собствените си сили и кое на Божията благодат?
– Да, това, което се случва най-често на човека е да промени своето предназначение, от „образ Божий“ да се превърне в нещо тотално противоположно. Именно греховността е нещото, което помрачава Божия образ у човека и го отдалечава от Първообраза.
Тук е особено важно да подчертаем какъв е мотивът на тези наемници – алчността. Един талкова пагубен грях, който е способен да унищожи човека. Тези наемници, за които Христос говори и дава като лош пример, накрая когато виждат сина на Господаря, сами признават „този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му“.
Давате за пример такива ценни неща като човешкия живот, семейството, служението. Приемаме ги и просто си ги присвояваме, сякаш нищо и никой вече не може да ни ги отнеме. И ако да би дошъл Сам Бог да потърси сметка за това как сме „оползотворили“ даденото ни от Него, пак бихме огорчили, възнегодували и роптали към Него Всеподателя.
В евангелието от св. апостол Йоан Богослов четем за това, как Христос оприличава Себе Си на лоза, а апостолите и останалите, на пръчки от същата тази лоза, обаче завършва изречението с думите „без Мене не можете да вършите нищо“. Да, без Него и благодатта не бихме могли да извършваме каквото и да било. Ако и да има човек усещането, че сам постига нещата, които му се случват и, че само и единствено заради своите сили, знания и способности успява да постига успех, то нека да не се заблуждава. Това най-често би било плод на гордост, егоизъм, себелюбие, тщеславие и бих казал непознаване на великата Божия милост и човеколюбие и разбиране за това, как по Своя Божествен промисъл Бог допуска всичко в живота ни.
– Чувайки притчата, какъв според вас, би бил отговорът на въпроса – „Кои сме ние в притчата?“ Изпадаме ли в ситуация ние самите да бъдем подобни на тези лозари?
– Да, много е важно да си задаваме тези въпроси. На въпроса кои сме ние в притчата, аз бих могъл да дам отговор за това, къде виждам само и единствено себе си в притчата, разбира се. Всеки от нас трябва да си задава този въпрос и то ежедневно. Постоянно попадаме в такива ситуации, в които можем да реагираме по един от двата начина – да сме или да не сме в мир с нашия Бог. Да изпитваме себе си, делата, мислите и чувствата си и да си правим равносметка, дали не прогневяваме Бога с нашия начин на живот, дали не Го огорчаваме, прогонваме и убиваме с нашата алчност, жестокост, самолюбие, коварство и подлост. Да си задаваме често и въпроса какво ще се случи ако наистина се уподобим на тези неблагодарни персонажи от притчата, които Господарят „зле ще погуби“.
Светът става все по-материален. Ситуациите, в които избираме многогрижието и се стремим към нещата, които можем да „приберем в джоба си“, са много повече от ситуациите, в които се опитваме да „сложим нещо в сърцето си“.
– А когато разсъждаваме върху духовния си живот през призмата на евангелската притча, можем ли да се запитаме какви плодове ще намери Христос от нашето лозе, което ни е поверено?
– Можем и трябва да се питаме какви са плодовете ни. Та това е наш дълг като християни, които всекидневно казвайки Символа на вярата, го завършваме с обещанието „чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин“.
На каква среща с нашия Бог можем да се надяваме, какъв живот в бъдещия век бихме могли да искаме, ако не му принесем плодовете, които ще изиска от нас? Та нали точно такъв плод ще очаква от нас, когато дойде да приеме „повереното ни лозе“- облагодатените от Светия и Животворящ Дух сърца изпълнени с мир, любов, милосърдие, кротост, жертвена вяра и т.н., списък от добродетели, който може да бъде допълван сякаш до безкрай, ако вземаме за пример живота на нашия Господ Иисус Христос.
Говорейки за добри плодове, нека винаги да имаме пред себе си многовековния опит на Църквата. Именно от светиите трябва да черпим опит за спасението на душите си. Те са прекрасният пример за „опазеното“ лозе, за огромния брой преживени не само вътрешни, но и външни борби със страстите, за да се покажат пречистено, като в огън злато. Виждаме и четем за подвизите на стотиците и хиляди божии угодници, за живота им в Христа, за безбройните им дела на милосърдие, състрадателност, предана вяра и безкористна любов. Това са все „лозари“ приели безрезервно думите на нашия Спасител и Господ: „Който иска да се спаси, нека да се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“, такива, на които Бог казва „дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“.
Такива лозари по Божията милост нека да бъдем и ние.
С отец Симеон Змейков разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
