Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Стоян Михайловски е значим мислител, който от младини се вълнува от философските проблеми на човешкото битие
- Може да разполагаме с цялата информация на света, но да не знаем съществени и основополагащи неща, свързани със собствената ни история, култура и език
- Лесният достъп до информация е хубаво нещо, но онова, което ще остане трайно у нас, изисква усилия
През тази година от печат излезе книгата „Творчеството на Стоян Михайловски в християнска перспектива“ на проф. Калин Михайлов. С излизането на книгата, издадена от „Омофор“ се отбелязва и годишнината от рождението на видния общественик и писател, роден на 7 януари 1856 година в гр. Елена. Във време, в което все повече качествената литература бива труднооткриваема и човек започва да се обърква в морето от книги, е повече от важно връщането към големите личности на българската култура и духовност. Сред тях е и Стоян Михайловски, когото свързваме с неговите известни произведения, но не познаваме в дълбочина творчеството му. Именно към него ни връща книгата на проф. Калин Михайлов, с когото разговаряме за творчеството на Михайловски, литературата, грамотността и бъдещето.
– Проф. Михайлов, благодаря за възможността да поговорим за новата Ви книга, посветена на творчеството на Стоян Михайловски. В увода към нея проф. Димитър Михайлов казва: „Така се случва във времето, че Вазов заема центъра, а Михайловски постепенно е изтикан в периферията“. Какво знаем и какво не знаем за Стоян Михайловски днес?
– Все още немалка част от хората в България знаят, че той е автор на текста на всеучилищния химн, известен с името „Върви, народе възродени!“. По-малобройна част от съвременните българи са тези, които знаят, че Стоян Михайловски е сатирик, писал басни, но също и други сатирически произведения – без да е сигурно, че биха могли да назоват конкретни заглавия, освен, може би, „Книга за българския народ“. Най-малка е бройката на хората днес, знаещи следния факт: освен че е повлиян в творчеството си от високите възрожденски идеали и е поет сатирик, Михайловски е и значим мислител; него от младини го вълнуват философските проблеми на човешкото битие. Нещо повече: по отношение на въвеждането на модерните философски проблеми в българската поезия след Осводбождението той е първопроходец, изпреварил много по-известния с философските си поеми друг наш класик Пенчо Славейков.
– Вие обръщате внимание не само на неговото литературно творчество, но и открехвате вратата за християнските му мисли и творби. Ще си позволя отново да цитирам проф. Димитър Михайлов, който казва, че Михайловски е „единственият религиозен писател в българската литература“. От една страна защо според Вас това негово творчество е слабо познато, и от друга, смятате ли, че днес българската литература би могла да преоткрие Михайловски, а и не само литературата, но и богословието дори?
– Ще започна с това, че не бих теглил категорична разделителна линия между литературното творчество на Стоян Михайловски, от една страна, и „християнските му мисли и творби“, от друга. Въпреки че той е доста разнороден автор в произведенията си, неговото творчество се стреми към единство и би трябвало, според мен, да бъде мислено и изследвано като единно цяло, в което художествената страна е почти неотделима от философско-моралистичната проблематика – независимо от жанра, който се ползва. Много често Михайловски изпробва как една и съща идея, мисъл, мотив ще „звучи“ в различни жанрови модификации – и в проза, и в мерена реч. Той е автор както на цели философски поеми, така и на кратки прозачни творби, които нарича с изразителната дума „откръшлеци“, а също и на лирически по характер стихотворения, някои от които са включени в неговата сбирка „Сатирически и философически сонети“ от 1895 г. – на нея обръщам сериозно внимание в моята книга, защото и до днес е недостатъчно изследвана. Сега се връщам към същината на Вашия въпрос.
Факторите за това, че религиозното творчество на Михайловски е познато слабо и частично, са много. Тук бих посочил само някои от тях. Още в периода преди 1944 г. неговото религиозно творчество остава донякъде в сянката на онзи публичен образ, с който писателят е бил най-известен сред своите съвременници – да бъде пламенен трибун, заклеймяващ социалните и нравствени недъзи на българското следосвобожденско общество. Когато след 1905 г. той се оттегля от дейно участие в обществено-политическия живот и се посвещава на по-съзерцателно и самовглъбено творчество с подчертани духовно-нравствени (а не толкова обществени) послания, аудиторията му се стеснява предимно до тази на „Църковен вестник“, където сътрудничи най-активно, както и на близки по дух до това издания. Като че ли Михайловски е обърнал категорично една страница от своето обществено и литературно битие, а читателите му не са готови да приемат напълно този негов жест – мотивите за неговото оттегляне от „световните стъгди“ са обсъждани многократно, така че няма да ги коментирам тук.
Получава се така сякаш „Гръмовержецът“ е слязъл от висините на идеала, за да се приюти в някакво усамотено убежище, което не е съвсем отшелническо (на борбената натура на Михайловски отшелническият дух е чужд по принцип), но все пак е твърде далеч и от обичайната и наложила се в обществото представа за неговата фигура, място, призвание. Тук трябва да се добави и нещо друго, което затруднява възпримането му като религиозен писател или поет през двадесетте години на миналия век. Точно към края на тези двадесет години, през 1929, Атанас Далчев, който ще се превърне в силен естетически и интелектуален авторитет на поетите от идещото след него литературно поколение, ще публикува статията си „Религиозното чувство в българската лирика“. В нея името на Стоян Михайловски изобщо няма да бъде споменато. Основната причина за това ми се струва ясна: Далчев очевидно намира творчеството на Михайловски за твърде умозрително по своя характер, т.е. засягащо главно ума, но не и сърцето – както на автора, така и на читателите му; намира го за твърде бедно тъкмо откъм живост на изразените в него чувства и настроения и в този смисъл – за недостатъчно лирично. Уклонът към умозрителност в творенията на Михайловски като цяло не може да бъде отречен, но тъкмо от 1905 г. нататък условията за това да се преодолее предполагаемият разрив между „ума“ и „сърцето“ у неговия аз (и биографичен, и творчески) стават по-благоприятни от всякога – достатъчно е да се прочете и вземе предвид сонетът „Лама сабахтани!“. Друг е въпросът доколко Далчев е следил и ценил публикациите на поета философ от това време. Що се отнася до периода между 1944 и 1989 г. може да се каже, че солидни изследвания върху Михайловски не липсват, но по изцяло идеологически причини интересът към творчеството му е едностранчив и ограничен: сведен е до битието му на сатирик и борец за социални правдини (какъвто той наистина е бил).
На религиозно-философските му творби след 1905 г. обаче се гледа като на отдаване на мистични забежки, които в най-добрия случай са безполезни за „народното дело“, в най-лошия – вредоносни за него. Малко преди 1989 г. и след това се правят съществени стъпки празнотите във възприемането и представянето на философско-религиозното измерение в личността и творчеството на писателя да бъдат запълнени (тук бих подчертал особено приноса на проф. Димитър Михайлов, цитиран двукратно от Вас), но предстоят още много усилия в това отношение. Най-трудно от всичко ще бъде подготвянето и издаването на събрани съчинения на Стоян Михайловски – нещо, което му дължим отдавна като класик на българската литература. Това би била и първата крачка към едно по-мащабно преоткриване на автора на „Поема на злото“ за съвременниците и за потомците, първо от литературознанието, а сетне – наистина защо не? – и от богословието. В моята книга съм се стремил да вървя към него и от двете страни – и откъм веровата, и откъм литературната.
– Вие казвате, че появата на тази книга е и заради „борбата с неумолимата забрава“. Не е ли парадоксално – днес, когато имаме цялото знание на света събрано на няколко клика разстояние да трябва да водим битка със забравата на имена, градили и обогатявали българския език и литература?
– Цялото знание на света на един – или дори няколко – клика разстояние е синтетична формула, която отразява само донякъде положението, в което се намираме. Тя е най-малкото непълна, защото, от една страна, съдържа подозрителен за мислещия човек рекламен патос, а, от друга – и това е по-важното – защото е свързана с утопична съставка (може би едното не е без връзка с другото). Утопичното е в представата, че ако нещо във всеки момент е на една ръка разстояние от теб – в телефона ти, в интернет, в „облака“ – то непременно ще стане част и от твоето самосъзнание и памет, а също и от приоритетните „файлове“ в тях. Още преди години, когато се появиха флашките с голям информационен обем, в културното пространство витаеше провокативното питане защо въобще ни е необходимо да имаме физически библиотеки, след като само на една флашка могат да се съберат няколко такива. Дори да е била хиперболична, формулировката е била доста правдоподобна, но въпросът не е в това.
Въпросът е, че за да стане знание, наличната информация (в библиотеката, в интернет, в облака) трябва да бъде преработена и усвоена, а това е човешка и творческа в широк смисъл дейност на усвояване, която няма как да се осъществи, ако информацията си стои през цялото време „на един клик разстояние от нас“ и прибягваме до нея само когато ни сполети някаква социална принуда – я училищна, я друга. Сега, на всичкото отгоре, вече имаме и машина-посредник, която ще ни подбира тази информация и ще ни я поднася в смлян вид (оставям настрана проблема за нейната надеждност и изчерпателност, за собствеността и контролирането ѝ), а ако не сме се научили да се справяме самостоятелно с мисленето, подбирането и преценяването, ще решим, че плъзгането по течението е единственото, което ни остава. Едно от нещата, на които ни учи „късният Михайловски“ (както обозначавам метонимично в книгата творчеството му след 1905 г.) е да се стремим да плуваме „срещу течението“ – такова е и заглавието на един от прозаичните цикли, публикувани от него в „Църковен вестник“.
Излиза, че самото положение с информацията, в което се намираме като цяло, е парадоксално, а парадоксалността на положението с Михайловски е само негов частен случай. Защото ние може да разполагаме с цялата информация на света, но да не знаем съществени и основополагащи в много отношения неща, свързани със собствената ни история, култура и език, с културната ни памет.
Всички ние, съвременните българи, търпим критика в това отношение, макар тенденцията към забрава на същественото, което човек би трябвало да помни, да е световна, или поне със сигурност да се отнася до света, на който принадлежим цивилизационно. Лесният достъп до информация е хубаво нещо, но онова, което ще остане трайно у нас, изисква усилия, за да бъде усвоено и осмислено, изисква отдаденост и постоянство. Когато изпитвам някой студент и установя, че поназнайва нещо за определена творба или автор, но не познава самата творба или поне най-съществените моменти от нея, му казвам, че ако трябва да избира – поради липса на време – между четене ЗА творбата и четене НА творбата, по-добре да избере второто. От резюмета или критика няма да му остане много в главата – за сърцето да не говорим – но ако е вкусил (от) творбата и си е изградил лично отношение към нея, със сигурност нещо ще му остане. Подобен тип отношение – на бавно вкусване и усвояване – предполага и творчеството на Стоян Михайловски.
– Можем ли според Вас да оценим днес творчеството на Михайловски, особено имайки предвид ширещата се тик ток култура и повърхностност?
– Виждам този въпрос като продъжение на предишния, макар и в друг аспект. Ако досега обсъждахме предимно подхлъзващо лесния достъп до информация – не само за Михайловски, а въобще, тук акцентът е по-скоро как подхождаме към онова, към което все пак сме решили да „достъпим“. Още преди година-две се шегувах с мои студенти, че ако трябва да следвам модела на клиповете в ТикТок, ще се наложи да разделя една лекция от 45 минути на 15 части от по 3 минути, за да мога да задържа вниманието им будно. Слава Богу, оказа се, че мнозина от тях все още могат да издържат доста повече от три минути, но все пак става дума за хора, които са мотивирани да учат специалността, която са избрали, или ако не са били, това би могло да стане в процеса на самото им обучение. Не съм специалист по (а)социални мрежи и платформи, затова ще се въздържа от впускане в рисковани твърдения, нямащи пряко отношение към поставения въпрос, и ще се опра на своя опит. А той бързо показва, че въпреки разнообразието от формати, което се наблюдава и в социалните мрежи, и в платформи като Ютуб, има една черта, обща за всички тях, и тя е тенденцията към краткост. Това важи в пълна степен за коментарните видеа, особено политическите, но също и за образователните (литературни, културни, исторически), които рядко стигат до час, час и нещо време.
Стремежът към краткост е закономерен и лесно обясним в контекста на непрекъснатия и заливащ потребителя информационен поток – борбата и тук, като при „физическите“ лекции, е за спечелване на вниманието, но в ситуация на конкуренция между десетки потенциални говорители-„лектори“, между които прескачаме. С това, което казах, искам да наблегна на две неща. Първото съм разгледал преди години в една статия, посветена на „битката за времето“ в няколко съвременни романа. Основна теза на този текст бе и остава, че който завладее времето ни, ще завладее и нашето пространство, а как се води битката за времето, ако не чрез битка за вниманието ни? Ако се оставим да бъдем победени в тази битка от недостойни за съсредоточеното ни внимание неща, няма да можем да оценим достойните. За мен това е принципна постановка, отнасяща се изобщо до ползването на информацията в интернет, каквато и да е тя. Сега се връщам към краткостта. Нейното друго име неизбежно е повърхностност, защото всяка максимално сбито поднесена информация, дори да е смислено представена и достатъчно аргументирана, няма как да не остане на повърхността – но не става дума непременно за повърхностност при този, който я представя (той може да е превъзходно и задълбочено подготвен), а при възприемателя, т.е. топката отново е при нас. Ние сме тези, които се предполага да продължат по-натам процеса на усвояване на информацията и на превръщането ѝ в знание.
От нас се очаква да се справим с посочените в „описанието“ на видеото източници – както бихме го направили с библиографията, приложена към заинтересувала ни статия или към конспекта за изпит, когато сме студенти. Или, като минимум, да чуем поне още няколко видеа в същата тематична линия. Така би трябвало да постъпим и с Михайловски, ако искаме да оценим по достойнство творчеството му: да не останем само при някое интервю за него, дадено по юбилеен или друг повод, а да се запознаем самостоятелно и малко по-обстойно с неговото творчество, за да си изградим своя представа за него, помагайки си, разбира се, и с критическа литература (към нея включвам и обяснителните бележки към произведенията) – където се окаже, че имаме необходимост от това. Нещо, което при по-стари автори обикновено се оказва неизбежно.
– Статистика от 2025 г. показва, че 2/3 от 15-годишните българчета са функционално неграмотни. Знам, че би било твърде общо да Ви попитам, но дали бихме могли да изградим механизми и начини, с които да се преборим с функционалната неграмотност, а и с неграмотността въобще? Наскоро в едно интервю за DW писателката Здравка Евтимова каза, че „неграмотността е днешното робство“. Как да осъзнаем, че сме изпаднали в робството на неграмотността и какви стъпки да предприемем, за да се освободим от нея?
– Ако под „функционална неграмотност“ разбираме неспособността да се прилага практически обикновената грамотност, сиреч да се анализира, извлича, осмисля и използва поднесена и възприета информация на език, който възприемателят ѝ владее говоримо и писмено, тогава тази статистика сама по себе си е тревожна. Част от причините за това положение се коренят в особеностите на самата потребителска информационна среда и на пребиваването в нея, за които вече говорихме, друга със сигурност има отношение към определени слабости в образователния ни процес, които не насърчават самостоятелното справяне със задачи, предполагащи повече или по-малко творческо подхождане към тях. Ще дам един образователен пример от академичната ми практика – изучаването на нещо много характерно за епическия стил при Омир, каквото е разширеното сравнение. То представлява сравнение, което прилича по своя строеж на обикновеното (нещо е „като“ друго нещо), но се разпростира в много стихове и клони към обособяване в самостоятелна картина.
След като преподавателят обясни какво е разширено сравнение и го илюстрира с откъси от „Илиада“ и „Одисея“, студентите биха могли да се упражнят в измислянето на подобно разширено сравнение, като се опрат на тема, която им е близка. Така те ще са вкусили нещо от Омир по един творчески начин, който ни най-малко не предполага или пък гарантира, че някога биха могли да се мерят по майсторство с него и все пак ще ги е приближил до художествения му свят. Излиза, че спрем ли дотук, бихме казали, че ключът към решаването на проблема вероятно е в развиването на умения за творчество, в по-широкия или по-тесен смисъл на тази дума, още повече че цитираната статистика се отнася за тийнейджъри, пред които има още няколко години до пълнолетие, т.е. каузата все пак не е напълно изгубена, стига да има кой да се заеме сериозно с нея. Моят скептицизъм по въпроса не иде от подозрението, че липсват хора с добри намерения в това отношение, а от преобладаващата нагласа, която усещам в образователните среди и която бих определил като съчетание от автоматични прогресистски възгледи и конформистко поведение. Тя се изразява в разсъждението, че щом нещо е „в тренда“, то значи е безсмислено да гледаме критично към него, а още по-малко – недай, Боже! – да се съпротивляваме на активното му, повсеместно и безрезервно „промотиране“. Досещате се, че отново имам предвид машината-посредник, за която вече отворих дума.
Очевидно е, че в случая имаме работа с огромна агитационна вълна, защото досега не съм мернал оферта за посещение на официално организиран академичен уебинар, откъдето да личи, че присъстващите ще се запознаят с рисковете и последиците от използването на ИИ – например за функционалната неграмотност на подрастващите. Не ме разбирайте погрешно: не отричам, поне засега, използването на този услужлив алгоритмен асистент, ако остава в рамките на разумната и премерена информационна помощ. Но това, което ни обещават щедро във връзка с него, са най-вече лесни и бързи, клонящи към светкавични, чудеса, натрапвани ни с честотата на досаден и изтъркан рекламен клип в Ютуб.
Робството на неграмотността, което може би е имала предвид и Здравка Евтимова, започва там, където свършват усилията, упоритото вървене напред (подходящо място да припомня стихотворението на Михайловски „Напред!“) – въпреки трудностите, падането и изправянето отново и отново на онова стръмно поприще, където по-важно от всичко друго е изграждането на независим, правдолюбив и устойчив дух, подкрепен от силен и дееспособен характер. Напоследък се връщах към класическата книга за деца и пораснали деца „Приключенията на Пинокио“ от Карло Колоди и си записах следната мисъл предупреждение към главния ѝ герой, изречена от сянката на Говорещия щурец: „Не се доверявай, момчето ми, на ония, които обещават да те направят богат за един ден. Те са или безумни, или мошеници.“ Мисля, че Михайловски би се подписал под тази мисъл на своя италиански събрат по перо, която не се отнася само до материалното богатство.
– Добре, нека се върнем отново на Стоян Михайловски. Вие казвате, че при Михайловски няма как осъзнатата необходимост от внасяне на светлост в душите да не се „обърне“ и навън към всички, които биха могли да я приемат като своя насъщна потребност. Как да внесем светлост в душите си, особено в ситуация на толкова голям информационен шум?
– Тръгвам отзад напред. Като всяко нещо на този свят, информационният шум може да се превърне в наше оправдание за движение по инерция или за буксуване на място, а може да ни послужи и като подтик да се научим да му устояваме, т.е. отново опираме до изграждането на характера и до здравословни – и в духовно-нравствено отношение – навици. Какво ни пречи например, освен слабата ни воля, да изключваме този шум от време на време, като си даваме по някой и друг ден информационен „детокс“ през седмицата, или по някой и друг час през деня? Понеже споменахме ТикТок и Ютуб, нека да кажа нещо и за Фейсбук, настоящата Мета, която никой не свикна да нарича така.
Напоследък все по-рядко прибягвам до тази предпочитана от по-възрастните поколения медия и главната причина не е в промяната на политиката на компанията, която нямам намерение да обсъждам. Причината за мен е тъкмо в преобладаващия в нашенско (макар и не повсеместен, има и изключения, разбира се) все по-истерично-агресивен информационен шум, чийто „децибели“ усилват непоносимо за нормалния слух ехото от преобладаващо нарцистични и кресливи провиквания – те отекват безапелационно от саморъчно издигнати подобия на площадни трибуни, прилични повече на съдийски подиуми, откъдето се ръсят изобилно словеса на разправа с действителни или въображаеми противници на живот и смърт.
В това пространство за никакъв цивилизован или поне аргументиран дебат вече не може да иде реч, а ако все пак се захване някакъв спор, той бързо заприличва на „агоните“ с размяна на ругатни и етикетни заклеймявания, които се водят във форумите на онези информационни издания у нас, които проявяват инат да ги поддържат. Отивам към началото на въпроса Ви. Ако целият слух, а постепенно и цялата вътрешност на човека е изпълнена с информационен шум, в който като правило съвсем рядко се промъкват добри новини и въздигащи духа послания, ще остане ли място за каквато и да е светлост, която да бъде внесена вътре? Казано на евангелски език и с евангелска аналогия, мисля, че за нея няма да се намери място в страноприемницата.
Най-силните духовно-нравствени прозрения на късния Михайловски узряват в страдание за претърпените неправди (в личен и в обществен план), в осъзнаване на преходността на суетните човешки страсти и ламтежи, в молитвено поставяне на цялото човешко съществуване „пред образа на Богочеловека“. Те могат да бъдат приети като насъщна потребност от тези негови читатели, които са готови да се подложат на „терапията“ на отихотворяването – неологизъм, с който назовавам онова вътрешно утихване на личността пред нейния Творец и Изкупител, позволяващо ѝ да придобива отново и отново мир със себе си и с Него, без да е необходимо умът ѝ да е постигнал изцяло задоволителен, рационален отговор на всяка от „вечните“ загадки на битието.
– И накрая на нашия разговор. В книгата си пишете, че злото е само „момент“ от една много по-дълга история на човека и Бога. Но когато около нас виждаме войни, разделение, болка и човешко страдание, не е ли именно тази перспектива най-трудната за запазване? Как човек може да съхрани надеждата, че злото не е последната дума в историята, а само един неин болезнен етап и възможно ли е съвременният човек, привикнал към удобствата и сигурността на ежедневието, да погледне на злото именно като на момент от тази по-голяма история, а не като на окончателна реалност?
– Мисля, че сте прав: това е най-трудната перспектива за запазване и същевременно най-голямото изпитание за повечето от нас. Може ли и с какво да ни помогне тук опитът на Михайловски – и като личност, и като християнски творец? В много от неговите религиозни творения се повтаря в различни художествени вариации един и същи мотив: мотивът, че което го е почернило, всъщност го е осветлило; което го е разбило, го е възродило; че „в живота щом се свечери, в душата се развиделява“. „Догдето я не смачкаме в стискало – масло / маслината не дава…“ – обича да повтаря той, което ще рече, че и духът вирей в болките, а сърцето се облагородява в неволите.
Ясно е, че тази перспектива в религиозно-философското творчество на Михайловски е разгърната в индивидуален план, но тя отразява и крушението на част от обществените му идеали и надеждите, които е свързвал с тях, учи го да запази своя борбен дух и да продължава напред по житейския друм, каквото и да го е споделяло по него; подтиква го да не скръства ръце в резигнация, когато е изкушен от това, а ако все пак ги скръсти – да бъде в молитвен жест на преклонение пред Христа. И съвсем не на последно място: напомня му, че човешкият живот не свършва тук, защото той е пътешествие, отвеждащо ни към „Свръхбитието“ и „Свръхлюбовта“, които се намират в пълнота отвъд гроба, отвъд прага, наречен смърт.
Ето защо най-съкровеното, но и най-яко прибежище за късния Михайловски от житейските разочарования, както и от нападащата често ума му картина на тържествуващото в историята на човечеството зло е в молитвената стаичка на сърцето. Там е единственото място, където азът може да намери покой, когато го обсаждат тревожните въпроси на онова време, не по-малко неспокойно и бурно от нашето, които са всъщност изконните въпроси за живота и смъртта, за смисъла и безсмислието, за щастието и нещастието в човешката съдба. Затова позволете ми да завърша този разговор, като цитирам едно съвсем кратко стихотворение на поета философ от късното му творчество, говорещо красноречиво за тежките, но и повдигащи духа на неговия лирически аз състояния:
***
На тъмната задача
за щастьето – напразно –
разсъдъкът се спира…
Връх земний този валяк –
умът каквото търси,
сърцето го намира!
С проф. Калин Михайлов разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив
Корица на книгата: Издателство „Омофор“
