Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Христос е пълнота и който се храни с Него – и в ежедневието, като се моли и преобразява ума си, и на Литургията със Светите Тайни – той съпреживява тази пълнота и не е сам
- Съвършенство със собствени сили не се постига, всеки такъв труд ще дава оскъдни плодове ако перспективата му не е есхатологична, а временна
- Богочовекът Христос ни яви живота не като нова философия или висше познание, а като радикална промяна на състоянието на човека, състояние, в което няма страх и тъмнина, а има светла вяра, че вечността е влязла в света, тя е тук и сега
В евнагелското четиво за 12 Неделя след Петдесетница виждаме желанието на един човек – който е опазил по своите думи всичко, което изисква законът от него, но пита какво още добро да стори, за да придобие вечен живот. Дали добрите дела имат предел, може ли човек сам да постигне спасението на душата си и ако приемем, че човек пости, причастява се, изповядва се, но все още има духовен глад – как да засити душата си? На тези въпроси търсим отговор в разговора ни с отец Стоян Бербатов.
– Отец, от евангелското четиво, което е отредено да се чете за тази неделя, чуваме един въпрос, който занимава и днес човека, християнина: „Какво добро да сторя, за да имам живот вечен?“. Може ли придобиването на вечния живот да се направи с едно единствено дело или е дълга поредица от „малки“ дела, съпровождащи ни през целия ни живот?
– В този евангелски текст е поставен основният за човека въпрос – за живота, и то в истинския смисъл на тази дума – за вечния живот, в който смъртта отсъства. Животът на хората, с които живеем и общуваме по нищо не се различава от нашия, всички те учат, работят, пътуват, както и ние, християните. И колкото и да не искаме, колкото и да се съпротивляваме на самите себе си – една мисъл винаги ни убеждава, че сме различни в най-важното – отношението към смъртта. Няма да коментирам какъв широк обхват на присъствие имат днес възгледите за смъртта – от пълно неглижиране до „безсмъртен“ човек. Ще споделя само, че тази разлика в усещането за смъртта предизвиква у вярващия човек тъжно удивление – нима е възможно да се живее така? Нима е възможно живият човек да пренебрегва дареното му безсмъртие и да се е вкопчил толкова здраво в смъртта? Този въпрос вероятно е стоял и пред богатия младеж. Това е неговата засвидетелствана жажда за вечен живот, а това показва неговото желание да се освободи от рационалната логика на тленното съществуване.
Православната църква ни дава директен, и бих казал динамичен отговор на този въпрос. Чрез живота в Христос всяка човешка личност може да намери истинския живот в общението с Несътворения, съработейки (в синергия) с Несътворените Божествени енергии, или както обичайно казваме – наслаждавайки се на Божията благодат. Християнският Бог не е абстрактна философска идея, но жив и истински Бог, Който прие и човешка природа, или по думите на Леонтий Византийски – Бог въипостази човешката природа като я направи безсмъртна. За този Бог и за това безсмъртие жадува и душата на младия човек. Тази жажда не се утолява с едно добро дело, а с живата Вода – Христос, с Когото общуваме на всяка Литургия. Та конкретният ми отговор е да, трябват ни малки дела, те са нашият стимул да участваме постоянно в Голямото дело – Светата Евхаристия.
– Виждаме при този млад човек, че казва, че всички заповеди е изпълнил. Ако приемем, че човек в живота си може да изпълни всички заповеди и каже категорично: Изпълних всичко!, то как да се справи с чувството на празнота, което виждаме и при младежа? Кое е онова, което „не ни достига“?
– Този проблем съществува при хората, които прекалено силно вярват и се уповават на собствените си възможности. Има го това при всеки един от нас – като достигнем едно определено ниво на познание и църковен опит, почваме да търсим признание от света около нас. Ето това е тази празнота, този недостиг на признание, на „обратната връзка“, което става повод за разочарование, чувството на оставеност, и то не само от братята в Христа, но и от Самия Бог. И тук обяснението е много просто – не ние сме изоставени, а ние изоставяме Христос. Христос е пълнота и който се храни с Него – и в ежедневието, като се моли и преобразява ума си, и на Литургията със Светите Тайни – той съпреживява тази пълнота и не е сам. Това е предвкусването на вечността, на съ-живота с Бога. Изпълнението на Божиите заповеди не е въпрос само на духовен подвиг или на морал, въпреки че без това не може. Съвършенство със собствени сили не се постига, всеки такъв труд ще дава оскъдни плодове ако перспективата му не е есхатологична, а временна.
– Според Вас възможно ли е да правим много неща правилно и пак да има едно нещо, което ни пречи да бъдем напълно свободни от духовните примки на греховете?
– Всъщност за каквито и методи и стратегии за избягване на греха и злото да говорим, винаги става въпрос за едно нещо – и съзнанието и подсъзнанието на човека са окупирани от знанието за своята смъртност. Нашето време, като че ли не поставя ребром въпроса за смъртта, днешният, т. нар. секуларен човек се опитва да убеди себе си, че чрез високите технологии и вярата в прогреса ще изтласка проблема за смъртта в сферата на забравата.
Не така стоят нещата за вярващите, за които предполагам питате. Преди всичко е важно да се замислим какво е грях? Най-краткият отговор е: неуцелване на целта. Полагаме усилия, спазваме правилата, влагаме воля, чувства, разум, смятаме, че правим всичко с много любов и търпение и въпреки това често, или почти винаги, сме разочаровани. Защо? Защото правим нещата според нашия ум и нашата воля, а ги приписваме уж на Божия ум и Неговата воля. Тук можем да направим една аналогия с движението по пътищата. Законът е поставил знаци, ограничения, упътвания, ние шофьорите обаче си имаме наш си правилник. И стават катастрофи, т.е не уцелваме целта на нашето пътуване.
Това е голямото изкушение на човека, който иска да се освободи от греха – неспособността му да се освободи от самия себе си и да търси свободата извън себе си, т.е. да се остави в Божиите ръце. Как да разбираме това? Абсолютно свободен е само библейският Бог, Който ни се открива като Личност, а не като идея или концепция за един религиозен Бог. Сега имаме Богочовека Христос, Който със Своето Възкресение освободи човека от смъртта, Той създаде Църквата и я изпълни със Своята любов. И тази любов прави от човеците, които общуват чрез нея, личности, да кажем така – богоуподобяващи се личности. Имаме тази любовна триада – Бог, аз, другия, която в евхаристийното общуване претворява моето его в личност на другия. Капаните на греха са безсилни пред любовта.
– Духовната жажда също е интересен момент. Ако приемем, че човек пости, причастява се, изповядва се, но все още има духовен глад – как да засити душата си? Светите отци дават пример с подвизи, но как християнинът в света да се „подвизава“?
– Ние в известна степен отговорихме на този въпрос, но тук акцентът е върху подвизаването в света. А какво е подвиг? Думата подвиг идва от глагола подвизатися, което най-общо означава да се стремиш напред, да се стараеш, да се състезаваш. Подвизаващият се полага максимални усилия да се задържи в общение с Бога, да „не изпадне от влака“, ако ми позволите да се изразя шеговито. Дали ще бъде в света или в пустинята, целта на подвижника е една и съща – единение с Бога чрез живот в Христа. За съжаление битува митът, че подвигът може да бъде само „монашески“, че само монахът, аскетът или отшелникът може да бъде „потопен“ в подвига, за светския човек, колкото и да се старае, това е непостижимо. Това мислене е много погрешно, то има много пагубни последствия, защото мнозина в света се изкушават да имитират монашество в светска среда.
Няма как да разделим изкушенията, те са еднакви за всеки вярващ, за всеки търсещ спасение от тях в Господа Иисуса Христа, защото общата ни цел е да преодолеем нашата подчиненост на тварното и временното, на което сме станали роби. С други думи да възстановим хармонията между духа, разума и тялото. Днес особено силно се нуждаем от това, защото сами се оставяме да бъдем въвлечени в една псевдореалност, която имитира вътрешноприсъщата за човека жажда за вечност, за безсмъртие. Дали това ще бъдат наркотици или алкохол, дали главозамайваща нарцистичност или безразсъдната страст да властваш над другите, това са все заместители на изгубен есхатологичен етос. А младежът от днешното Евангелие демонстрира точно тази жажда за вечност и дай Боже и днешният млад човек да се учи да търси подвига, защото само чрез и в подвига може да открие нови хоризонти и да достигне до дълбокия смисъл на всичко, което става в света и около него.
– Друг интересен момент е, че след думите на Христос за богатството и преминаването през иглените уши, апостолите се запитват: „Кой тогава може да се спаси?“. Тогава Спасителят им казва: „За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно“. В този смисъл човекът може ли сам да направи „възможно“ спасението си?
– Тук еднозначният отговор е не, спасението може да стане само в съработване, в синергия с Бога. Не трябва обаче да имаме грешна представа за това какво е спасение. То не е преодоляване на някаква опасност, а избавление от смъртта. Това е възстановяването на живота, за който човек е сътворен. Защото Бог е този живот, който човек изгуби в рая, подчинявайки себе си изцяло на света и доверявайки се на падналия ангел и в крайна сметка придобил чрез греха смъртта. Богочовекът Христос ни яви живота не като нова философия или висше познание, а като радикална промяна на състоянието на човека, състояние, в което няма страх и тъмнина, а има светла вяра, че вечността е влязла в света, тя е тук и сега.
– По отношение на паки-битието – παλιγγενεσία – палингенезия, което е онтологично обновяване на човека и цялото творение. Според вас истинският край на нещо може ли да бъде едновременно с това и неговото начало? Как християните и Църквата разсъждават за това, че краят не е просто край?
– Ако питате за нашата телесна, временна смърт – да, тя за християните няма как да бъде край. Христос ни дари с познанието за безкрая, така че вярващият в Него би трябвало да е лишен от усещането за край, споменахме, че безкрая е вече тук. Да си припомним, че за това ни призовава и ап. Петър в своето послание – да станете участници в божественото естество (2 Петр. 1:4), казва той. Според степента на нашето богоуподобяване ще се извърши и преобразяването на цялото творение. Ние носим отговорност за това, колкото и да ни се струва, че сме малки и незначителни на фона на видимо физическия безкрай на вселената. Онтологичното обновяване на човека е превръщането му в нова твар, която чрез въипостазирането на човешката природа на Христос в Личността на Бог Слово се ологосява, човешката природа става съпричастна чрез несътворените Божествени енергии на Божествения живот, но да подчертаем, че не става съпричастна на Божествената природа, а на Троичната любов на Отец, Син и Дух Свети.
– И накрая на разговора, ако позволите и един по-философски въпрос. Има ли разлика и каква е тя между това да имаш нещо и да се уповаваш на него?
– Много е философски въпросът, наистина. Не съм сигурен, че човек притежава нещо на този свят, в истинския смисъл на думата притежание, ако можем да я използваме като синоним на „имам нещо“. Размишлявайки в този дискурс виждаме, че няма какво да сравняваме. В края на краищата това, което най-силно желаем да притежаваме, е вярата, че не сме изоставени от Своя Създател т.е. все пак имаме нещо и то се нарича упование. И казано философски, а може би тавтологично, уповаваме се на нашето упование, защото само то едничко си имаме. Всъщност често споменаваната от нас констатация, че оставяме всичко в Божиите ръце означава, че не ние притежаваме нещо, а сме Нечие притежание. А от това радостта ни е голяма.
С отец Стоян Бербатов разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Снимка: БПЦО „Св. Злата Мъгленска“ – Антверпен
