Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Без благодарност към Бога молитвата ни не е пълна
- Светиите са живият пример за това как се достига до Бога
- Не можем да служим едновременно на Бога и на страстите си
Как да пазим духовния си поглед чист в свят, изпълнен с изкушения? Каква е разликата между молитвата и човешките желания? И защо примерът на светиите остава актуален и днес? По тези теми разговаряме с отец Антоний Милушев по повод Трета неделя след Петдесетница. В беседата той коментира значението на духовната чистота, самодисциплината, борбата със страстите, греховните помисли и упованието в Божия промисъл.
– Отец, благодаря за възможността да направим този разговор по повод Трета неделя след Петдесетница. Евангелското четиво от тази седмица – Мат. 6:22-33 – е многопластово. То започва с думите на Христос: „Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло“. До каква степен ние разбираме в своя духовен живот, че всъщност очите са прозорецът към душата, че много голяма част от греховете, които вършим, и страстите, които влизат в нашето сърце, влизат през очите, през зрението?
– С очите ние възприемаме света. Затова е нужно особено голямо внимание върху гледките и картините, които се появяват пред очите ни. Дали това, което виждаме, ни съблазнява. Има хубави гледки, съблазнителни и изкусителни, които могат да ни разсеят, да накарат в сърцето ни да се породи порочна мисъл. Най-елементарният пример, който винаги давам, са гледката на хубава жена, хубава къща, хубав автомобил. Всичко това са неща, които са съблазнителни, които пораждат помисли в човешката душа и които лесно могат да се превърнат в желания. А когато се породи желание към една жена или към имуществото на ближния, започват и греховете, греховните мисли, греховните действия.
– А как човек да предпазва зрението си, за да не влизат в него такива изкушения като завистта и блудните помисли, разбира се? Защото ето, в света, в който живеем, технологиите, с които постоянно боравим, интернет пространството е пренаситено от такъв тип съдържание. Как младият, а и не само младият човек, да изгради такава имунна система срещу подобни изкушения и дори да се случи да ги види, да може да реагира така добре в себе си, че да не попада в примките на тези страсти?
– Самодисциплината е ключова. Важно е човек да я притежава, да има тази хигиена и да осъзнава какво е грехът. Защото днес в нашия свят виждаме множество грехове да се показват явно, да се парадира с тях, да се насърчава извършването им. Много често ще чуем да ни казват, че в правенето на даден грях „няма нищо лошо“. Дори от психолози и философи можем да чуем насърчение към извършването на грехове. В рекламите по телевизията също ще видим своеобразна „промоция“ на греха, както и в начина на живот на така наречените „звезди“. Светът крещи: „Грехът продава“. А това идва от живота ни на консуматори, защото така позволяваме грехът и порокът да се продават и купуват лесно. Това прави греховете така всеобхватни в обществото днес, за съжаление.
Нашата презадоволеност е другият капан. Затова е нужно човек да си налага самодисциплина. „Да, казват ми, че да вършиш определен грях е напълно нормално, но аз отказвам да го правя“. Тази мисъл трябва да ни съпровожда постоянно. Понякога, когато сме още млади и неопитни, нямаме ясна представа за тези неща, но е добре дори и да нямаме опит, да се доверим на Църквата, на светите отци, на Свещеното Писание и на онова, което ни е казал Спасителят. Да знаем, че грехът се връща като бумеранг към нас и че въздържанието от грехове също се отплаща, особено когато градим семейство, когато възпитаваме деца, както и, разбира се, ако човек поеме по пътя на монашеството. Защото колкото повече човек не се е разпилявал в грехове, колкото повече се е опитвал да бъде събран и се е борил с порочните си привички, толкова по-спокоен, събран и уравновесен ще бъде, когато натрупа години. Нека не позволяваме погледът ни постоянно да „шари“ наляво и надясно, а да се опитваме да се наблюдаваме повече и да се ограничаваме от онова, което може да ни навреди.
– Вие казахте за дисциплината и може би особено сега в тази Трета неделя след Петдесетница, в началото на лятото, когато Църквата е определила да се спазва Петровият пост. Как човек да се събере отново по време на такъв пост? Кои са темите, върху които той трябва да мисли и така да насочва вниманието си в духовната сфера?
– Неделите са особени моменти в богослужебния църковен кръг. Няма нищо особено, което да не се прави и през останалото време от седмицата. В неделя човек отива на църква, чете се евангелското четиво, разсъждава се над него, може дори да се прочетат тълкувания на светите отци върху евангелския текст за съответната неделя. В този ден християнинът трябва да пребивава повече в четене, разбира се, на душеполезна литература. Ако няма такава – да чете само Евангелието, Апостола и Стария Завет, особено по време на пост. През тези постни периоди християните правят опит дори за минимален подвиг – спиране на определен вид храна, въздържане от определени греховни действия и пр. По време на пост човек се бори не само с неяденето на определени храни, но и с мързела, унинието, нерадението за душата, гнева, както и с особената ни чувствителност към обидите на другите. По време на поста трябва да пребиваваме в душеспасителни и душеполезни действия.
– В евангелското четиво от тази неделя Христос говори за птиците небесни, че нито жънат, нито сеят, а Бог се грижи за тях. Ето, ние днес като че ли винаги се опитваме да стъпваме на сигурно, да се прицелваме в сигурното, но как човек да се остави на Божията воля? Как да се остави в ръцете на Бога?
– Ще започна с това, че човек не може да не прави планове в живота си. Ние все пак не сме птиците небесни, но те трябва да ни бъдат пример за упованието в Бога. Упованието в Бога пък се състои в това, според мен, докато вършим делата си и изпълняваме задълженията си по правилния начин, по най-добрия възможен за нас начин, да знаем, че онова, което не ни достига, ще го придаде Бог, ще дойде от Него като помощ за нас в уреждането на живота ни – не само духовния, но и телесния. Ние не знаем какво ще се случи в утрешния ден и цялото ни упование е в Бога. Трябва да си казваме: „Направих всичко възможно, каквото беше по силите ми. Другото е от Бога“. Това е нашето упование.
Не винаги нещата се случват така, както сме си представяли или както сме искали, въпреки че сме направили перфектния план, подредили сме всичко „както трябва“, но ето, пак не се получава. В такива моменти не бива да униваме, да се отчайваме или да проявяваме маловерие, а да отдадем всичко на Бога. Ако пък нещата ни се получат по най-добрия за нас начин, тогава да не се възгордяваме, а отново да благодарим на Бога. Нека знаем, че Господ е промислил най-доброто за нас. От нас също зависи да се постараем максимално и според силите си.
– А как човек тогава да не се разочарова? Защото много пъти молитвите ни са по-скоро пожелания, отколкото реално нещо, което е полезно за нас. Защото много пъти казваме: „Господи, дай ни къща, дай ни автомобил“ или нещо друго, и когато това не се случи, човек е разочарован от това, че Господ не отговаря на тези пожелания. Тоест може би бъркаме пожеланието, позитивното мислене, това, което напоследък е много популярно – манифестирането, с реалната молитва, която всъщност се заключава в думите: „Да бъде Твоята воля“. Да бъде това, което е полезно за мен, а не това, което искам.
– Да, случва се често да бъркаме пожеланията с молитвата. Молитвата не е просто да си пожелаваме нещо, което да ни се случи. Да, в молитвата ние просим от Бога неща за нас – в духовен и в материален смисъл, но молитвата не може да започва без благодарност към Бога. Ние трябва да благодарим за всичко, което имаме, за всичко онова, което вече ни е дадено. Самият факт, че сме живи, че имаме здраве, или пък да благодарим дори когато се намираме в изкушения, дори когато сме болни. Колкото и на човек в света да му се струва това безумство, ние трябва да мислим и за греховете си, които вършим постоянно. Да се сещаме за тях, да ги изповядваме пред Бога в Тайнството Изповед, защото това е и онова, което Христос ни е казал да правим.
Забелязал съм, че когато човек благодари, когато се сети да изповяда греховете си, когато се причасти с Тялото и Кръвта Христови, желанията преминават на едно друго ниво от първоначалното. Вече в молитвата не присъства „пожеланието за автомобила“ или друго нещо материално. Човек вече иска да бъде в Църквата, да бъде до Бога. И в тези моменти също съм забелязвал, че именно тогава Бог дава и всички онези материални неща, от които ние се нуждаем в живота си тук, на земята.
Ние обаче не бива да очакваме такива „награди“ и да имаме някаква корист. „Моля Ти се, Господи, дай ми това и това, иначе ще бъда тъжен и ще ми бъде мъчно“. В такива моменти нека се обърнем назад и видим колко всъщност вече имаме и колко неща Бог ни е дал. В евангелското четиво от тази неделя четем: „Ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!“.
Случва се наистина да просим по неправилен начин от Бога – с маловерие, със съмнение в душата си, но не бива такива неща да присъстват в сърцето ни. Благодарейки на Бога, трябва да възпламеняваме любов към Него, както и към своите ближни. Това е първата и най-важна заповед. А онова, което истински трябва да просим от Бога, е спасението на душата си и вечен живот.
– В евангелското четиво се говори също и за това, че човекът не може да служи на двама господари. Как човек да прецени в духовния си живот всъщност на кого служи? Въобще в живота си на кого служи? Повече на Бога ли служи, или повече на себе си, на собствените си грехове и страсти? Ако осъзнае, че всъщност пороците го водят за носа в неговия живот, как да се измъкне от тази примка?
– Съвестта е този Божи глас в нас, който ни казва дали вървим по прав път. Как човек да разбере дали служи на двама господари и как да се измъкне, ако служи на втория? За мен лично това е изповедта. В нея ще видим дали имаме истинско сърдечно покаяние, дали искаме да поправим живота си, дали искаме да се борим с греховете си, макар и да са трупани с години.
В духовния живот възходите и паденията – ставането и падането в грехове – са нормални, но трябва и да си дадем сметка, че службата на единия господар ни носи радост, мир и любов, а службата на другия ни носи униние, депресия, пороци и пр. Затова – падаме ли, нека ставаме бодро и да не се отчайваме.
Затова, връщам се пак на изповедта, покаянието е ключът. В него, в разговор със свещеника, ще видим дали придобиваме истинско покаяние за греховете си, дали полагаме усилия да спрем да ги вършим, а не просто да съжаляваме за тях. Дали се опитваме да имаме сърце съкрушено и дали отново се изправяме за духовна битка. Ще продължа ли да водя борба с греха, който ме тормози, или вече съм се предал?
– И накрая, как човек да вземе пример от отците на Църквата? Ето, през всички тези недели след Петдесетница ние чествахме и празника на всички светии, празника на всички български светии, празника на светите Доростолски мъченици, който е през настоящата неделя. Какъв пример са светиите в нашия живот и защо всъщност ние трябва не само да ги почитаме и уважаваме като исторически личности, но и да вземем пример от техния живот и в крайна сметка да подходим към тях и с молитва, за да ни подкрепят?
– Примерът на светиите е много важен. Знаете, че светиите са в различни категории. Имаме светители, преподобни, мъченици. Това са все хора, които са просияли пред Бога в различен подвиг и ние трябва да поглеждаме към тях, към техния живот, и да вземаме пример за себе си.
Голяма част от светиите са били обикновени хора. Ето, при мъчениците например виждаме пастири, градинари, земеделци, пчелари, занаятчии, като свети Николай Софийски, който е пострадал в София. Виждаме тези светии, които са изповядали своята вяра дори пред угрозата от смъртта.
Преподобните пък са онези, които са се отказали от този живот още тук, на земята, които са се отказали от удобствата, от лукса на света, от създаването на семейство, от придобиването на деца и т.н. Отишли са по пустини, пещери, планини, стълпове, затвори, земни пропасти, морски острови и на всяко място на Божието владичество живели са правоверно, благочестиво и са Му служили.
На всички тези светии ние вече не правим панихиди като на отишли си от този живот хора, а им се молим за тяхната небесна закрила, застъпничество и помощ в нашия живот. Те са придобили това дръзновение пред Бога да Му се молят и Той да ги чува. Знаем и сме свидетели на чудесата, които се случват по застъпничеството на светиите.
Светиите са били хора като нас. Разликата е само в това, че те са предпочели и са възпламенили сърцето си за Бога и вечния живот с Него.
Виждаме примера и на много съвременни свети отци, като свети Паисий Светогорец, който наскоро просия и бе причислен към лика на светиите. У нас той стана особено популярен след излъчването по БНТ 1 на сериала „От Фараса към Небесата“. Много хора в България толкова го обикнаха, сякаш са го познавали лично.
Това е само един пример. И ето, ако се върнем в началото на нашия разговор за духовната хигиена, свети Паисий е пример именно за това – за духовното трезвение, за опазването на душата от порочни движения и от падането в грях.
Има думи, които му се приписват, в които казва: „Да не мислите, че на мен не ми се иска да отида в таверната и да чупя чинии (известна гръцка традиция за чупене на съдове в заведенията, която вече е забранена. Днес по време на традиционни гръцки партита и сватби се използват специални меки гипсови чинии или цветя – бел. ред.). Утре може и да ме видите там, но аз не искам. Искам да спася душата си“.
Светиите са истинският пример за нас как да живеем живота си така, че и ние да бъдем вечно в радостта и в Бога. Нека ги следваме.
С отец Антоний Милушев разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
