Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Свободен е не този, който прави всичко, което пожелае, а този, който не е поробен от желанията си
- Доверието в Бога се запазва, когато престанем да измерваме Божията вярност единствено с бързината и формата на получения отговор
- Християнският път не е живот без падения, а постоянно изправяне чрез Божията благодат
Евангелското четиво за Седмата неделя след Петдесетница (Мат. 9:27–35) ни представя няколко Христови чудеса – изцелението на двамата слепци и на ням бесноват. Евангелският разказ за изцелението на страдащите човеци не е просто свидетелство за Христовото всемогъщество. Той е покана към всеки един от нас – да се запитаме от какво имаме нужда да бъдем изцелени – от страха, от неверието, от духовното безразличие или от неспособността да разпознаваме Божията благодат в живота си. За нравствените и духовни послания на това евангелско четиво и за тяхната актуалност в живота на съвременния човек разговаряме с отец Андрей Трифонов.
– Отец благодаря за възможността да поговорим върху това богато на послания евангелско четиво, което е определено да се чете в Седма неделя след Петдесетница. Да започнем разговора оттам – защо слепците, за които се говорим в евангелието търсят Божията милост и какво е мястото на смирението в срещата с Бога?
– Нека най-напред да кажем защо слепците са двама. Евангелистът не обяснява изрично това, но трябва да знаем, че в библейската традиция свидетелството на двама има особена тежест. Така след изцелението си двамата могат заедно да засвидетелстват не само, че са прогледнали, но и това Кой им е дал зрение. Двамата слепци търсят милост. Защо? Защото осъзнават своята безпомощност. Но същевременно те вярват във властта на Христос да ги изцели. И тъкмо тук се открива един парадокс – двама телесно слепи имат едно общо духовно зрение. Те не виждат Христовото лице, но разпознават в Него „Сина Давидов“, тоест обещания Месия. По-късно фарисеите виждат чудото с очите си, но отказват да го приемат. Така двамата слепци заедно свидетелстват, че истинското виждане започва не от телесните очи, а от смиреното и вярващо сърце.
Тук се разкрива и същността на смирението. То не е самоунижение. Смирението е да приемеш истината, че човек не е самодостатъчен, че не може сам да се изцели и спаси, но същевременно смиреният вярва, че не е безнадежден, защото Бог е милостив.
– Според Вас как да запазим доверието си в Бога, когато отговорът на молитвата се бави, защото често се случва да просим от Бога нещо, но да не го получим точно когато и както го очакваме?
– Слепците, от евангелския разказ, вървят след Христос, викат настойчиво и когато не получават незабавен отговор не се отказват, не губят вяра и продължават да Го търсят. Затова истинското смирение освен съзнанието за собствената немощ изисква и пълно доверие в Божията милост.
Доверието в Бога се запазва, когато престанем да измерваме Божията вярност единствено с бързината и формата на получения отговор. Вярата не е увереност, че Бог непременно ще изпълни нашето прошение точно така, както сме го формулирали. Тя е доверие, че Той остава близо, чува молитвата и действа за спасението ни дори, когато Неговото действие остава невидимо за нас.
Христос не изцелява слепците веднага. Те Го следват до дома и едва там чуват въпроса: „Вярвате ли, че мога да сторя това?“. Следователно забавянето не е безразличие. Не бива и механично да обясняваме всяко забавяне като изпитание или наказание. Ние не познаваме напълно Божия промисъл. Но можем да бъдем уверени, че Божието мълчание не означава, че Него Го няма.
Понякога получаваме поисканото, друг път получаваме сили да понесем онова, от което сме молили да бъдем избавени. На св. апостол Павел, който три пъти се моли страданието му да бъде отстранено, Господ отговаря: „Достатъчна ти е Моята благодат“ (2 Кор. 12:9). Доверието означава да останем с Христос дори и когато не разбираме Неговото мълчание.
– Как гордостта пречи на човека да приеме Божията помощ?
– Гордостта убеждава човека, че е самодостатъчен, че сам знае най-добре от какво се нуждае. Докато смирението казва: „Господи, помилуй ме“, гордостта или изобщо не се обръща към Бога, или се обръща към Него с предварително поставени условия.
За да потърси лекар, болният трябва да приеме, че е болен. За да приеме благодатта, човекът трябва да съзнае, че не може сам да се очисти и спаси. Гордият трудно изрича „Съгреших“, „Имам нужда от помощ“ или „Прости ми“, защото възприема признаването на немощта като поражение.
Гордостта се проявява и когато очакваме Бог да отговори според нашата представа за добро. Ако това не стане, решаваме, че Той не ни чува. Така молитвата се превръща от доверие в изискване.
– Случва ли се, според Вас, понякога човек в своя духовния живот да се откаже твърде рано? Да не прояви достатъчно търпение и да си каже: „Бях до тук“?
– Това се случва често. Човекът очаква молитвата веднага да донесе утеха, а покаянието да промени живота му без продължителна борба, когато не вижда незабавен резултат, той решава, че усилията му са напразни или Бог не го чува.
Двамата слепци, от днешното евангелие, показват друго отношение. Христос не ги изцелява веднага, но те не престават да Го следват и да викат: „Помилуй ни!“. Тяхното постоянство разбира се не принуждава Бога, но разкрива дълбочината на доверието им.
Отказваме се твърде рано и когато след падение приемем гласа на унинието за глас на истината. Унинието казва: „Няма смисъл да започваш отново“. Покаянието казва: „Паднах, но ще се върна при Бога“. Християнският път не е живот без падения, а постоянно изправяне чрез Божията благодат.
– Как да бъдем по-внимателни към страданието на другите и какво означава милосърдието днес?
– Да бъдем внимателни към страданието означава най-напред да се научим да виждаме човека. Много болки остават незабелязани не защото са напълно скрити, а поради собствения ни егоизъм. Защото сме погълнати от собствените си грижи или гледаме на другите единствено според тяхната полезност за нас.
Първата форма на милосърдието е вниманието. Нерядко другият не се нуждае дори от съвет, а от някого, който да изслуша болката му, без да я омаловажава. Истинското състрадание не сравнява чуждата болка и не я обяснява прибързано. Достатъчно е да каже: „Не си сам“.
В съвременния свят трябва да различаваме милосърдието от показността. Чуждата беда лесно може да се превърне в публикация или средство за самореклама. Истинската християнска помощ пази достойнството на страдащия и не го превръща в средство за нашата публична значимост.
Да бъдем милосърдни днес означава да виждаме, да слушаме, да защитаваме и да помагаме така, че човекът до нас да почувства не нашето превъзходство, а Божията близост.
– Дали, според Вас днес, хората обръщаме повече внимание на физическото здраве, отколкото на духовното?
– Съвременният човек активно спортува, храни се здравословно и приема, че физическото здраве е основна мярка за пълноценен живот. Същевременно той е доста безгрижен към духовните заболявания — гордостта, завистта, злопаметството, зависимостите и отсъствието на молитва.
Православното разбиране не противопоставя тялото на душата. Тялото е Божие творение и грижата за него е наша отговорност. Христос изцелява телесно болни, а св. апостол Павел нарича тялото „храм на Светия Дух“ (1 Кор. 6:19). Проблемът възниква тогава, когато физическото здраве се превърне във върховна ценност, а духовният живот остане пренебрегнат.
Днешното Евангелие разкрива тази по-дълбока перспектива. Христос връща зрението на слепците, но едновременно показва опасността от духовната слепота. Фарисеите виждат чудото с телесните си очи, но не разпознават Бога. Човек може да бъде физически здрав и вътрешно болен; да вижда света, но да не вижда ближния и собственото си духовно състояние.
Телесната болест обикновено ни кара да потърсим лечение. Духовната болест обаче често притъпява самото съзнание, че се нуждаем от изцеление. Гордият оправдава гордостта си, гневният — гнева си, а духовно охладнелият привиква към отсъствието на молитва.
Затова правилният въпрос не е дали да се грижим за тялото или за душата. Човекът е единство от тяло и душа и е призван към цялостно изцеление и спасение. Но телесното здраве е временно благо, докато състоянието на душата има вечна значимост.
– И накрая на нашия разговор. Кои страсти, пороци и зависимости отнемат свободата на съвременния човек, според Вас?
– Съвременният човек обикновено разбира свободата като възможност да следва всяко свое желание. Православното разбиране е различно – свободен е не този, който прави всичко, което пожелае, а този, който не е поробен от желанията си и може съзнателно да избира истината, доброто и красотата. Христос казва: „Всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Иоан 8:34).
В основата на духовното поробване стои гордостта. Тя внушава, че човекът е самодостатъчен и сам може да определя кое е добро и зло. С нея е свързано тщеславието, т.е. зависимостта от чуждото одобрение, успеха и публичния образ. Особено в дигиталната среда човек лесно започва да живее не пред Божието лице, а пред погледа на другите.
Сребролюбието днес често се проявява като потребителска ненаситност. Притежаването се превръща в основа на самоличността, а човекът вече не използва вещите, а се опитва чрез тях да докаже своята значимост.
Сластолюбието превръща удоволствието от дар в самоцел. Тук се включват чревоугодието, злоупотребата с алкохол и други вещества и всяко отношение, при което другият се превръща в средство за лично удовлетворение.
Гневът и злопаметството пък поробват човека чрез миналото. Той непрестанно преживява нанесената обида и остава вътрешно свързан с онзи, на когото не може да прости. Нека не забравяме, че прошката не оправдава злото, а напротив – освобождава сърцето от неговата власт.
Завистта отнема благодарността и превръща ближния в съперник. Дигиталната среда засилва тази страст чрез непрестанното представяне на подбрани образи на чужд успех, красота и благополучие.
Характерна за нашето време е и зависимостта от постоянни стимули — екрани, известия, развлечения и непрестанен поток от информация. Технологиите сами по себе си не са зло, но могат да имат сериозни духовни последствия, ако очите са непрестанно заети, а духовното зрение отслабва.
Истинската свобода идва не когато човекът реши, че не се нуждае от Бога, а когато в общение с Него придобие власт над себе си и способност да върви към своето предназначение — живот в истина, любов и святост.
С отец Андрей Трифонов разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
