Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- За да можем да бъдем снизходителни към другите и да прощаваме грешките им, трябва винаги да помним, че ние самите грешим постоянно
- Колкото и да постим, да се молим денонощно дори – ако не проявим любов и ако не прощаваме нашите дела ще бъдат празни
- Ако искаме да се преборим наистина със злопаметността, нека знаем, че човекът, който ни е нанесъл вреда или обида, също е Божи образ; и че Бог го е създал със същата любов, с която е създал и нас
Има ситуации в живота ни, в които е трудно да се въздържим, да не се обидим или сами да не оскърбим отсрещния човек. Има ситуации, в които е трудно дори да простим. Има ситуации, в които сами забравяме за стореното ни добро, когато сме били в нужда и не проявяваме любов към човека срещу нас. Но как да превъзмогнем егото си? Как да заобичаме наново? Как да приемем другия такъв какъвто е – с недостатъците му? За прошката, злопаметността и молитвата за онези, които ни мразят – разговаряме с отец Серафим Димитров по повод Единадесета Неделя след Петдесетница.
– Отец, в началото на този наш разговор бих искал да Ви благодаря за отделеното време и възможността да поговорим върху неделното евангелско четиво, отредено за Единадесета Неделя след Петдесетница. В днешния откъс от евангелието на свети апостол и евангелист Матей чуваме притчата за немилостивия длъжник. Защо Спасителят свързва Божието опрощение с нашата готовност да простим и какво, според Вас, означава истинската прошка?
– В началото на нашия разговор искам и аз да благодаря за дадената възможност. В живота си един свещеник постоянно се учи от хората около него. От онези, които се изповядват при него, от онези, които идват със своите въпроси и трудности в храма, както и от онези, които отдават изцяло живота си на Бога. От такива хора и аз съм научил колко е важно човек да прощава.
Точно в това е целият смисъл на закона, който ни е даден от Създателя – да обичаме Бога и да обичаме ближния. А как можеш да обичаш някой, на когото не си простил? В молитвата, която всеки християнин произнася – Господнята молитва, казваме именно: „Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ (Мат. 6:12). За това и истинската любов, истинската обич към някого се разбира по прошката. Да си готов да му простиш от сърце.
В притчата, която е отредено да се чете на Единадесета неделя след Петдесетница, се разказва за човек, който дължал голяма сума на един цар. Тъй като човекът не можел да се издължи, царят заповядал той и семейството му да бъдат продадени. Но тогава слугата паднал и го помолил за търпение. „Господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя“ (Мат. 18:26), казал той. Царят се смилил над него и му простил дълга, обаче този като излязъл срещнал свой другар, който на свой ред му дължал пари. Длъжникът помолил първия да му даде отсрочка, но той отказал и го хвърлил в тъмница. Когато царят разбрал за случилото се, се разгневил. Повикал при себе си слугата и му казал, че след като той самият е получил милост, трябва да проявява също милост към своя другар. „Като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг“ (Мат. 18:34), четем още в притчата.
За наше голямо съжаление живеем във време, в което грехът е станал мода, по думите на свети Паисий Светогорец. За жалост нравствеността и ценностите започват все повече да губят своя смисъл и се подменят със съвсем други качества на съвременния човек. За да можем да бъдем снизходителни към другите и да прощаваме грешките им, трябва винаги да помним, че ние самите грешим постоянно. Няма човек, който да не прави грешки. За това и не бива да насочваме осъдителен поглед към другите, но да прощаваме, когато към нас съгрешат, както и да бъдем снизходителни, когато видим, че ближните ни изпадат в грехове и пороци. Трябва да се молим за тях, както и да бъдем бдителни и ние самите да не изпадаме в трудни ситуации – грехове, пороци, страсти.
Знаете ли – Бог прояви и продължава да проявява такава велика любов към човека. Не ни наказва за греховете ни, но иска да се обърнем и да бъдем живи (вж. Йез.18:23).
– Как стои, според Вас, въпросът за прошката сред младите хора и в семействата днес. Умеем ли да простим не само обиди, но и ежедневни неща, свързани с битовизми, като неволно забравяне на ключове, закъснение и пр.?
– Ние свещениците, знаете, изповядваме много хора – и млади, и по-възрастни, с проблеми и без големи перипетии в живота. Забелязва се и това, че млади семейства се разделят и честно казано разделите в голямата си степен не са свързани с изневерите, а с това, че човекът не се е научил да иска прошка от другия, защото не вижда своята вина. Някак си днес думите „прости ми“ са най-трудните за изговаряне. По този повод, позволете ми да ви споделя и една история от Патерика. Там се разказва за един брат на манастир, за който всички мислели, че е ленив, мързелив. Изобщо не се подвизавал, не се трудил като монах, не посещавал богослуженията и като цяло не вършил делото, за което бил призван и което поел върху плещите си. Всички го осъждали, укорявали го за лошия му пример, но когато дошъл моментът да отиде при Бога – той ги извикал, за да се прости с тях. Братята знаели, че той не е добър монах, че не спазвал правилото си, нито ходил много в храма на богослужение – и като цяло не бил добър монах. Преди да почине обаче килията му благоухаела. Един монах не издържал и попитал:
– Знаехме, че бе малко нерадив монах, а сега виждаме да стават дивни неща, защо?
– Наистина не бях добър монах, но никога не осъдих никого. Затова и Бог сега няма да ме съди, защото в Евангелието казва: „Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“ (Мат. 7:1-2).
Винаги трябва да имаме пред себе си това – колко велико стои пред Бога неосъждането на ближните. Да не съдим другите, та и Бог да не ни осъжда. Виждайки човека отсреща, нашия ближен в трудността му, в изпитанието, което преживява – нищо от това не бива да ни бъде повод да го осъждаме. Защото не знаем през какво преминават нашите ближни. Бог знае, за това и с риск да се повторя, ще кажа: Да не съдим! Бог тогава и ще приеме поста ни, молитвата ни, защото иначе колкото и да се подвизаваме, колкото и да постим, да се молим денонощно дори – ако не проявим любов, ако не прощаваме и ако осъждаме другите, нашите дела ще бъдат празни. „Ако презрете дори един човек, то тогава вие сте далеч от Царството Небесно“, казва свети Гавриил Ургебадзе.
И ако трябва да се върна в началото на отговора си – прошката днес става все по-трудна за хората, защото съвременните хора сме заразени с много егоизъм, често добре прикрит. Трябва да знаем обаче, че един от най-големите врагове на човека е именно егоизмът. Трябва да се пазим и от нещо друго – привидно да дадем прошка на някой, който ни иска такава, защото знаем, че ние като християни трябва да прощаваме т.е. да простим на думи, но в сърцето си да останем закоравели и без да проявим наистина любов. Случва се понякога житейският ни път да ни раздели от наши приятели, близки. Не бива обаче в сърцето си да таим злост или обида към тях. Случва се и друго: да казваме, че сме простили някому за нещо лошо спрямо нас, но в същото време да не спираме да говорим лошо за него, да го злословим и осъждаме пред другите. Промяната в сърцето идва трудно, но не е невъзможна. Нека да се научим с търпение да притъпяваме мислите, които ни връхлитат – мисли на злоба, на осъждане.
– Вие казахте за прошката и за това, че понякога сами ние нанасяме обиди на нашите ближни. Според Вас как да се преборим със злопаметството, с това постоянно връщане към старата обида и можем ли да простим на някой, който не ни е поискал прошка?
– Ако човек наистина се опитва да живее по светото Евангелие, води светотайнствен живот т.е. пости, изповядва се, причастява се с Тялото и Кръвта Христови, то той наистина може и да прости истински дори на този, който не му е поискал прошка. Когато водим духовен живот ще видим и от къде идват такъв тип изкушения, от къде идват тези нападения над другия човек. Трябва и да помним, че борбата, която водим е борба не срещу плът и кръв, по думите на апостола, а „против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Ако искаме да се преборим наистина със злопаметността, нека знаем, че човекът, който ни е нанесъл вреда или обида, също е Божи образ, както и това, че Бог го е създал със същата любов, с която е създал и нас, и както всички човеци на земята. Понякога човек в своя живот не открива навреме лекарството за своя порок, за това виждайки такъв – трябва да проявим любов и разбиране. Трябва да проявим милост, защото всички сме били и можем отново да сме в подобна ситуация – ние да бъдем тези, които обиждат, които нанасят вреди и не понечват да поискат прошка. Само така можем да се преборим със злопаметността. Разбира се и винаги да се молим за онези, които са ни направили зло. За такива именно наши ближни трябва да се молим най-много и дори да идват мисли на злопаметност – да ги гоним от себе си като изкушения. Към тази борба сме призвани – „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“ (Гал. 6:2).
С отец Серафим Димитров разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
