Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Бог, бидейки Творец на човека, знае кое е полезно за него и кое му вреди
- Вярата е нашето човешко съдействие и необходимо съучастие в осъществяване на очакваното Божие чудо
- Да не бъдем безразлични и безучастни, да не търсим оправдания, а да намираме подходящия начин да облекчим страданията на нашите ближни
В евангелското четиво за Шестата неделя след Петдесетница (Мат. 9:1–8) Църквата ни припомня чудото с изцелението на разслабления човек, когото неговите близки с вяра довеждат при Господ Иисус Христос. Преди да възвърне телесното му здраве, Спасителят му казва: „Дерзай, чедо, прощават ти се греховете“. С тези думи Той разкрива, че най-дълбокото изцеление е това на човешката душа и че прошката на греховете е основата на истинското обновление на човека. Каква е връзката между духовното и телесното здраве? Какво означава Христовият призив „Дерзай, чедо“ и как днес да се борим с духовното разслабление, което често приема различни форми – безразличие, страх, отчаяние и липса на смисъл? По тези и други въпроси разговаряме с гл. ас. д-р ставр. ик. Михаил Михайлов.
– Отец, благодаря за възможността да поговорим по повод евангелското четиво за тази неделя – Шеста след Петдесетница. Откъсът, който се чете тази седмица е от евангелието на свети апостол Матей – 9:1-8. При Спасителя донасят разслаблен човек, сложен на постелка, а Той като видял вярата на придружаващите му, казал: „дерзай, чедо, прощават ти се греховете!“. До колко телесното разслабление може да бъде свързано с греховете ни и как вярата – нашата и на нашите ближни може да ни помогне да се изцелим?
– Аз също благодаря за проявения интерес към моите разсъждения по тези важни теми, които евангелското четиво ни предлага за размисъл и поучение!
Новозаветното Свещено Писание често ни представя Господ Иисус Христос заобиколен от болни и страдащи, които търсят и намират у Него изцерение и утеха. Евангелските разкази, засвидетелствали подобни случаи са много. Спасителят лекувал болести от най-разнообразно естество, но интересното е, че в повечето от тези случаи Той поставя акцента не върху самото изцеление, а много често говори за прощаване на греховете на болния. Чудесното изцеление на разслабения, което ни припомня днешното литургийно евангелие не е изолиран случай, убеждаващ ни в това. Ако на разлабления в Капернаум Спасителят казал: „дерзай, чедо, прощават ти се греховете!“ (Мат. 9:2), към разслабления в къпалнята Витезда Той се обърнал с думите: „Ето, ти оздравя; недей греши вече“ (Йоан 5:14). По подобен начин Христос лекувал не само телесните болести, но и духовно страдащите човеци. Изцелявайки душевната разслабленост на жената грешница в дома на Симона Прокажени, Господ Иисус Христос, възвръщайки нейното духовно здраве, казал: „прощават ти се греховете“ (Лука 7:48). Горните примери указват, че тъкмо грехът можем да приемем за корен на нашите болести. Подобен извод се налага и от думите на св. ап. Павел, който говори: „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха; – защото и преди закона имаше грях в света; ала грях се не смята, кога няма закон“ (Рим. 5:12,13). Припомняйки си приведените думи, се изкушавам леко да се отклоня от конкретния въпрос, за да уточня, че Бог, бидейки Творец на човека, знае кое е полезно за него и кое му вреди. В този смисъл Божиите заповеди трябва да разбираме не като проява на Неговия каприз, не като самоцелно създаване на трудности пред венеца на Неговото творение – човека, а като функция на Неговата любов, човеколюбие и бащинска грижа за неговото добруване. Законите, вложени от Бога в света като естествено Божие откровение, както и Неговите изрични заповеди като Негово свръхестествено откровение, имат за цел да подпомагат човека в процеса на неговото богоуподобяване и спасение. Грехът според св. ап. Йоан Богослов е беззаконие (I Йоан 3:4), т.е. незачитане, несъобразяване и престъпване както на естествените природни закони, вложени от Бога в творението, така и на изричните Божий заповеди.
Достигайки до заключението, че по принцип грехът е корен на болестите, трябва да отбележим, че медицинската етиология и патогенеза често сочат като пряка причина за отделни заболявания конкретни прояви на греха, т.е. начинът на живот, несъобразен с Божията воля и противоречащ на законите, вложени от Него в света. Има достатъчно примери за болести причинени и разпространявани от греховния, неморален и не природосъобразен начин на живот.
Тук, разбира се, трябва да отбележим, че не бива всяко заболяване задължително да бъде свързвано с определен грях. Подобен подход крие риск от неправилно отношение към боледуващия и може да доведе до неговото стигматизиране и дори осъждане. Нека само си спомним, че Сам Господ Иисус Христос, запитан от апостолите за причината за слепотата на един човек, отговорил: „нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му“ (Йоан 9:3).
Друг важен момент при Христовите изцерения е изтъкването на вярата като необходима предпоставка за оздравяването на боледуващите. На кръвоточивата жена Той рече: „дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром!“ (Лук. 8:48). Към хананейката, чиято дъщеря бе обхваната от бяс, се обърна с думите: „о, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!“(Мат. 15:28). Насърчавайки Иаир, чиято дванадесетгодишна дъщеря възкреси, Спасителят каза: „не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде“(Лук. 8:50). Именно вярата е причината и за изцерението на разслабления от днешното евангелско повествувание, защото според свидетелството на св. ап. ев. Матей „като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете!“(Мат. 9:2). Ето как, не само личната вяра на болния, но и вярата на онези, които ходатайстват и просят от Бога, се явява предпоставка за Божието действие. В това ни убеждават и множеството случаи, при които Бог, по застъпничеството на Своите свети угодници, върши чудеса и изцерения. Вярата е нашето човешко съдействие и необходимо съучастие в осъществяване на очакваното Божие чудо.
– Кое е истинското чудо – изцелението от телесната болест или опрощението на греховете и защо, виждаме го и в други евангелски събития, Спасителят първо прощава греховете и след това изцелява и телесните немощи?
– Ако трябва да отговоря кратко, бих казал, че двете събития са част от едно общо чудо – изцеление, предшествано от прощаване на греховете.
В отговора на предния въпрос, в който поради неговата важност си позволих да бъда по-обстоятелствен, бяха изброени примери за изцерения, предшествани и свързани с прощаване на греховете на страдащите от едно или друго заболяване. В този смисъл можем да говорим за наличието на причинно-следствена връзка между прощаването на греховете и оздравяването – телесно и духовно. Оздравяването на душата, нейното освобождаване от бремето на греха, както бе вече отбелязано, е необходимата предпоставка за телесното здраве. Не случайно и древните са достигнали до този извод, формулирайки го в максимата „Mens sana in corpore sano“ (здрав дух в здраво тяло). И двете действия се намират във властта на Бога, Който Единствен може да прощава човешките грехове, като по този начин дава едновременно духовно и телесно здраве. Ето защо Богочовекът Господ Иисус Христос, обладаващ тази власт в пълна мяра, прощаваше греховете и посредством това лекуваше телесните болести.
Това, което ми се струва важно да осъзнаем и добре да помним е, че Бог в милостта си не е оставил човека да живее под ярема на греха, но му е дал възможност в светото Тайнство на изповедта, чрез покаянието да получава прошка на греховете. Властта да свързват и развързват човешките грехове Бог е делегирал на облагодатените свещенослужители. Уменията да лекуват човешките болести Бог е отредил на лекарите, които трябва да почитаме с чест, според нуждата от тях (Сир. 38:1). В крайна сметка обаче без Божията помощ, без Неговата воля и благодатно съдействия, усилията и на лекуващите и на лекуваните могат да останат безрезултатни. Ето защо човекът в търсене на правилната терапия трябва да реализира онази пълнота на грижата за своето здраве в последователността, която ни представя днешния евангелски урок – да проси прошка на своите грехове и благодатната Божия подкрепа, за да дадат и лекарските грижи очаквания резултат, т.е. да помни и съзнава, че Бог е негов Лекар, а докторите са асистенти на Бога в процеса на лечението.
– Ако съпоставим духовното разслабление от евангелския разказ към ситуацията, в която се намираме днес – то как изглежда тя днес и в какво се изразява – в безразличие, отчаяние, страх, зависимост, липса на смисъл?
– Вярващият човек, човекът, съзнаващ Божията любов и сила държи далеч от себе си страха и отчаянието. За него всичко, което се случва в живота има своя смисъл, макар и често да не успява да го разбере. Той не може да остане безразличен към тежненията на своя ближен. Той не е обвързан от зависимости, защото, познавайки истината се радва на свободата (Йоан 8:32). Не са редки обаче случаите, в които човек се поддава на изкушенията и се отклонява от така описаното правилно поведение. Това обаче не е свързвано толкова с особеностите на времето, колкото със спецификите на повредената от греха човешка природа.
Струва ми се, че човекът, независимо от времето, в което живее на земята, проявява едни и същи немощи, присъщи на повредената от греха негова природа. Ако трябва да определим някой персонаж от днешния евангелски разказ като духовно разслаблен, то това биха били онези, които побързаха да обвинят Христа в богохулство, бидейки неспособни да разпознаят Богочовека. В други евангелски сюжети ние виждаме същите тези като ревнители за буквата на Закона в духовното си заслепление и субективни мъдрувания да не виждат Самия Законодател. Виждаме ги като пленени от собствените си разбирания човеци, които са напълно безразлични към нуждите на своя ближен. Такива хора живеят и днес. Такива биваме често и самите ние, без дори да го съзнаваме.
– Друг интересен момент е това, че Христос вижда в сърцето на човека. Когато виждат какво се случва някои от „книжниците казаха в себе си: Той богохулствува“ т.е. не са го произнесли гласно, но са го помислили. Как да разберем истински, че Спасителят „вижда помислите ни“ и как да не приемаме онези греховни мисли и изкушения, които ни връхлитат?
– Не случайно Църквата познава Христос като Сърцеведец ,т.е. като познавач на човешкото сърце. Той вижда мислите и помислите човешки знае. От Него не може да убегне никое движение на нашия ум, затова и Неговия съд е праведен, защото Той не съди по онова, което ние му представяме като доказателства, а по онова, което е всъщност. Неговата преценка не се основава само на резултата от нашите действия, но държи сметка за нашите мотиви, за средствата, които използваме и за целта, която преследваме с едно или друго наше действие. В този смисъл за църковното съзнание е неприемлива максимата – целта оправдава средствата.
Често врагът на човешкото спасение използва човешкия ум като канал за въздействие. Той ни внушава мисли, които ни отдалечават от Бога, карат ни да използваме отрицателно свободата, дарена ни от Него и да вършим беззакония, т.е. грехове. Затова и църковната традиция говори за грехове извършени с дело, дума или мисъл. Грехът се заражда първо в ума ни, а едва след това се обективира чрез думи или дела. Според църковното учение обаче не всяко движение на ума е грях. Прилогът например, който се явява първоначалния момент от възникването на греха у човека – нахлуването на страстните помисли в съзнанието на човека, се приема за грях и човек носи нравствена отговорност за него само в случаите, когато човек сам – съзнателно и доброволно – допусне прилога, и когато появата му е предизвикана от блуждаене на мислите и празнота на ума. За да не се зароди страст в душата, прилогът не бива да даде отзвук в съзнанието, и затова човек трябва незабавно да го потисне, отхвърли, да го изгони от съзнанието си и да не му обръща внимание. Особено подходящо инструменти за преодоляване това изкушение са молитвата и правомислието.
– Думите, с които Спасителят се обръща към страдащия човек са: „Дерзай чедо“. Какво означават те за изцеления човек?
– Тези думи са израз на бащинската любов на Бога. Те са способни не само у изцеления, но и у всеки човек, който чува това свидетелство да събудят надеждата, да му помогнат да „дойде в себе си“ (Лук. 15:17), да вкуси радостта от общението с Бога, да прозре онази перспектива, която ни дава само възстановеното богосиновство.
– Как според Вас и ние да вземем пример от изцеления човек, а дори и от неговите приятели, които имаха такава силна вяра, че Бог изцели техния страдащ близък?
– Намирам този въпрос за изключително важен, защото ни насочва към практическото измерение на нашата вяра, той разкрива православието като живот, като деятелност, защото прав е св. ап. Иаков като казва: „вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва“(Иак. 2:17). Представя православието като проявление на истинската действена любов. Какво друго, освен вярата накара разслабения да търси помощ от Христа и какво, освен вярата, съединена с истинска любов, непознаваща прегради, накара приятелите на страдащия да сторят всичко по своите сили, за да доближат болния до Лекаря на лекарите. Нито множеството, което бе заобиколило Христа, нито другите трудности послужиха на тези хора за оправдание, защото те твърдо вярваха, че срещата на болния с Господ Иисус Христос ще го изцери, а голямата им любов към техния приятел ги вдъхновяваше и водеше към тази съдбовна среща, която според човешките разбирания изглеждаше почти невъзможна.
Техният пример трябва да помним, за да можем да им подражаваме в проявяването на любовта към намиращите се в нужда наши ближни, които с усърдие да подпомагаме и за които с вяра да се моли. Да не бъдем безразлични и безучастни, да не търсим оправдания, а да намираме подходящия начин да облекчим техните страдания, вярвайки, че Сам Бог ще благослови и подкрепи нашите усилия, за да чуем и ние спасителния Му глас, който ни казва: „дерзай, чедо“!
– И накрая на нашия разговор – как човек да наблюдава така себе си, че да разбере кои са греховните привички, които го спъват в духовния живот и кои са първите стъпки, които трябва да извърви, за да се очисти от тях?
– Всеки от нас има нужните критерии за разграничаване на правилното от неправилното, за различаване на добро от зло. Правилата за добродетелен живот са записани в Свещеното Писание. Тях светата Православна Църква, като чадолюбива и грижовна майка ни припомня много често. Но дори и човек да не познава истините на вярата той има съвестта си, която е неподкупен съдия, изобличаващ неговите постъпки и указващ правилната посока. Вглеждайки се в себе си, ние можем да съзрем грешките си и да се поправим. Не липсват нито механизми, нито предпоставки да се възползваме от готовността на Бога да ни приеме с любов всеки път, когато ние сгрешим, но се покаем за греха си, всеки път, когато решим да потърсим благодатната Му помощ за нашето изправление.
Въпреки това обаче човекът е по-скоро склонен да търси оправдание за греха си, вместо да го признае и поправи. Ние с лекота виждаме чуждите грешки и нерядко ги изобличаваме, но оставаме слепи за своите и със снизходителност ги подминаваме. Това споделям не толкова да припомня истинността му, но да потвърдя, че човек има критерии за разпознаването на греха. Ето защо бих желал да предложа един съвсем практичен способ за себеизпитване, който да замени субективното с чисто обективно наблюдение на собственото ни поведение. Това би било много по-лесно за нас, ако можем да се вгледаме в себе си с очите, с които гледаме другите. Чуждото поведение, което предизвиква нашето възмущение, следва да предизвика неодобрението ни, когато го видим в себе си и да не съдим другите за нещата, които и самите ние вършим. Трябва също да сме готови сами да изпълним съветите, които често даваме на другите. Тогава оценката на нашия живот и поведение би била по-обективна, а покаянието ни искрено и истинско. Тогава ще сме способни да променим начина си на живот, съобразявайки го с Божията воля. Тогава ще бъдем по-близо до опрощението, водещо ни към спасение.
С отец Михаил Михайов разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
