Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Първозваните рибари-апостоли станаха и първите светии, основата на Църквата, чийто крайъгълен камък е Сам Христос
- От петдесетте години на двадесети век е установено в църковния календар да се чества паметта на всички български светии
- В Църквата е спасението и утехата ни, надеждата и вярата
В Неделята на всички български светии разговаряме с отец Божидар Маринов за смисъла на светостта, за обожението и духовното възрастване на човека в Христос. Възможно ли е и днес да има апостоли? Как да разбираме правилно християнската проповед и какво означава да последваме Бога отвъд удобството и сигурността на собствената си зона на комфорт? Отговорите на тези и други важни въпроси ще откриете в нашия разговор.
– Отец, в Евангелието Христос призовава апостолите Петър и Андрей с думите: „Вървете след Мене“. Как се съчетават Божият призив и човешката свобода? Защо едни откликват, а други остават безучастни?
– Човешкото сърце винаги е чакало този призив и когато го чуе не му остава друго освен да откликне. Свободата тук е в сбъдването на копнежа на сърцето. Когато обаче сърцето не е свободно, а е заето от друг копнеж, наложен против волята му, то не откликва. Най-често това е рационалният страх за тялото и удобството на отъпканото ежедневие. А също и самодоволството от постигнатото с усилия в този живот. Още и неизвестността. В богословието се използва терминът синергия, което означава единодействие – т.е. взаимното съработничество на Бог и човек, на Божията благодат и свободната воля на човека да избере Божията воля – това, което казваме в молитвата Отче наш – „Да бъде твоята воля“. И ето, в днешния евангелски откъс чуваме как Иисус призовава Своите ученици да Го последват като директно им казва: „Вървете след Мене“ (Μат.4:19). И те тръгват. Може и да не знаят точно и в детайли какво ги очаква, но в сърцето си усещат, че копнежът към Бога може да се изпълни само като се тръгне след Неговия призив. Христос отправя тези думи първоначално към учениците Си, но по-късно ги чуваме всички, които желаем да Го последваме, да се учим от Него и да станем съработници за надеждата на света, от която толкова се нуждаем. И, да – тези първозвани рибари-апостоли станаха и първите светии, основата на Църквата, чийто крайъгълен камък е Сам Христос. А след тях просияха всички светци в Христа. Между тях са и нашите родни светии – тези, които са населявали българските земи през вековете. В тази втора неделя след Петдесетница, от петдесетте години на двадесети век е установено в църковния календар да се чества паметта на всички български светии.
– Христос казва на бъдещите апостоли, че ще станат „ловци на човеци“ в какво се изразява този „лов“ и това ли е пътят, към който всички сме призовани?
– Сам Господ е ловец на човеци. Той дойде на земята, за да извади избраните от обичайния им живот, да промени целта на съществуването им и да насочи желанията им в съвсем друга посока, далече от живота, който са водили. Да им даде надежда за друг живот в друг свят (вечен). Апостолите са призвани за същото, затова Господ им обещава да станат като Него – ловци на човеци.
Ето го този стих: „И казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци“ (Мат. 4:19). Рибите плуват волни и необезпокоявани в морето и ловците са тези, които ги изваждат от тяхната нормална среда и отнемат свободата и живота им. Апостолите не са призвани да отнемат нечий живот или да лишават някого от свобода, а да покажат спасителния път. За жалост светът, в който живеем, е едно море на неправда, замърсено от греха, болката и смъртта. Да хванеш човек, за да го изведеш от един такъв свят, е равносилно да спасиш душата му. И ето – тук Църквата е тази спасителна мрежа, в която доплуват страдащите души на вярващите и макар да са още в отровената вода, живеят с надеждата да бъдат извадени от нея. А мрежите, с които апостолите ловят човеци са мрежите на милосърдието.
И когато мрежите се напълнят със спасените души Сам Бог ще ги извади и пусне в кристално-чистата вода на вечната радост! Ето какви ловци е обещал Господ да направи от апостолите, Свои съработници, спасители на човеци от греха, болката и смъртта!
– Апостолите веднага хвърлят своите мрежи и тръгват след Христос. Според Вас днес способни ли сме и ние да направим същото или бихме го счели за безразсъдство да нарушим зоната си на комфорт и да не залагаме на сигурното?
– Често самият живот ни дава отговор на този въпрос. Ние не можем да отговорим по принцип на такъв въпрос. Всеки ден ние даваме някакъв отговор с постъпките си. Ако се стремим да насочваме мислите си в правилна посока, подкрепяни от Св. Писание и тайнствата на Църквата то тогава по естествен начин ще се откажем от обичайния си комфорт и ще следваме Христос. Всички ние, вярващите, се опитваме да правим това от деня на нашето обръщане към Христос, от нашето кръщение.
Достатъчна е вяра, макар и колкото синапово зърно, за да тръгне човек към Бога. Нека не очакваме от християните само видими велики дела и чудеса, важното е, че сме влезли в Църквата, поели сме по пътя и ежедневно трябва да внимаваме как вървим по него.
– Днес като че ли шумът на света е по-силен от гласа на Евангелието. Как човек да открие, да чуе и да разбере Благата вест? Как да открои истината от хилядите лъжи?
– Шумът на света винаги е бил силен. А човешкият ум е слаб и дори сърцето се подлъгва. Ето как да разберем кое е истина и кое лъжа: тъй като най-големият копнеж на душата е за безсмъртие, любов и мир, нека размислим, кое ни дава всичко това. Светът ли? Но светът е лукав и често ни подвежда с идеологии, псевдодуховност, с празни надежди за сигурност, с любов, представена за истинска, с безметежност и какво ли още не, та чак до материалните неща, които ни затрупват. И тук трябва да се запитаме можем ли в един миг да ги загубим? И струва ли си нашия път да е насочен към временното? Истината е, че всичко в света има своя край, а небесното царство, което Бог ни обещава е вечно, пълно с мир, радост и безкрайна любов.
Просто трябва да чуем Христос, да размислим за нещата, които Той ни казва, да се опитаме да тръгнем и вървим с Него по пътя, който Той ни посочва и колкото да ни е трудно да преодоляваме себе си, да не спираме, да продължаваме. И всичко това ще намерим в Църквата – там е спасението и утехата ни, надеждата и вярата.
И понеже говорим за истината, истината в света, нека още веднъж си спомним за Пилат, който пита Спасителя, но няма да получи отговор, понеже неправилно пита: въпросът е не какво е истината, а Кой е истината. Защото Христос, Който е добрият пастир, пътят, истината и животът, Възкресението, иска чадата Му, дадени от Отца Нему, да имат Неговата радост пълна в себе си, иска Отец да ги „освети“ с Неговата истина. За Христос истината е равносилна на светлина. „И за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината“ (Иоан.17:19).
– И все пак, бидейки призовани към вечността защо се случва така, че се привързваме към привременното?
– Аз вече отговорих, но ще го кажа и по друг начин: от слабост. Душата намира плътска любов и си мисли, че тя е вечна. Намира сигурност в материалните блага и си мисли, че няма да ги загуби. Намира успокоение в някоя мисъл и очаква тя да е вечна истина.
Бог е вложил в душата стремеж към вечността и нищо не може да го удолетвори, освен Той самият. Та когато Го търсим това не е чудно, а най естественото състояние на душата. Всички други стремежи са заблуда и лъжа и блажен е този, който осъзнае това, преди земния край.
– Как бихме могли да разбираме апостолството днес?
– В евангелските текстове виждаме Иисус Христос като изпратен от Отца – Той е Този, „… Когото Отец освети и прати в света“ (Иоан 10:36). Това свидетелство е същината на апостолската проповед: „… ние видяхме и свидетелстваме, че Отец проводи Сина за Спасител на света“ (1 Иоан. 4:14). В това дело на възвестяване на спасението, което е извършено чрез Христос, сме призовани още от самото начало да участваме всички.
В света, в който живеем, истината е непроменена – светът се променя, но истината – не – и ние с живота си трябва да я следваме, прилагаме, показваме… В древността е бил нужен директен контакт. Сам Христос лично говори с всеки. Апостолите е трябвало лично да отидат и да свидетелстват. А сега хората са потопени в информацията на медиите и всеки претендира за истина. Масовите медии и мрежи удавят думите. Трябва да се намери начин как да се достигне до хората, за да се свидетелства. И това става пак само с личен пример и директен контакт. Без многословие и безплодни препирни. Защото другото са средствата на този свят. Затова винаги трябва да се казва на хората – елате и вижте лично в храма – с приказки и социални мрежи няма да стане. Апостолството не трябва да звучи като реклама. Просто трябва да се реагира и говори, когато е необходимо по Евангелието, а не да се прокламира като идеология.
Да внимаваме да не се подведем в агресивно примамване и шумно афиширане на вярата на всички, а да ги научим, когато те проявят нужда и желание.
Да предаваме знанието, спасението и опита, които имаме. Всеки е свободен да приеме или отхвърли евангелското послание, но има правото да го чуе от нас. А това става най-добре в Църквата, в храма, когато сме събрани всички около Чашата на спасението. А помежду си ние верните да се насърчаваме, да претърпяваме, да се назидаваме и да се радваме на благодатта, която пазим.
И да не забравяме да благодарим – защото придобитата благодат от вярата ни ни прави осиновени, прави ни свидетели и благовестници на истината. Ето колко хубаво го изрича ап. Павел: той знае, че е получил от Иисус Христос „благодат“ и „апостолство“ (Рим. 1:1) и казва на повярвалите: „Преди всичко благодаря на моя Бог чрез Иисуса Христа за всички вас, дето за вашата вяра се говори по цял свят“ (Рим.1:8) – когато получаваме благодат, ние благодарим и се отблагодаряваме. А най-голямата благодарност е да сме с Бога, да имаме Неговата радост пълна, да участваме в светотайнствения живот на Неговата Църква.
Ще обобщя така: днес трябва да разбираме апостолството най-вече чрез примера, който даваме на хората около нас. Вече едва ли има човек на земята, който не е чул думите на евангелието или поне, че Иисус Христос е Господ, освен най-малките деца. Нека не крием, че сме християни, нека ходим смирени, но радостни и нека лоша дума не излиза от устата ни и на всеки да прощаваме! Това е нашето апостолство!
– Може ли обожението т.е. достигането до светостта да бъде разбрано като най-пълната реализация на човешката личност?
– Реализацията на човешката личност в този свят е едно, а изпълнението на Божия промисъл за човека е нещо друго. Те рядко съвпадат, защото казано е „Царството ми не е от тоя свят.“ (Иоан.18:36). Нека да се стремим да изпълняваме Божията воля, да имаме надежда, да вярваме и да се уповаваме на Бога. Да правим всички неща, за които говорихме, а достигането до светостта – да оставим на Бог да определи това за достойните!
Смисълът на човешкия живот се заключава в постигането на пакибитието.
Христос дойде на земята, умря на Кръста и Възкръсна, за да очисти човека от греха и така стана начатък на новия живот на човека. Може да го кажем и така: Целта на този живот е обожението, а мерило за неговото постигане е доколко сме се оприличили на Бога, доколко сме го попили в делата си. Вярата и упованието ни в Христос и изпълнението на Неговите заповеди са единственият начин да получим обожение по благодат. Мярата е много важна в живота ни. Бих казал дори, че тя е най-важна от всичко, защото Бог е нейната основа.
С отец Божидар Маринов разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
