Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Господ ни дава урок, че винаги, когато житейските вълни ни заливат, да не изпадаме в отчаяние, а да се надяваме на Него
- Когато дойде Христос, Той ще ни утеши в безпътицата, Сам ще ни окрили и като на милосърдния самарянин нежно ще прочисти раните ни, за да зараснат
- Залети от житейската буря, сме стигнали в пристанището на поста под покрова на Пресвета Богородица и в подвига на молитвата ще усетим Христовия мир
В Деветата Неделя след Петдесетница евангелското четиво от свети апостол Матей (14:22-34) разказва за чудото, което Спасителят извършва, ходейки по водата и укротявайки бурята в морето. За маловерието, искреността в отношенията ни, за обичта към ближните и духовния живот, разговаряме с отец Дилян Цветков.
– Отец, в първите дни сме на Богородичния пост, а от евангелското четиво, което е определено да се чете за Девета неделя след Петдесетница, виждаме случката с ходенето на Спасителя по водата, както и опита, който апостол Петър прави също да върви по нея. Разсъждавайки върху този евангелски момент, кажете ни каква е причината Христос да върви по водата? Защо го прави?
– Започна двуседмичният пост преди празника Успение Богородично и тази година той съвпадна с деветата неделя след Петдесетница. Евангелското четиво е от Евангелието според св. Матей, гл. 14. – то разкрива Божията власт над природата.
Светият евангелист повествува за обезглавяването на св. Йоан Предтеча по заповед на Ирод, което кара Господ Иисус Христос да напусне земите под управлението на Ирод и да се скрие в пусто място, където да се отдаде на молитва след смъртта на Своя сродник св. Йоан. Пустото място обаче не скрило Спасителя и много хора се стекли, за да чуят поученията Му, така че само мъжете били 5 000 души. Господ Иисус ги поучавал целия ден, а вечерта ги нахранил с петте хляба и двете риби – чудото, за което слушахме в храмовете предишната неделя.
След това Евангелистът продължава, че Господ изпратил учениците Си с кораб към другия край на Генисаретското езеро, а Той разпуснал народа и отново се качил на планината, за да се моли вечерта.
През нощта се извила буря и апостолите бедствали в корабчето, защото вълните го подхвърляли като играчка. Който е плавал в морето, знае, че на сушата бурята може да изглежда безобидна, но в морето тя заплашва живота на застигнатите от нея пътници.
Рано сутринта Господ тръгнал по най-бързия и кратък път – през морето, за да спаси апостолите и ги заварил уплашени и в безизходица. Така евангелист Матей ни дава отговора на въпроса защо Господ Иисус е вървял по водата – не защото е избрал по-кратък и по-лесен път, а за да запази учениците Си в силната буря и да им даде урок, че винаги, когато житейските вълни ги заливат, да не изпадат в отчаяние, а да се надяват на Него, на Спасителя, и помощ ще им се даде. Това важи с пълна сила и днес, и винаги.
– Виждаме реакцията на апостол Петър, който изявява желанието си да тръгне и той по водата към Христос. Преди да тръгне, апостолът пита: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата“. Ако съотнесем това към нашия духовен живот – преди да направим крачки в него, не трябва ли и ние да попитаме: „Господи, позволи ни да дойдем при Тебе“?
– Св. ап. Петър винаги реагира пръв: отговаря на въпросите [„Ти Си Христос, Синът на живия Бог“ (Мт. 16:16)]; реагира, ако не е съгласен [„милостив Бог към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе!“ ( Мт. 16:22)] и сега отново темпераментно иска да тръгне по водата в бурята, в която и корабът не му дава закрила. И тогава смелостта не му достигнала, доверието му в Божията сила се смутило и започнал да пропада в бездната. Тогава Спасителят укорил апостола, че се е усъмнил, че го е дострашало – не защото не било страшно, а защото като апостол трябвало да разнесе уверено проповедта и сред вълните от морето на невярващите хора.
– Вие споменахте за маловерието и съмнението. Апостолът тръгва към Христос, но като че се усъмнява в Него и тогава започва да потъва. Тогава Христос му помага, но и го изобличава като му казва: „Маловерецо, защо се усъмни?“. Как ние да не се усъмняваме, заставайки „лице в лице“ с Бога? Как да прогоним съмнението от сърцето си, така че то да не ни повлича надолу?
– Има една приказка, че ако не се боиш от морската буря, то или си безразсъдно смел, или никога не си бил в морето по време на буря. Затова не можем да приемем Петровия страх за безпричинен. Но по-късно ще видим и него, и другите апостоли да изповядват Христос, макар да са бити, дробени, драни, горени и избивани. Тази им промяна станала, защото след Петдесетница те се превърнали в съсъди на Светия Дух и не заставали „лице в лице“ с Бога, а Го носели в себе си.
– В евангелското четиво виждаме и изповедта на апостолите: „Ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: наистина си Божий Син!“. Днес почти две хиляди години след това чудо как ние, съвременните хора, да познаем Бога истински?
– Много пъти апостолите са се учудвали как бурите са притихвали от Христовата заповед. Възкликвали са: „кой ли е Този, та и вятърът, и морето Му се покоряват?“(Мк.4:49) и макар да са се чудили, апостолите са се стремили дотолкова към Бога, че когато срещнали възкръсналия Христос, макар че очите им не Го разпознали, но сърцата им се разгорели в радост от словата Му (Лк. 24:32). След две хиляди години нямаме друго сетиво за Бога освен цялото си естество, с дух и сърце, а външните белези могат само да ни подведат.
– Отец, защо се случва така, че в отношенията си един към друг да бъдем лицемерни? Да не бъдем искрени и честни, и какво би станало, ако поне един ден в годината живеем по съвест и пълна честност?
– Господ Иисус Христос иска от нас да се обичаме един другиго. Често обаче виждаме хора да издигат знамена „Аз съм честен и прям“ и с тази си прямота ще ти кажат онова, което смятат за истина – по този начин, че да те заболи възможно най-много. Ще те обидят максимално, защото „не увъртат“, ще те уязвят колкото могат, защото „истината боли“ и като ти подрежат крилата още на първия ти порив – те с това се смятат за най-съвестните и искрени хора на света. Обаче когато дойде Истината, Христос, Той ще ни утеши в безпътицата, Сам ще ни окрили, като каза на Иаир: „не бой се, само вярвай и спасена ще бъде“ (Лк. 8:50) и като на милосърдния самарянин нежно ще прочисти раните ни, за да зараснат. Св. ап. Павел ни е оставил съвета: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“ (Гал. 6:2), т.е. не да бъдем честни веднъж в годината, а да си помогнем един другиму да влезем в Царството Божие во веки. Заради това нека честността ни да бъде милваща и с Божия помощ така ще бъде всеки ден.
– Какво да сторим, когато усещаме, че потъваме сред бурите на живота, когато отчаянието, стресът, мъката ни завладеят? Как човек да излезе от тези състояния максимално неповреден?
– Застигнатият от буря търси безбурен пристан. Така и ние сега, залети от житейската буря, сме стигнали в пристанището на поста под покрова на Пресвета Богородица и в подвига на молитвата ще усетим Христовия мир, който да ни изтръгне от стрелите на изкушенията.
– Как да помогнем на своите ближни, които потъват в зависимостите – алкохол, хазарт и др.? Как да се превърнем и ние в опора за тях, в спасителна жилетка, която да не допусне те да се удавят и да не потънат безвъзвратно?
– Мнозина търсят спасение от житейското море в забравата, в паралелната реалност, в утопията на щастливия момент. И ние не можем да им бъдем опора – не защото не искаме, а защото сами сме дърпани от житейските вълни, но можем да ги посъветваме да сторят като нас – да се прихванат за Оногова, за Когото сме се уловили, защото нашата опора е Христос и към гласа на ап. Петър прибавяме и нашия вопъл: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“ (Ин 6:68) и така можем да изминем и поста, и подвига на живота си. Благодатно поприще!
С отец Дилян Цветков разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
