Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Богородичният пост се отличава със строгост и заема особено място в богослужебния живот на Църквата
- Църквата ни призовава да се вгледаме по-дълбоко в своя живот и да преосмислим отношението си към Бога, към ближните и към самите себе си
- Църквата почита Света Дева Мария, защото чрез нея Синът Божи приема човешка природа и влиза в историята
От началото на август започва Богородичният пост, а в България бе посрещната и чудотворната мироточива икона на Майката Божия – „Хавайска“. За чудесата, почитта към Св. Богородица, изпитанията и духовния живот разговаряме с отец Стефан Стайков.
– Отец, от първи август започва постът за празника Успение Богородично, известен още като Богородичен пост. Каква е историята му и как той се развива в историята на Църквата?
– Богородичният пост не е просто подготовка за един голям празник. През тези две седмици Църквата ни кани да забавим крачката, да се вгледаме по-дълбоко в себе си и отново да обърнем сърцето си към Бога. Този пост е един от четирите многодневни поста в Православната църква. Започва на 1 август и продължава до 14 август включително, като въвежда вярващите в празника Успение на Пресвета Богородица. Макар да е най-краткият от многодневните пости, той се отличава със строгост и заема особено място в богослужебния живот на Църквата.
Неговото историческо оформяне протича постепенно. Празникът Успение Богородично се утвърждава на Изток между V и VII век, докато единното правило за предхождащия го пост възниква по-късно. Византийските свидетелства показват различия относно неговата продължителност. През XII век канонистът Теодор Валсамон свидетелства за установена практика на седемдневен пост преди Преображение Господне и седемдневен пост преди Успение Богородично. Константинополският събор от 1166 г., свикан при патриарх Лука Хрисоверг, потвърждава началото на поста на 1 август, основавайки се върху неписаното църковно Предание. Така съществуващият обичай получава канонично утвърждаване и постепенно се установява общото правило за двуседмичния Богородичен пост, запазено и до днес в православния календар. Историята на този пост показва, че той е древна традиция и жив духовен опит, който Църквата пази и предава на всяко ново поколение вярващи.
Богородичният пост е тихо духовно поклонничество към празника Успение. Всеки ден е още една крачка към Христос, извървяна под майчинския покров на Пресвета Богородица. Църквата ни призовава да се вгледаме по-дълбоко в своя живот и да преосмислим отношението си към Бога, към ближните и към самите себе си. Св. Василий Велики напомня, че истинският пост обхваща целия човек: „Постът е отчуждаване от злото, въздържане на езика, отлагане на гнева, отделяне от похотта, злословието, лъжата и клетвопрестъплението“ (Basilius Magnus. Homilia I de ieiunio. PG 31, 168B). Същата мисъл изразява и св. Йоан Златоуст с думите: „Постиш ли? Докажи ми това с делата си“ (In Genesim, Hom. X, PG 53). Всеки от нас е изпитвал колко по-лесно е да се въздържа от определени храни, отколкото да се освободи от гнева, осъждането или да не прощава. Именно към тази вътрешна промяна ни води истинският пост.
Празникът Успение се преживява от Православната църква в светлината на Христовото Възкресение. Богослужението насочва вярващите към надеждата, която Христос дарува, и разкрива смисъла на човешката смърт, преобразена чрез Неговата победа. Затова Църквата пее в тропара на празника: „В рождеството си запазила девството, в успението си не си оставила света, Богородице; преставила си се към Живота, бидейки Майка на Живота, и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души“. В тези думи се съдържа православното преживяване на Успението като преминаване към живота и като свидетелство за Божието действие в Пресветата Дева.
Особено място през тези две седмици заемат последованията на Малкия и Великия Богородичен параклис. Тези молитвени последования събират вярващите в обща молитва към Пресветата Богородица като любяща Майка и усърдна Застъпница. В тях скръбта, надеждата и доверието се превръщат в църковна молитва, насочена към Христос чрез нейното застъпничество.
Следвайки примера на Пресвета Богородица, вярващият посреща празника на нейното Успение с по-дълбоко съзнание за смисъла на християнската надежда. Така постът укрепва вярата във вечния живот и в призванието на човека към общение с Бога. Истинският плод на поста не се измерва с това от какво сме се въздържали, а с това доколко сме се приближили до Бога и до хората около нас.
– За православния християнин образът на Майката Божия има ключово значение и място в неговия духовен живот. Защо Църквата отдава такава голяма почит на Света Богородица?
– Любовта и почитта на Църквата към Пресвета Богородица се раждат от самата тайна на Боговъплъщението. Църквата почита Света Дева Мария, защото чрез нея Синът Божи приема човешка природа и влиза в историята. Затова православното учение за Богородица е неразривно свързано с изповядването на Христос като истински Бог и истински човек. Нейното неповторимо място в Божия промисъл се разкрива още при Благовещението, когато със смирение и свободно послушание тя приема Божията воля: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38). И днес тези думи насърчават всеки вярващ да се довери на Божия промисъл дори тогава, когато не разбира напълно пътя, по който Господ го води.
Името „Богородица“ е тържествено утвърдено от Третия вселенски събор в Ефес през 431 година. Чрез това решение Църквата защитава истината, че роденият от Света Дева е въплътеният Божи Син, съвършен Бог и съвършен човек. Следователно почитането на Пресвета Богородица е едновременно свидетелство за православната вяра в Христос. Св. Кирил Александрийски, най-видният защитник на православното учение по време на Ефеския събор, възкликва: „Радвай се, Богородице, честно съкровище на цялата вселена, неугасимо светилниче, венец на девството, скиптър на православната вяра, нерушим храм…“ (Homilia IV contra Nestorium, PG 77, 991). Тези думи изразяват почитта на Църквата към Онази, която със своята вяра и послушание служи на тайната на спасението.
Православната църква отдава поклонение (λατρεία) единствено на Бога, а на Пресвета Богородица въздава най-високата почит (ὑπερδουλεία) заради нейното неповторимо място в историята на спасението. Това разграничение е съществено, защото ясно показва, че Богородичната почит винаги остава неразривно свързана с поклонението на Света Троица. Най-жив израз тази почит намира в молитвата и богослужението. Православният християнин се обръща към Пресвета Богородица с доверие и надежда, търсейки нейното майчинско застъпничество пред Христос. Това личи в богородичните песнопения, в многобройните празници, посветени на нейния живот, както и в личната молитва на вярващите.
Пресвета Богородица остава най-съвършеният човешки пример за живот в Бога. Нейното смирение, чистота, послушание и непоколебима вяра продължават да вдъхновяват поколения християни. Затова Църквата я нарича „Честнейша от херувимите и несравнено по-славна от серафимите“. Колкото повече се учим от нейното смирение и доверие в Бога, толкова по-сигурно вървим по пътя към Христос.
– През тези две седмици от август, в които ще постим, кои трябва да бъдат темите, върху които човек да размишлява? Върху какво да се съсредоточи?
– Всяко време на пост е покана към духовно обновление. Богородичният пост ни дава възможност да се вгледаме в състоянието на своята душа, в отношенията си с Бога и в начина, по който живеем вярата си в ежедневието. Сред многото грижи и забързания ритъм на живота тези две седмици създават пространство за тишина, молитва и честен поглед към самите нас.
Преди всичко за всички нас постът е време за покаяние, промяна на ума и сърцето и завръщане към Бога. Той ни приканва искрено да признаем своите грехове, да потърсим Божията прошка и с надежда да започнем отново. Покаянието не е затваряне в чувството за вина, а възстановяване на живата връзка с Бога. С покаянието е свързан и стремежът към придобиване на добродетели. Примерът на Пресвета Богородица насочва към смирението, чистотата, търпението, милосърдието и доверието в Божия промисъл. Нейният живот показва, че духовната зрялост се ражда от постоянството във вярата и от готовността човек да приеме Божията воля.
Всички ние имаме нужда понякога да спрем и честно да се запитаме как живеем, как се отнасяме към Бога и към хората около нас. Прошката, помирението, вниманието към страдащите, готовността да помогнем на нуждаещите се и отговорността един за друг са естествени плодове на поста. Така истинският пост преобразява целия ни начин на живот. Богородичният пост приканва и към по-дълбоко участие в богослужебния живот на Църквата. Посещението на вечерните богослужения, Малкия и Великия Богородичен параклис, участието в светата Литургия, изповедта и достойното причастяване превръщат тези две седмици в истински духовен път. В общението на Църквата човек намира сили, които трудно би могъл да придобие, ако остане сам.
Особено място през този период заема четенето на Свещеното Писание. Божието слово изобличава, утешава, наставлява и дава критерий за духовно разпознаване. Ако човек извърви този път с искреност, в края на поста ще открие, че е направил още една крачка към Христос.
Никой не излиза от поста съвършен. Бог не очаква от нас съвършенство за две седмици. Очаква искрено желание да направим още една крачка към Него. Но ако през тези две седмици сме станали малко по-търпеливи, по-смирени и по-милосърдни, значи сме позволили на Божията благодат да действа в живота ни.
– Случва ли се да губим духовния си ориентир в съвремието ни и ако духовният ни компас се обърка, как да го настроим, така че да намерим правилната посока?
– Всеки човек преживява моменти, в които губи своя духовен ориентир. Важното е, че в Църквата винаги има път за завръщане. Това не е особеност единствено на нашето време. Всички усещаме колко трудно е днес да запазим вътрешна тишина. Телефонът звъни непрекъснато, новините не спират, грижите се множат. Именно затова постът ни дава безценната възможност отново да чуем Божия глас. Православната духовност напомня, че истинският ориентир винаги е Господ Иисус Христос. Докато човек подрежда живота си около Него, посоката остава ясна. Когато Христос престане да бъде център на нашите мисли, решения и постъпки, постепенно се пораждат объркване, вътрешно безпокойство и духовна празнота. Нашият духовен компас започва да се настройва тогава, когато искрено се обърнем към Бога. Молитвата, покаянието, изповедта, участието в светата Литургия и причастяването постепенно възвръщат вътрешния мир. Както компасът се нуждае от настройване, така и духовният живот изисква постоянна грижа.
Особено значение има четенето на Свещеното Писание. В него човек открива не само нравствени правила, а живото слово на Бога, което просвещава съвестта, разкрива истината за човека и му помага да различава Божията воля. Богослужението пък го въвежда в живото общение на Църквата и укрепва неговото духовно постоянство. Св. Игнатий Богоносец насочва вниманието към единствения сигурен ориентир с думите: „Нищо да не предпочитате пред Иисус Христос“ (Послание до римляните 7:2). В тази кратка мисъл се съдържа цялата програма на християнския живот. Всеки избор може да бъде преценяван според това дали приближава човека до Христос или го отдалечава от Него.
Не по-малко важно е и духовното ръководство. Разговорът със свещеник, съветът на опитен духовник и участието в живота на енорийската общност предпазват човека от самозаблуда и укрепват неговия път към спасението.
Пресвета Богородица също остава сигурен духовен пример. Нейният живот показва как човек може да запази доверието си в Бога дори в най-трудните обстоятелства. Смирението, търпението и непоколебимата ѝ вяра разкриват пътя на онзи, който търси правилната посока и желае да я следва с постоянство. Докато човек не губи желанието си да търси Христос, никога не е изгубил окончателно своя духовен път.
– Кои, според Вас, са трудностите пред човека днес? Кои са онези духовни примки, които го омотават и му пречат в развитието на духовния живот?
– Трудностите пред човека винаги са имали външно и вътрешно измерение. Днес мнозина усещат колко трудно е да запазят вътрешна тишина и да намерят време за Бога. Развитието на технологиите ни дава много възможности, но същевременно лесно разпилява вниманието ни и ни отклонява от най-важното. Все по-трудно намираме време да останем насаме със себе си, да се вслушаме в гласа на съвестта си и да отправим искрена молитва към Бога. Постоянният поток от информация и непрекъснатата заетост често създават усещане за пълнота на живота, а всъщност оставят човека духовно уморен и вътрешно разсеян. Именно в тази загуба на вътрешна съсредоточеност се крие една от големите опасности на нашето време.
От това вътрешно разстройство произтичат и други опасности – разсеяността, привикването към греха и убеждението, че човек сам може да определя доброто и злото.
Особено сериозна опасност представлява разсеяността. Постоянният поток от новини, развлечения и впечатления изпълва съзнанието и оставя все по-малко място за тишина, молитва и духовен размисъл. Когато изгубим вътрешната тишина, все по-трудно разпознаваме Божието присъствие. Друга духовна примка е привикването към греха. Когато непрестанно повтаряме едни и същи грешки, постепенно започваме да ги приемаме за нещо нормално. Св. Йоан Лествичник напомня: „Началото на покаянието е начало на спасението“ (Лествица, Слово 5). Тези думи уверяват, че връщането към Бога винаги остава възможно. Духовно предизвикателство е и стремежът човек сам да определя доброто и злото, без Божието откровение и Преданието на Църквата. Подобно разбиране превръща личното желание в последен критерий. Християнската свобода обаче се осъществява чрез живот в истината и в общение с Бога.
Срещу тези опасности Църквата предлага изпѝтания през вековете път на молитвата, светите тайнства, Свещеното Писание, духовното ръководство и милосърдието. Този живот постепенно възстановява вътрешната цялост на човека и укрепва неговата връзка с Бога.
Времето на Богородичния пост е особено благоприятно за подобно духовно преосмисляне. Примерът на Пресвета Богородица показва, че доверието в Бога, смирението и верността към Христос освобождават човека от духовните примки и му даряват вътрешен мир и надежда. Истинската духовна борба се води тихо, в човешкото сърце. Най-големите победи в духовния живот често остават невидими за света, но са безценни пред Бога. Там се решава дали ще отговорим на Божия призив с доверие или ще останем затворени в собствената си самодостатъчност.
– Преди празника на Света Богородица на 15 август ще отбележим и празника Преображение Господне. На този ден се благославя и грозде. Каква е неговата символика и защо се извършва това благославяне?
– Празникът Преображение Господне, който Църквата отбелязва на 6 август, заема особено място в периода на Богородичния пост. На Таворската планина Христос открива пред апостолите славата на Своето Божество и показва каква е крайната цел на човека: участието в Божията светлина и в Божия живот. Затова Преображението е празник на надеждата и на обещаното обновление на човека и на цялото творение. В този ден Православната църква благославя първите зрели плодове на новата реколта, като в нашите земи най-често това е гроздето. Тази традиция води началото си от древния обичай вярващите да принасят пред Бога първите плодове на земята. Чрез това приношение изповядваме, че животът и всички негови дарове идват от Бога. В молитвите за освещаване на плодовете Църквата благодари на Бога за изобилието на творението и призовава Неговата благодат върху онези, които ще вкусят от него. Така естественият плод се включва в молитвения живот на общността и става свидетелство за връзката между човека, творението и Твореца.
Изборът на гроздето носи и дълбока библейска символика. В Свещеното Писание лозата и нейният плод многократно се свързват с Божието благословение и с живота на Божия народ. Сам Господ Иисус Христос казва: „Аз съм истинската лоза, а Моят Отец е лозарят“ (Йоан 15:1), а след това призовава учениците Си: „Пребъдете в Мене и Аз във вас“ (Йоан 15:4). Така лозата се превръща в образ на живото общение между Христос и Неговата Църква. Гроздовият плод има и евхаристийно значение. От него се приготвя виното, което в светата Евхаристия чрез действието на Светия Дух става Кръв Христова. Това напомня, че творението е призвано да бъде осветено и включено в спасителното дело на Бога.
Празникът Преображение Господне напомня, че всеки християнин е призван към вътрешно преобразяване чрез покаяние, молитва и живот в Църквата. Затова той се чества в средата на Богородичния пост и укрепва вярващите по пътя към единение с Бога.
Благославянето на гроздето е благодарствено приношение и свидетелство, че всички блага идват от Бога. Така гроздето се превръща във видим знак на Божието благословение и на надеждата за преобразяването на човека и на цялото творение. Тази традиция ни напомня, че християнинът благодари на Бога не само за големите събития в живота си, но и за всекидневния хляб, за плодовете на земята и за всички Негови дарове. Благодарното сърце винаги по-лесно разпознава Божието присъствие. Човек, който се научи да благодари на Бога за малките дарове, постепенно започва да вижда и големите чудеса на Неговата любов.
– У нас пристигна и чудотворната Хавайска икона на Майката Божия. Как християните да пристъпват с молитва към Света Богородица, убедени, че тя чува молитвите и помага на всички?
– Пристигането на почитана чудотворна икона винаги е духовна радост за вярващите. То дава възможност повече хора да се съберат в молитва, да укрепят своята вяра и с надежда да принесат прошенията си пред Бога. В центъра на това събитие стои живото общение с Господ Иисус Христос, към Когото Пресвета Богородица неизменно насочва всеки вярващ.
Православната църква почита светите икони, защото, според учението на Седмия вселенски събор, почитта към образа преминава към първообраза. Пред иконата всички ние заставаме със своите тревоги, болка, благодарност и надежда. В молитвата пред светия образ откриваме тишина за сърцето си и с доверие поверяваме живота си на майчинското застъпничество на Пресвета Богородица. Затова молитвата е отправена не към самата икона, а към Божията Майка, която със своето застъпничество винаги води вярващите към своя Син, Господ Иисус Христос. Когато заставаме пред иконата на Пресвета Богородица, с вяра отправяме молитвата си към Божията Майка, търсейки нейното майчинско застъпничество пред Христос.
Вярващият пристъпва към Божията Майка със смирение, доверие и искрена вяра. Както всяка молитва в Църквата, така и молитвата към Пресвета Богородица се извършва с надеждата, че тя ще принесе нашите прошения пред своя Син. Нейната роля никога не отделя човека от Христос, а го води към по-дълбока среща с Него. Още по време на сватбата в Кана Галилейска нейното майчинско застъпничество става очевидно, когато тя се обръща към Христос за нуждата на младоженците (Йоан 2:1–11). Това евангелско събитие показва нейната чувствителност към човешката болка и същевременно разкрива думите, които тя отправя към служителите: „Каквото ви каже, сторете“. В тези думи се съдържа цялата същност на Богородичното служение: да води човека към послушание на Христос.
Когато заставаме пред чудотворна икона, най-важно е състоянието на нашето сърце. Вярата, покаянието, смирението и доверието в Божията воля придават истински смисъл на молитвата.
Поклонението пред Хавайската икона на Пресвета Богородица може да се превърне в истинско духовно преживяване, когато е съпроводено с молитва, участие в светата Литургия, изповед и стремеж към обновление. Тогава почитта към Божията Майка естествено води към по-дълбоко общение с Христос, Който остава изворът на всяка благодат и на всяко спасение. Именно това е и най-голямото чудо – когато човешкото сърце се отвори за Божията благодат и започне да се преобразява.
С отец Стефан Стайков разговаря Ангел Карадаков.
Снимки: Ангел Карадаков.
