Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Малко ще бъдат хората, които могат да кажат, че истински са отдали живота си на Бога
- Да отстраняваме от себе си всичко онова, което ни пречи за спасението на душата
- Нека бъдем бдителни в духовния си живот
В Четвъртата неделя след Петдесетница Църквата ни насочва към евангелското четиво за изцелението на слугата на стотника. Този кратък, но дълбок откъс от Свещеното Писание разкрива силата на вярата, смирението и любовта, които надхвърлят границите на етнос, обществено положение и религиозна принадлежност. По този повод разговаряме с отец Василий Сарян за духовните послания на този евангелски текст и за неговото значение за съвременния човек.
– Отец, благодаря за възможността да проведем този разговор по повод Четвъртата неделя след Петдесетница. Евангелското четиво е свързано със стотника и с изцелението на неговия слуга. Може ли да поговорим първо за самата евангелска случка: каква е историята на този човек, който открива Христос, и как ревностно подхожда към Него и Го моли да изцели неговия слуга.
– Благодаря за възможността да поговорим, да проповядваме върху този текст. Като встъпителни думи искам да спомена, че този евангелски текст има изключителна пророческа насоченост. Да обърнем внимание на Христовата мисия, на спасителното дело, на чудото и най-вече на това странно отношение на стотника към Христос, но и на думите на Христос към стотника и към цялото събрало се множество – защото винаги около Христос е имало много хора. Не само апостолите – винаги след Него е вървял народ: било то от интерес, от любопитство, от вяра. Стотникът е много интересна личност. Знаем, че той не е бил от еврейския род, защото евреите не са имали право да бъдат пълководци. Стотник е, защото отговарял за сто войници. Бил езичник, идолопоклонник, вероятно римлянин. Нямаме исторически сведения от каква народност е бил, но знаем, че тогава територията, на която е живял еврейският народ, е била под властта на Римската империя. Стотникът, въпреки че бил идолопоклонник, езичник и така нататък, извършва нещо изключително, когато отива при Христос. Все пак, той е по-знатна личност от всички останали, които били наоколо.
Знаем отношението на книжниците, на фарисеите, изобщо на юдейската управа и на всички, които са гледали на Христос като на измамник или някой бесноват, който върши чудеса със силата на бесовския княз. Постоянно го обиждали, хулили, въпреки че имали Писанията и е трябвало да знаят, че се изпълняват времената, в които идва Спасителят – както е писано във всичките им книги хиляди години наред. В този момент точно те не го припознават, а един езичник, един съвсем чужд човек на цялото тамошно общество отива и ясно пред всички изповядва това, че Христос е въплътен Бог и затова се обръща със следните думи към Него: „Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда“ (Мат.8:6). Той припознава Христос като Господ. Не му казва „Учителю“ или не го припознава като някой от пророците, но директно му казва „Господи“. Ето това е изключително удивително в изповедта на този човек!
Без да се притеснява или страхува, че има знатна позиция, той засвидетелства пред цялото общество, че това е Христос, това е Синът Божий. Интересно е едно предание, че стотникът по някаква причина е таял голяма любов към еврейския народ. Преданието разказва, че Той дори е построил синагога. Но връщайки се към самата случка: представете си, че за тамошното общество е било непонятно такова поведение от един знатен човек към един обикновен слуга. Но този човек не му е бил просто слуга. Кой знае колко слуги е имал? Колко много хора са му били подопечни? Самият стотник го казва и по-нататък. „Имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави“ (Мат. 8:9) т.е. той имал много слуги. И един от тези слуги, като той не казва дали това е най-довереният му слуга или негов иконом, който най-много обичал – не, просто един от слугите. Виждате какво отношение на любов има този човек към един слуга. Знаем, че в ония години знатните хора са приемали всички останали хора за долно ниво, долно качество. Удивителен е образът на този стотник, чието име дори не знаем.
– Силата на вярата се откроява в това неделно евангелско четиво. Защото Христос казва на стотника просбата му да бъде според вярата му – и както знаем слугата му веднага бива изцелен. Как човек да придобие такава вяра? Как въобще да разберем, че вярата, която ние имаме, наистина е чудотворна, че тя наистина лекува и изцелява?
– Тук трябва да се върнем малко по-назад, когато вече Христос казва, че слугата на този човек е оздравял. „Иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час“ (Мат. 8:13). Но какво казва апостол Матей на стотника преди това в евангелския текст? „Като чу това, Иисус се почуди“ (Мат. 8:10). Представете си! Господ Бог, Иисус Христос, Спасителят на Вселената се почуди! Как може за Господ да има нещо чудно, като Той е чудото? Бог твори чудеса, а Той самият се почудил!
Разбира се, това е игра на думи и поведение на Спасителя заради останалите хора – не че Той реално се почудил, защото знаел. Още преди да дойде стотникът, преди изобщо да се появи по улицата, Христос знаел какво ще стане. За Бога няма нищо тайно. Той знае всичко, което се е случило и по тази причина Христос говори и върши дела: не защото трябва, а за да покаже на хората какво се случва и за да чуят това, което трябва. Затова апостол Матей набляга на тази дума, че Христос се е „почудил“: за да покаже на тези хора там, че един чуждоземец, идолопоклонник изповядва Неговата божественост, както го направиха и бесноватите в Гадаринската страна. Демоните дойдоха и изповядаха, че това е Христос. Като казаха: „какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?“ (Мат. 8:29). Ето за това Христос казва: „истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра“ (Мат. 8:10).
Но на въпроса защо има толкова силна вяра този човек трябва да отговорим, че първо вярата не се унаследява. Вярата не се изучава. Вярата е плод на любовта, а ние виждаме каква любов има този стотник – любов към своите ближни, любов към своя слуга; любов, която таил, въпреки че се родил, израснал и живял като идолопоклонник и езичник.
Дали е останал езичник след тази случка или напротив – станал последовател на Христос? Със сигурност е станал такъв. Тази негова любов, която е свойство на съвестта, свойство на нашето подобие Божие, което имаме като човеци, му е отворила духовните очи, за да познае, че това е Спасителят и тази любов му е дала и вярата. Той имал смелост да отиде при Учителя и Спасителя и да каже: „Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее“ (Мат. 8:8). Не е нужно да идваш в дома ми. Не е нужно да правиш каквото да било. Само една дума кажи – и тогава Христос му отвръща, че и в Израиля не е намерил такава вяра. „И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Мат. 8:11-12), казва още Той.
Това са пророчески думи: че след Христовото Възнесение Църквата Христова ще бъде основана в целия свят и както казва и Евангелието ще бъде проповядвано по всички краища на земята. Всички от изток и запад, от север и юг ще дойдат, защото мнозина, които не са от израилевия род ще повярват и много от тях ще се спасят, за да седнат на трапезата с Авраама, Исаака и Иакова, т.е. ще влязат в рая. Ще влязат в този духовен свят, в тази духовна вселена, където са душите на праведните. Тук не говорим за Второто пришествие, защото за него Христос говори на един по-късен етап от Своето присъствие тук на земята, преди да бъде разпънат.
– Вие казахте, че вярата не се изучава, не се предава по наследство, но как човек да я открие днес? Как да намери смисъл в живота си? Защото ето, в нашето технологично време, в което разстоянията не са това, което са били само допреди сто години – само за няколко часа човек може да иде до другия край на Европа. Как в това време, в което днес се намираме, да направим една крачка назад и да помислим всъщност за смисъла на нашия живот и да открием вярата?
– Вижте, на пръв поглед всичко изглежда прекрасно днес – удобство, лекота. Това би трябвало да подпомага любовта, да подпомага вярата, да подпомага надеждата. Но виждаме точно обратното: че любовта оскъдява, както е писано – че в последните времена любовта в хората ще изстине. И тя наистина изстива. Ако имаше любов, нямаше да ги има тези обстоятелства и събития, на които сме свидетели днес – и за съвременния човек изглежда, че няма любов. Има всичко друго, но не и любов. А ако няма любов, няма и вяра. Ако този човек – стотникът – не таеше в себе си тази огромна любов, Бог нямаше да му открие тази вяра, за да припознае в Този, Който стои пред него, Самия Господ. Няма формула, която да дадем на всеки човек – нещо като: „А, ето, това ще правя и аз ще тая любов в сърцето си и с тази любов ще имам голяма вяра“. Това е огромната борба, която всеки човек трябва да води със себе си. Най-големият враг на човека е самият той – сам за себе си. Защото изпитанията, изкушенията, хаосът, бързината, дори улеснението, че можем да отидем от тук до другия край на Европа за няколко часа – всичко това вместо да подпомага любовта в човека – я руши.
Само допреди сто години хората са тръгвали на път с вяра и надежда: защото са тръгвали и не знаели дали изобщо ще стигнат; какво ще им се случи по пътя, по който трябва да вървят дни или седмици; дали няма да попаднат на разбойници; дали няма да се разболеят. Кой би им помогнал в гората, в пустинята или където и да е другаде на път? Хората са имали изключителна вяра и Бог ги е закрилял и им е помагал. А днес ние разчитаме на всичко друго, но не и на Бога – и затова Бог оттегля благодатта си от нас.
С оттеглянето на тази благодат, ние губим любовта, а от загубата на любовта – губим надеждата. И вярата също оскъдява. А всичко е толкова взаимосвързано, че едното без другото не може. Неслучайно апостолът казва „щом любов нямам, нищо не съм“ (1 Кор. 13:2). Понеже нямаме вече любов или любовта постепенно изстива, а и защото целият свят крещи срещу това хората да имат любов помежду си – и вярата изчезва. А без вярата не може да творим чудеса. Болезненото в съвременния свят е цялата тази бързина и хаос (не като объркване, а като множественост, която ни залива отвсякъде, и то изключително бързо), резките промени в цялата човешка история. Само допреди сто години не е имало такива резки промени. Всичко е ставало изключително бавно, трудоемко, за много дълъг период от време. Но ето – само век по-късно се случват изключителни промени, за които човешкото същество, дух, съзнание, дори биология не са подготвени. И затова идват тези изключително тежки, духовни, емоционални, дори вече и морални състояния, в които човекът изпада.
Някой преди столетие ходил ли е на психотерапевт? Търсил ли е някакви медикаменти за успокоение на нервите? Думите стрес, бърнаут и други такива термини от съвремието използвани ли са тогава, преди столетие? И това също ни навежда на мисълта, че има нещо изкривено. Светът се „чупи“, а ние сме част от този свят – и това „счупване“ няма как да не ни повлияе. Трябва да се опитаме да запазим любовта, съответно и вярата, която да ни води към надеждата за спасение на душата. В това обаче се изискват неимоверни усилия от страна на християните и на всеки човек. Постоянното вникване в делата ни, в думите ни, в мислите ни – „Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17), казва апостол Павел. Колкото по-трудно става, толкова повече трябва да се молим, а при нас е точно обратното. Колкото по-трудно става, толкова по-малко се молим. Разбира се, днес и задълженията в ежедневието ни са толкова много, че в един момент човекът вече няма сили дори да каже само молитвата „Отче наш“. Не казвам, че хората не са вярващи – но ако седнем да говорим с всекиго индивидуално, ще видим, че понякога молитвеният живот се води механично. Един го прави от страх, друг от преклонение пред Господа. Трети го прави, защото така е научен. Четвърти – за всеки случай. Малко ще бъдат хората, които ще кажат: „Аз истински съм отдал живота си на Бога“.
– А защо се случва така, че когато човек има повече изпитания в живота си – достига до някакъв момент на обезверяване, на маловерие, на отчуждение от Бога?
– Тук има два аспекта. Господ допуска изпитанията в живота на някои хора за вразумление и за утвърждаване на вярата – но тъкмо тогава виждаме и някои хора да се обезверяват. При други обаче това е причината за осъзнаване, за промяна към добро. За това трябва да бъдем бдителни в духовния си живот, защото не знаем часа, в който Господ ще ни посети. За това именно постим, за това водим духовен живот, за това ограничаваме себе си от вредните привички и пороци: защото грижите по света ни отдалечават от Бога. Спомняме си думите на Христос за съкровището: че където е то – там е и сърцето (вж. Мат. 6:21).
Днес сме свидетели и на нещо друго. Светът все повече ни ангажира със себе си. А ние, бидейки хора, сме ограничени във възприятията си и не можем да бъдем постоянно заливани с информация, безкрайно натоварвани и пр. Господ ни казва: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде“ (Мат. 6:33). Това, разбира се, е трудно и се изисква постоянна борба.
– Накрая на нашия разговор – нека Ви попитам: ако човек в себе си е натрупал някаква духовна умора – било от изпитанията в живота си, било от презадоволеност дори – то как да се опита все пак да възпламени пламъчето на вярата в себе си, да посещава по-често храма, да бъде част от богослужението, да се причастява, да се изповядва, да има активен духовен живот? Какви стъпки да предприеме така че отново да възпламени тази вяра в себе си?
– Искат се много труд и лишение – но това зависи от самия човек. Няма как някой да му го наложи насила. Понякога изпитанията са тези, които карат човека да се замисли. Ние трябва да се опитаме да премахнем всичко излишно от нас. Всичко, което виждаме, че ни натоварва, че ни пречи – просто да го махаме. Нищо от това не ни трябва. От този свят нищо няма да отнесем освен греховете си. Да се молим повече, да ходим по-често на богослуженията в храма, да имаме смелостта по-често да се изповядваме. Да не пропускаме нито един от постните дни в годината и Бог, виждайки този труд, ще ни даде духовни сили. Сам всеки човек трябва да открие своя път към Бога и това става с няколко основни неща: да чете духовни книги, да чете Евангелието, Псалтира и да пребъдва по-често в Църквата. И да общува с духовник, който да го насочва и да му помага в пътя – и така да върви напред към своето спасение.
С отец Василий Сарян разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
