Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Христос влиза и в онези места, където човекът вече не разполага със себе си и не може сам да излезе от състоянието, в което се намира
- Христос вижда човека като по-ценен от всичко, което може да бъде загубено
- Човек може да предпочете сигурността на познатото, дори когато то е под властта на злото, пред свободата, която изисква промяна
В Петата неделя след Петдесетница Православната църква ни предлага за размисъл евангелския разказ за изцелението на двамата бесновати в Гергесинската страна (Мат. 8:28–34; 9:1). Евангелското събитие ни представя победата на Христос над силите на злото, за свободата, която Той дарява на човека, и за избора, който всеки от нас прави между Божието присъствие и земните си привързаности. Какви духовни послания отправя този евангелски текст към съвременния човек и как можем да ги приложим в ежедневието си – разговаряме с прот. доц. д-р Павел Събев.
– Отец, в петата Неделя след Петдесетница Евангелието разказва за срещата на Христос с двамата бесновати, които Той освобождава от нечистите духове. Как този текст разкрива Христос като Този, Който слиза в най-тъмните и „необитаеми“ места на човешкото сърце и възстановява човека отвътре?
– Този евангелски разказ е много силен, защото Христос не среща човека в спокойно и подредено пространство. Той отива там, където човекът вече е изведен извън нормалния човешки живот – сред гробовете, в място на страх, изолация и разпад. Двамата бесновати не живеят сред хората. Те са откъснати от общността, от дома, от обикновения ритъм на човешкото съществуване. И точно там Христос пристъпва към тях. Това е важно: Бог не чака човекът първо да стане спокоен, разумен, чист и достоен, за да се приближи до него. Христос влиза и в онези места, където човекът вече не разполага със себе си и не може сам да излезе от състоянието, в което се намира.
Този текст не говори само за властта на Христос над нечистите духове. Той говори и за начина, по който Бог гледа на човека. Там, където другите виждат опасност, страх и невъзможност за общуване, Христос вижда човек, който трябва да бъде освободен. Той не заобикаля тъмното място, а влиза в него, за да върне човека към живот, разумност и общение. Тук се сещам за „долината на смъртната сянка“ от Пс. 22, през която преминаваме без страх, защото се уповаваме на Бога.
Затова този текст е толкова утешителен. Той казва, че няма такава дълбочина на човешкото падение, до която Христос да не може да слезе. И няма такава вътрешна пустош, която Той да не може да направи отново обитаема за човешката богообразност.
– В Евангелието от свети Матей бесовете казват: „Нима си дошъл тук да ни мъчиш преди време?“, а при свети Марк думите звучат още по-остро: „Какво имаш Ти с нас, Иисусе Назареецо? Дошъл си да ни погубиш ли?“ Как да разберем разликата между „мъчене преди време“ и „погубване“ и какво разкрива тя за начина, по който злото възприема Божието присъствие?
– Тук трябва първо да уточним, че думите от Марк 1:24 са от друг евангелски епизод – изцелението на бесноватия в синагогата в Капернаум. Но те са много близки по смисъл до думите на бесовете в разказа при свети Матей. И в двата случая нечистите духове разпознават Христос. Те не Го приемат, но знаят Кой стои пред тях.
В Матей изразът е „преди време“ – на гръцки „πρὸ καιροῦ“. Думата καιρός не означава просто време като продължителност, а определеното, решаващо време на проявление на нещо. Затова въпросът „Дошъл си да ни мъчиш преди време?“ насочва към есхатологичния съд – към окончателния край на злото. Нечистите духове разбират, че срещата с Христос е среща с Този, Който ще отнеме тяхната власт над хората. При Марк въпросът е: „Дошъл си да ни погубиш ли?“ Глаголът ἀπόλλυμι има широк смисъл: „погубвам“, „довеждам до гибел“, но и „губя“. В евангелския език той често стои в опозиция с глагола σῴζω („спасявам“). Затова тук „погубване“ изразява начина, по който злото преживява Божието присъствие: като заплаха за самото си съществуване. Бог не унищожава човека; Бог унищожава властта на злото над човека. За злото това изглежда като погубване, защото там, където Христос влиза, злото губи своето място, губи своята власт над човека. Христос е гибел за злото, а за човека спасително Божие присъствие.
– Защо именно свинете се превръщат в онази цена, през която се вижда изцелението на двамата страдалци? И как да разберем този сблъсък между духовната свобода на човека и материалната загуба на хората около тях? За едните това е освобождение, но за собствениците на стадото свине – страх от глад.
– От гледна точка на юдейското мислене свинете са нечисти животни. Самото им присъствие подчертава, че действието се развива в гранично пространство – отвъд обичайния свят на Израил, в място, където границите между чисто и нечисто, човешко и нечовешко, живот и смърт са размити. Но свинете са и нечие имущество. Те са част от стопанския живот на хората там. Затова разказът не поставя въпроса абстрактно. Освобождението на двамата страдалци става видимо чрез реална загуба за други хора. И тук Евангелието поставя труден въпрос: кое тежи повече – спасението на човека или сигурността на притежанието? За бедния човек загубата на стадо може да означава глад, заплаха за дома. Евангелието не презира тази болка. Но то показва колко лесно страхът от загуба може да скрие пред очите ни факта, че човек е освободен в Христос.
Собствениците на стадото и жителите на онова място виждат, че двама души са освободени. Но вместо да се зарадват, те са потресени. За тях Христос се оказва опасен не защото върши зло, а защото Неговото добро нарушава установения ред на техния живот. Този сблъсък е много актуален и днес: човек може да предпочете сигурността на познатото, дори когато то е под властта на злото, пред свободата, която изисква промяна.
Така разказът разкрива не само цената на изцелението, а и различната мярка на Христос и на хората. Христос вижда човека като по-ценен от всичко, което може да бъде загубено. Хората виждат загубата на материални неща и не могат да се зарадват на спасението.
– В случая с бесноватите как да разбираме състоянието на човешката личност? Има ли място за свободата, когато човек е напълно обсебен, и къде е границата между духовно робство и човешка воля?
– Тук трябва да говорим много внимателно. Евангелието не описва човека като зло същество, а като поробено (ап. Павел често използва образа на робството) под власт, която го разрушава. В гръцкия текст бесноватите са наречени δαιμονιζόμενοι – хора под демонично въздействие. Това е важно разграничение. Човекът не е отъждествен със злото, което го владее.
Разказът показва състояние, в което човекът вече не разполага пълноценно със себе си. Неговото поведение, неговият глас, отношението му към другите са подчинени на сила, която го е завладяла напълно. Но богообразната човешка природа не е заличена. Христос вижда човека точно такъв – богообразен, но безпомощен пред силата на демонската власт, от която той не може сам да се освободи.
Границата между духовното поробване и човешката воля сякаш е заличена в разказа. Има състояния, в които човек носи ясна отговорност за избора си. Има и състояния, в които самата способност за свободно действие е силно ограничена. Евангелието не ни дава метода, по който да разграничим тези състояния. Но ни показва едно много важно нещо: Христос вижда скритото, най-дълбокото у човека, там където светлината мъждука в гъстия и непрогледен мрак, който въпреки нейната крехкост не може да я задуши.
Това има и пастирско значение. Нужно е голямо внимание, трезвост и духовна разсъдителност у пастира. Не всяко страдание, не всяка психическа болка и не всяко тежко състояние трябва да се нарича обсебване от бесове. Евангелският текст ясно свидетелства, че има такова поробване, при което човекът не може сам да се освободи от властта, която го държи. И точно там Христос идва не като обвинител, а като Освободител.
– Има и друг интересен момент: когато свинарите виждат какво се случва с техните свине, отиват в града и разказват на жителите какво е станало. „Цял град излезе да посрещне Иисуса и, като Го видяха, молиха Го да си отиде от пределите им“, пише евангелистът. Защо хората не могат да „понесат“ Христос в своите предели?
– Хората не отричат, че нещо се е случило. Те не казват: „Няма чудо“. Напротив – разбират, че пред тях стои сила, която е променила нещо реално. Но не могат да допуснат тази сила в „своите предели“. В гръцкия текст има един много силен детайл. Първо нечистите духове молят Христос да им позволи да влязат в стадото. После жителите на града молят Христос да си отиде от техните предели. В двата случая стои един и същ глагол – παρακαλέω. Основният му смислов обхват е: повиквам при себе си, призовавам, моля, увещавам, насърчавам, утешавам. Тоест това не е глагол, който казва „искам“, а дума на обръщане към някого – някой застава пред другия и го призовава, моли или настоява. Разбира се, молбите са различни. Но евангелистът поставя читателя пред тревожна близост: нечистите духове и хората отправят молба към Христос, като нито едните, нито другите искат Той да остане. Това е много силен момент. Хората не нападат Христос. Те не Го гонят с насилие. Те Го молят да си отиде. Тяхното отхвърляне е спокойно, почти учтиво. Но то е отхвърляне. Защо? Защото Христос не влиза в човешкия живот само като помощник, който решава отделен проблем. Той променя мярката, по която човек живее. Присъствието Му поставя въпроса кое е по-ценно: човекът или имотът, свободата или спокойствието, спасението или запазването на познатия ред.
Жителите на града не могат да понесат Христос, защото разбират, че Неговото присъствие няма да остане без последствия. Той е освободил двама души, но с това е разклатил целия им свят. Понякога човек не отхвърля Бога, защото не вярва, а защото се страхува какво ще трябва да промени, ако Го приеме.
– И накрая на нашия разговор. Евангелското четиво от тази неделя не ни ли поставя пред въпроса за това как като човеци реално приемаме Спасителя? Дали това се случва, когато преживеем чудо, или когато сме напълно готови да се променим истински и завинаги?
– Чудото само по себе си не е достатъчно. В Евангелието има хора, които виждат чудеса и повярват, но има и хора, които виждат чудеса и се затварят още повече за вярата. Затова е важно да различим чудото от знака. Това разграничение е особено ясно в Евангелието според Йоан. Там чудесата на Христос често са наречени „знамения“ – σημεῖα. Знакът не е просто необикновено събитие. Той сочи отвъд себе си. Той разкрива кой е Христос и какво става с човека, когато Бог се приближи до него.
Човек може да види чудото, но да не разбере знака. Именно това се случва и в този евангелски разказ. Жителите виждат последиците от Христовата сила. Те разбират, че се е случило нещо необикновено. Но не го приемат като призив към промяна. Те виждат събитието, но не влизат в неговия смисъл.
Истинското приемане на Христос започва там, където човек не иска от Него само помощ, а допуска Неговото присъствие да промени живота му. Много естествено е да търсим Бога в беда, болест, страх или изпитание. Но Евангелието ни води по-далеч. Христос не идва само да облекчи отделна болка. Той идва да възстанови човека.
Затова въпросът на тази неделя е много личен. Готов ли съм да приема Христос само тогава, когато имам нужда от помощ, или съм готов да Го приема и когато Неговото присъствие ще промени моите навици, страхове, привързаности и мерки за сигурност?
Жителите на града Го молят да си отиде от пределите им. Евангелието ни пита дали и ние понякога не правим същото – не непременно с враждебност, а с желание Христос да не влиза твърде навътре в нашия живот.
С отец Павел Събев разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
