Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Християнин без духовен живот просто не е християнин
- Не бива да си губим времето за неща, които открито или потайно галят самолюбието ни и подхранват егоизма ни
- Хората винаги разбират, когато се отнасяш честно с нуждите им
По повод осемдесетгодишния юбилей на проф. Иван Желев Димитров тази година излезе от печат сборникът „Един е нашият Учител – Христос“. Срещаме се с него, за да поговорим за извървения житейски път, за важните срещи, спомените и равносметката, която времето неизбежно носи.
– Професоре, наскоро излезе от печат и бе представен сборникът „Един е нашият Учител – Христос“, който са поместени научни изследвания на богослови по повод навършването ви през 2024 г. на осемдесет години. В края на книгата Вие публикувате автобиографичните си бележки „Между храма и книгата“. Нека започнем именно от тях. От дистанцията на времето какви са най-важните уроци, които животът Ви е дал? За какво наистина си струва човек да се труди и за какво не бива да губи времето си?
– Труден и многопластов въпрос, не може да се отговори с едно-две изречения. Преди всичко и сега съм убеден, че винаги трябва да се вслушваме в уроците и съветите, които ни дават родители, добри приятели, духовни наставници. С други думи казано: уроците не са само за млади и неопитни хора. Историята на личните ни изповеди го показва това: всичко знаем какво трябва да правим, кое е правилното поведение, дори учим другите, а ние все го нарушаваме и нарушаваме. Убеден съм, че в момента, когато си кажеш: аз всичко знам, не ми трябва да ме учи някой, вече си се сринал в пропастта. Лично аз с удоволствие слушам проповеди. Защото наред с многото познати неща се случва от някой проповедник да чуеш нещо, което те докосва, което ти е полезно за личния духовен живот. А християнин без духовен живот просто не е хистиянин.
Вторият въпрос също е сложен за отговаряне. Може да прозвучи много шаблонно, но съм убеден, че човек трябва да се труди за личен духовен напредък. Всеки друг напредък – в знания и умения, тоест да можеш да вършиш нещо безупречно, да говориш убедително и точно, да служиш (на каквато и служба да си, дори и патриарх да си) по най-правилния начин, да впечатляваш и да завладяваш хората с думи и действия, ако ти самият не получаваш духовна полза от това, „празна е твоята работа“, както обичаше да казва един владика едно време.
И на последния подвъпрос: не бива да си губим времето за неща, които открито или потайно галят самолюбието ни и подхранват егоизма ни – дори когато егоизма си го етикетираме като самочувствие. Смятам, че в днешната търговия (на всякакви стоки) се научихме да различаваме качеството на стоката от онова, което е написано на нейния етикет. Нека използваме този опит и когато „онзи“ ни подлъгва с измамни реклами. Матей 4 глава е добър урок в това отношение.
– В своите спомени разказвате за срещите си с митрополити, епископи и богослови. Кои личности оставиха най-дълбока следа у Вас и повлияха най-силно върху Вашия житейски и професионален път?
– О, много са! Аз никога не съм се прилепял към някого като към мой гуру, стремял съм се от повече хора да се уча и да усвоявам добри практики както в науката, така и в духовния живот, в административните дейности, в църковната дипломация и пр. Тъй като и моята дейност в Църквата ни беше твърде разностранна.
В семинарията бях запленен от познанията и търпението на моя учител и класен наставник Ганчо Велев. Прекрасен човек и учен, и наставник, и изключително скромен! А като студенти в академията ходехме при отец Назарий в Кокалянския манастир – великолепен старец, монах без превземки, без претенции за себеизтъкване, а истински духовен баща, който възпита стотици мъже и жени, много от тях от некръстени до прекрасни християни, монаси, свещеници, епископи.
От преподователите образец ми беше проф. Боян Пиперов, отличен библеист и филолог, скромен, а велик! По-нататък за мене голям учител в служението на Църквата беше патриарх Максим: интелигентен, начетен, деликатен, истински църковен дипломат, с когото държавните ни дипломати не можеха да се мерят. Бях му преводач над 30 г., началник на кабинета му, помагал съм винаги, с каквото можех, и съм се учил от него. Той беше твърде „висока летва“, но такива хора винаги те мотивират да се стремиш да вървиш „напред и нагоре“.
След него ще спомена дядо Натанаил Крупнишки епископ и сетне Неврокопски митрополит. Той беше изключително предан църковник, работохолик, но и молитвеник. Остави школа в БПЦ не само в лицето на своите духовни чеда, някои сега по върховете на БПЦ, но и със стила си на служение в духовния живот у нас, в работата с децата и младежите, в просветата, в междуцърковните отношения, в преодоляването на разкола.
– Споделяте спомени от първите си години в Софийската духовна семинария и от посещенията си в Преображенския и Бачковския манастир. Днес времената са различни. Какво бихте казали на младите хора, които учат в Семинарията и в Богословския факултет?
– Бих казал едно простичко нещо, което учехме още в семинарията по латински език: „Quidquid agis, prudenter agas et respice finem“, тоест „Каквото и да правиш, прави го разумно и мисли за края (последиците)!“ С други думи, дори да си попаднал в семинарията или в богословския факултет без ясна идея какво или какъв искаш да станеш, когато завършиш, разбери, че това не е бил случаен избор и че този избор носи две важни, съдбовни последици: открива прекрасни перспективи, но и ти вменява огромни отговорности. Някой ще каже, че това важи във всяка област на живота. Така е, но в Църквата боравим със съдбовни понятия и винаги трябва да гледаме на нещата „sub specie aeternitatis“, тоест „от гледна точка на вечността“. Ако не гледаш така на нещата, ти си оставаш просто една еднодневка. А не бива!
– В един наш разговор ми разказахте как сте започнали да публикувате свои материали в „Църковен вестник“. Как започна Вашият път в църковната журналистика?
– Това стана някак спонтанно. През лятото на 1967 г. с моя състудент в академията, а преди това и съученик 6 г. в семинарията Борис п. Георгиев п. Кръстев (+2024 г.) направихме незабравим преход от Мелник през Роженския манастир, с. Пирин, връх Орелек, връх Вихрен и до Банско. В с. Пирин наш съученик (но от паралелния курс) от Черепиш вече беше свещеник и видяхме прекрасната възрожденска църква „Св. Николай“. Реших да напиша няколко реда за тази църква. Хареса се на редактора на „Църковен вестник“, после и други малки дописки съм пускал.
Още в 3 клас на семинарията (тоест в 10 клас) след екскурзия до пещерата „Леденика“ бях написал един пътепис или по-скоро описание на тази наистина красива пещера със заглавието „Приказка или действителност?“. Това описание беше харесано от учителя йеромонах Симеон (по-късно Западно- и Средноевропейски митрополит), който го постави на таблото с литературни ученически творби да го четат всички (тогава учениците бяхме над 200 души). Харесваше ми хубавата изразност, учех се от българските класици писатели и поети, които тогава много четяхме. А към края на следването ми в академията вече бях сравнително редовен сътрудник на църковната ни преса. Учех се, както е нормално, от поправките, които ми правеха редакторите, а след време добър учител в църковната журналистика ми беше и протодякон д-р Васил Велянов, началник на кабинета на патриарх Максим и автор на пространни пътеписи от посещенията на Българския патриарх в различните поместни църкви. До ден-днешен помня някои негови конкретни препоръки за постигане на словесно изящество. Накратко казано, стараех се да бъда добър ученик в журналистиката, както бях и в другите науки.
– Били сте преводач към Светия Синод и сте участвали в множество официални срещи и посещения на патриарси и предстоятели на Поместните православни църкви. Как, според Вас, се промени православният свят през тези десетилетия?
– Tempora mutantur et nos mutamur in illis! – казвали древните римляни, тоест „времената се менят и ние се меним с тях“. Слава Богу, имах възможността в продължение на над шест десетилетия да наблюдавам развитието на междуправославните отношения. По времето на комунизма православните църкви в така наречените социалистически страни се държаха единни, защото имаха общ противник – атеистичната власт, която се стремеше чрез ограничаване на религиозния живот да заличи въобще религията сред народите в съответните страни. Църквите взаимно се подпомагаха, получаваха подкрепа и от останалите православни църкви, извън „социалистическия лагер“. Участието на православните в икуменическото движение се разви тъкмо заради възможността църквите в социалистическите страни чрез проявите на това движение (конгреси, конференции, консултации) да общуват с хората от останалия свят, а и да показват на своите управници, че са зачитани и уважавани на световно равнище. Православната взаимопомощ се засили особено след политическите промени в Източна Европа. Гръцката православна църква осигури стотици стипендии за обучение по богословие, хиляди деца бяха приемани в летовищата на отделните епархии или на православни християнски братства.
За съжаление в двете най-големи православни църкви бяха избрани двама амбициозни патриарси – Цариградски (някои държат да го наричат Константинополски или вселенски, но аз съм привърженик на възрожденската ни терминология) Вартоломей и Московски Кирил, които вместо да търсят пътища за сътрудничество, започнаха да претендират за надмощие. Всеки действа по свой път, всеки има своите поддръжници и в крайна сметка в Православната църква се обособиха два лагера: едните подкрепят Цариградската вселенска патриаршия, а другите – Руската православна църква. Както е известно, ябълката на раздора стана Украинската православна църква. След разпадането на Съветския съюз тя поиска автокефалия, тоест независимост от РусПЦ, но не я получи. Това беше използвано от Фенер, за да упражни натиск. Започнаха неофициални преговори (имам лични впечатления от такива) на Фенер с представители на УПЦ, които обаче не дадоха резултат. Тогава РусПЦ отказа участие в подготвяния повече от половин век всеправославен събор, услужливо ги подкрепиха Българската, Грузинската и Антиохийската патриаршия. Руснаците се страхуваха, че на този събор (юни 2016 г. на остров Крит) може да се вземе решение за автокефалия на УПЦ. Нещата стигнаха до „точка на кипене“. И вместо да се потърси начин да се „изпусне парата“, Фенер продължи с натиска, като издаде прословутия томос от декември 2018 г. за автокефалия на две разколнически православни групи в Украйна, наречени в томоса Православна църква в Укайна (ПЦУ). Отначало никоя друга църква не подкрепи този рисков акт, но след политически натиск църквите на Гърция, Кипър и Александрия го подкрепиха. Проблемът е, че десет от православните църкви не признават ПЦУ, защото виждат опасност за единството на Православната църква. РусПЦ прекъсна общение с четирите църкви, признали ПЦУ, а това е много сериозен разкол. Засега няма изгледи за разбирателство и това е много тревожно. Дано при следващите патриарси на тези две църкви да се намери начин за помирение.
Разпаднаха се и редица междуправославни инициативи, започнати, примерно, от Гръцката църква или от Кипърската църква, което показа, че те са били създадени не заради самата идея, а с някакви други намерения.
– Как започна работата Ви в Дирекция „Вероизповедания“? Беше ли необичайно за Вас да общувате с патриарх Максим, за когото и по-горе споменахте, вече в качеството си на държавен служител?
– Когато цар Симеон Втори направи правителство, той показа желание да помогне за преодоляването на разкола. И доколкото Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет е държавният орган, който има известно влияние в тази област, пък и разколът беше създаден с водещото участие на тази дирекция, царят-премиер пожела да смени тогавашния директор и в съгласуваност с патриарх Максим ме назначи на този пост. Вече беше започнала работата по изработване на нов Закон за вероизповеданията, в която и аз се включих, а след това по силата на този закон беше прекратен разколът. Бяха трудни години, намесиха се правозащитни организации, включително международни, но правото беше на страната на каноничната БПЦ.
Преди малко изразих голямата си почит към личността на патриарх Максим, така че аз продължих и като директор да се отнасям много почтително към неговата личност, както правеше и самият премиер. Взаимодействието между ръководствата на Църквата и на държавата ни в онези години много помогна за по-успешното възстановяване на каноничния порядък в БПЦ, както и за решаването на редица други въпроси от полза за Цървата. Но трябва да подчертая, че аз заради симпатиите си към БПЦ и патриарха с нищо не съм накърнил правата и интересите на останалите вероизповедания.
– В този смисъл – кои са най-големите предизвикателства пред директора на Дирекция „Вероизповедания“?
– По закон дирекцията трябва да се грижи за правилното и без затруднения функциониране на религиозните институции и да опосредства отношенията им с държавните институции – без пристрастия и обслужване на политически интереси на управляващите. Съответно директорът носи лична отговорност за работата на дирекцията. По време на моята работа като директор (април 2001 – септември 2008 г.) имаше сериозни предизвикателства пред дирекцията преди всичко с приемането и прилагането на новия Закон за вероизповеданията (ЗВ), с регистрирането на нови вероизповедания по силата на ЗВ и не на последно място – трудности с разкола в БПЦ и неговото преодоляване. Подобни разколи имаше и в Мюсюлманското вероизповедание, и в някои от протестантските вероизповедания. Всички тези разколи бяха резултат от вътрешна борба за власт в съответните вероизповедания, като се използваше обвинението за сътрудничество на дотогавашното ръководство с комунистическата власт. На практика самите вярващи от различните вероизповедания показаха кого предпочитат да ръководи тяхната институция и постепенно разколите затихнаха.
Доста грижи на дирекцията създаваше и разпределението на съвсем ограничената държавна субсидия за вероизповеданията, защото тя беше мизерна, а нуждите от ремонт и строителство на църкви, джамии и молитвени домове беше много голяма. Но всички разбираха, че тези средства се определяха от Народното събрание и в дирекцията срещахме разбиране от страна на вероизповеданията. Хората винаги разбират, когато се отнасяш честно с нуждите им.
– Не можем да подминем и темата за разкола, който и Вие няколко пъти вече споменахте, в Българската православна църква през 1992 г. Остава ли тя болезнена и днес, повече от три десетилетия по-късно? Възможно ли е вече да се говори за нея по-обективно или все още има незараснали рани?
– Това беше наистина голямо изпитание за БПЦ. Никой не си призна официално, но всички знаеха, че разколът беше организиран от правителството в 1991-1992 г. След овладяването на всички държавни институции управляващият тогава политически блок реши да овладее и Църквата, най-голямата неправителствена организация в страната. Такъв стремеж у управляващите е разбираем, но не може да бъде оправдан начинът, по който те се опитаха да го осъществят. Преди всичко те привлякоха на своя страна най-верните на предишната власт митрополити (всички са покойници, затова няма да им споменавам имената) –вероятно защото ги държаха с някакви компромати и лесно ги манипулираха. Второ, и управляващите, и разколническата група не очакваха такъв решителен отпор от страна на повечето епископи и свещеници, както и от вярващите. Разколниците имаха на своя страна прокуратурата (ех, тая прокуратура!), чрез нея и полицията, правеха погроми и завземаха с груба сила манастири и църкви, сложиха ръка на банковите сметки на БПЦ, завзеха Синодната палата и две години се разпореждаха в нея. Започнаха да ръкополагат свещеници и епископи, за да дублират ръководството на епархиите и енориите. И цялото това безобразие продължи 12 години! Имаше обосновани предположения, че всичко това се прави, за да се отвратят хората от Църквата и от вярата, защото разколът нямаше логическо обяснение освен вътрешна борба за власт.
Разбира се, хората, родени след промените и започнали съзнателния си живот след приключването на разкола през 2004 г., вече не знаят, нито се интересуват от тази печална страница в живота на Църквата ни в последното десетилетие на миналия век. А и останалите шепа разколници се самоизолираха, те са неизвестни в обществения живот. Що се отнася обаче до проучването на разкола, църковните ни историци са ни длъжници.
– Темата за влиянието на Държавна сигурност върху Църквата също продължава да предизвиква обществен интерес. Според Вас има ли нещо, което поколенията след промените трудно могат да разберат или почувстват за онова време?
– Държавна сигурност отдавна не съществува. Разбира се, възможно е да съществуват персонални връзки между някои хора от онова време, но няма основания сегашните неуспехи или настроения у хората да се обясняват с ДС, една разтурена преди 35 г. полицейска система. Дори помислете: самият разкол в БПЦ беше осъществен от първото демократично избрано правителство на Съюза на демократичните сили, а точно то се съюзи с най-отявлените сътрудници на ДС сред митрополитите на БПЦ. И ако каноничната БПЦ продължи да бъде обвинявана, че още се ръководи от ДС, тогава какво излиза? Че ДС работи срещу себе си? Пълен абсурд! Което пък показва, както сам казвате, че поколенията след промените трудно могат да разберат и почувстват нещата от онова време. Сред архиереите ни днес има хора със силни лични амбиции и себични интереси, които се дължат на тях самите, а не на влиянието на ДС или на ДАНС, или на каквото друго се сетите.
– Били сте и главен редактор на „Църковен вестник“. Каква беше ролята на изданието през социалистическия период и как се промени църковната журналистика след промените?
– Аз бях доста години редактор на „Църковен вестник“, а по време на разкола, през ноември 1992 г., Св. Синод ме назначи и за главен редактор. Защото предшественикът ми напусна поста, уплаши се, че разколниците ще надделеят. В онзи критичен момент обаче беше нужна трибуна на каноничната БПЦ. Затова еп. Натанаил, викарий на патриарх Максим за Софийска епархия, събра екип от жупналисти и кадърни студенти по богословие и подготвиха първия брой на ЦВ в сегашния му вид – таблоид. За главен редактор писали мене, а аз по това време бях на една специализация в Западна Европа. Когато се върнах, броят беше отпечатан, бяха увеличили тиража му на 10 000, макар че разпространението беше много трудно заради противодействието на разколниците, а и на някои държавни институции, преди всичко на тогавашната Дирекция „Вероизповедания“. По това време интернетът не беше разпространен, социалните мрежи бяха непознато медийно средство. Но с благословението на патриарх Максим и усърдието на целия състав от редактори и дописници започнахме отстояването на правата на каноничната ни Църква. Естествено е, че всички работехме без заплащане. Аз бях доцент в Богословския факултет, така че не ми трябваше заплата от вестника, а студентите бяха толкова силно мотивирани да защищават Църквата от бруталните разколници, че никой не търсеше заплащане, нито напускаше доброволната работа в редакцията на ЦВ. Тогава Синодната палата беше окупирана от разколниците, а синодът заседаваше в салона на Софийска митрополия, който е пред епископския кабинет. Редакцията ни беше на втория етаж в две стаи с няколко бюра, където се работеше денонощно. Бяха славни години. Да са живи и здрави всички онези момчета и момичета, които помагаха!
– Ако се върнем към равносметката на един човешки живот, как бихте посъветвали младите хора днес да открият смисъла и правилната посока в живота си?
– Аз по начало избягвам да давам съвети. Онзи, който се нуждае от съвет и посока, сам ще ги намери, ако има отворени очи и буден ум. Преди всичко важно е да осъзнаеш, че без вяра човекът е буквално загубен. А когато си вярващ, тогава сам търсиш, четеш, слушаш наставления. Изповедта и причастието са духовните ни тренировки, които никога не бива да занемаряваме. Оттам нататък нека помним въпроса на Самия Господ Иисус Христос към младежа: „В закона какво е писано? Как четеш?“ (Лука 10:26). Всико си е написано, само трябва да го четем и изпълняваме.
– Какви съвети давате на своите внуци, особено в епохата на бурното технологично развитие?
– С внуците засега ми е най-трудно, защото те са в тийнейджърската възраст, когато най-малко се вслушват в съветите на възрастните. Но това не отменя моята отговорност да си казвам мнението, пък рано или късно те ще осъзнаят, че родителите, дядо им, баба им са били прави и си е струвало да ги послушат. Никой съвет не пропада в празно пространство. А Бог е милостив и помага на всички ни да намерим правилния път.
– Има ли нещо, за което съжалявате – както в личния, така и в професионалния си живот?
– Има и то не малко неща, за които съжалявам, че не съм успял да свърша, не съм проявил достатъчно настойчивост и усърдие да ги постигна. Не съм ленив човек и не си пилея времето, много работя, но явно не се научих да си подреждам приоритетите достатъчно добре. Няма да говоря за забавеното ми кариерно развитие, за което никой не ми е виновен. Но сигурно можех много повече добри неща да сторя, а не го направих. Не станах и свещеник, пропуснах от много хора да поискам прошка, а Господ ми даде достатъчно години да го сторя. Въобще в планирането се справих за среден (3). Дано Бог да е милостив към мене!
– И накрая – за какво се молите днес? Какво просите от Бога за себе си и какво – за нашето общество?
– Тъкмо го казах: моля се Бог да е милостив към мене! Откакто почина първата ми съпруга през 2004 г., си наложих правило да се моля и за покойниците, тоест да не си спомням за тях само по задушниците, а много по-често, дори всеки ден. Защото съм убеден, че това ми помага да се отнасям по-добре с живите.
Често си мисля и за това, че нашият народ сякаш е най-малко вярващ в сравнение със съседните ни народи. И това се отразява на цялостния живот на обществото. Затова се моля Бог да просвети умовете и сърцата на всички българи да имаме повече вяра, по-силна надежда и по-истинска любов.
С проф. Иван Желев разговаря Ангел Карадаков.
Снимки: Личен архив.
