Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Жестовият превод не е услуга, а духовен мост
- Църквата е пълна, когато никой не остава в тишината на изолацията
- Глухите хора искат не специално отношение, а място в общата молитва
Как звучи Евангелието за онези, които не чуват с ушите си, а възприемат света чрез погледа и жеста? Отговор на този въпрос дава Силвана Павлова, която от години работи за по-достъпното участие на хората с увреден слух в църковния живот. Повод за разговора ни е новата инициатива „Християнски чествания“ на жестов език, чрез която големите празници на Църквата достигат до хората с увреден слух по разбираем и близък начин.
– Доктор Павлова, наскоро започнахте инициатива за представяне на големите християнски празници с жестов превод, за да достигнат по-достъпно до хората с увреден слух. Как се роди тази идея и кои са най-големите предизвикателства при предаването на православното богословие на жестов език?
– Идеята за жестов превод на богословието в най-общ смисъл се роди от едно много дълбоко наблюдение върху моите глухи роднини в Църквата. Те виждат, някои от тях дочуват словото, но не всичко е ясно и разбираемо. След години професионална работа в глухата общност се убедих колко силно те преживяват света през очите си, колко внимателно наблюдават, как улавят нюансите на жеста, на изражението, на движението. И тогава разбирах, че ако искам Евангелието да достигне до тях, трябва да го „преведа“ не само на език, но и на култура, на ритъм, на образност.
Да го направя видимо, осезаемо, живо. Божието слово е за всички, но не всички имат достъп до него по един и същи начин, и познавайки спецификата на логическите връзки при глухите ни братя и сестри, реших да споделя това, до което ние християните се докосваме всеки ден.
Тази идея и името „Християнски чествания“ на жестов език не се появи изведнъж. Тя има своята история. Преди години създадох първата телевизионна рубрика „Християнски чествания“ по телевизия „7 дни“, в която подготвях житията на светиите за деня и те бяха излъчвани в сутрешния информационен блок. Това беше моят първи опит да превеждам духовното съдържание на достъпен, разбираем и обикновен език без да се променя смисъла на съдържанието.
Тогава за първи път усетих колко важно е духовното слово да бъде поднесено така, че да достига до сърцето независимо от образованието, слуха или езиковите възможности на човека.
Много ми помогнаха хора, които Бог постави на пътя ми. Но всичко се дължеше и на малко дързост от моя страна. След доста допитвания от глухи хора, какво всъщност се случва на тези празници. Реших да поставя въпроса за видео жестов превод пред проф. Ивайло Найденов – декан на Богословския факултет на Софийския университет, който веднага нахвърли няколко идеи за реализиране. Още същия ден защитаваше своята докторантура отец Борис, с който се запознах и той откликна на идеята ми. На излизане от факултета срещах и Соня, която се включи като оператор и монтаж. Разбира се всичко това е доброволно и аз благодаря от сърце на отделеното време и усилия. Разбира се, първо трябваше да подберем текстове да изградим сценарий.
Предизвикателствата бяха много. Православното богословие е богато, символно, често абстрактно. Жестовият език е конкретен, визуален, телесен. Но именно в това срещане има красота да търсиш начин да направиш тайната видима, да превърнеш богословието в жест, в движение, в светлина. Направихме и представяне на първичния превод пред глухи активисти преди да направим заснемането и разбрахме, че сме на прав път.
Когато видиш как очите на глухите хора светват, когато разберат смисъла, разбираш, че всяко усилие си струва.
– Според Вас какво още може да се направи, за да бъдат хората с увреден слух по-пълноценно включени в църковния и обществения живот?
– Преди всичко да включим в процеса самите глухи хора. Да ги видим не като „нуждаещи се“, а като братя и сестри, които носят свои дарове, своя духовност, своя тишина, която често е по-дълбока, но и „по-шумна“ от нашата.
Много може да се направи, и то не само на институционално, но и на човешко ниво: да има повече жестов превод в храма и в медиите, за да може молитвата да бъде обща, а не разделена; да се подготвят духовници и катехизатори, които познават особеностите на глухата култура и могат да общуват с уважение и разбиране; да се създават общности, в които глухите хора не са гости, а участници — хора, които служат, споделят, водят, помагат. Църквата е дом. И домът е пълен, когато всички са вътре.
През последните години започнахме да правим и още една важна стъпка — лагери и духовни срещи, в които глухи и чуващи млади хора могат да бъдат заедно, да се учат един от друг, да се молят, да работят, да споделят.
Имаме прекрасна уговорка с Кремиковския манастир, където братството ни прие с отворени сърца и желание да подкрепи тази мисия. Там, в тишината на манастира, глухите младежи намират пространство, в което могат да бъдат себе си, да задават въпроси, да се докоснат до духовния живот по начин, който е достъпен и жив за тях.
– От години превеждате на жестов език директните излъчвания на светата Литургия по БНТ1 и БНТ2. Какви реакции получавате от зрителите с увреден слух? Променя ли този превод начина, по който те преживяват богослужението?
– Реакциите са много искрени и много човешки. Глухите хора често ми пишат: „Най-после разбирам какво се случва“, „Чувствам се част от молитвата“, „Не гледам просто картина, моля се“.
Тези думи са свидетелство, че жестовият превод не е техническа услуга, а духовен мост. За много глухи хора Литургията години наред е била тиха, но не в онзи благословен, молитвен смисъл на тишината, а в смисъл на недостъпност.
Те са стояли пред екрана или в храма, виждали са движението, усещали са, но не са могли да вникнат в смисъла. Когато има превод, тишината се променя. Тя вече не е изолираща, а молитвена. Не е празно пространство, а пространство, в което Бог може да бъде „видян“. Глухите хора започват да преживяват богослужението по-дълбоко, по-лично, по-смислено.
Много от тях споделят, че за първи път се чувстват истински включени не като наблюдатели, а като участници в общата молитва и с нетърпение очакват Неделна литургия по БНТ 2. А от тази година и предаването „Религията днес„ по БНТ1. И това е най-голямата награда. А когато преводът е на живо по време на Кръщение и Свети тайнства и обреди, да видиш как в очите им се появява светлина, как жестовете им стават по-спокойни, как лицата им се отварят, това е свидетелство, че Божието слово е достигнало до сърцето им. За мен това не е просто професионална работа. Това е служение.
– Възможен ли е според Вас жестов превод на живо по време на самото богослужение в храма? Има ли вече подобни практики?
– Да, възможен е. И в някои страни това вече е утвърдена практика. Но, за да се случи по най-добрия начин, е нужно време, подготовка и доверие, онова доверие, което се ражда, когато духовници и преводачи вървят заедно в една посока. Жестовият превод в храма не е просто техническо действие.
За да се случи това у нас, е необходимо: духовниците да бъдат подкрепени и обучени да работят с преводачи; преводачите да познават литургичния език и богослужебния ритъм; храмовете да осигурят пространство, в което глухите хора да виждат добре и да се чувстват включени.
Но аз вярвам, че това е напълно възможно, защото вече 15 години го правя, разбира се не регулярно, а по инициатива на глухи семейства.
Вярвам, че ще дойде момент, в който в нашите храмове ще има редови преводачи, които ще стоят редом до свещеника, не като „добавка“, а като част от богослужебния живот. Глухите хора имат право да бъдат в храма не само телесно, но и духовно включени. Да разбират молитвата, да участват в нея, да се докосват до тайнството не само чрез очите, но и чрез смисъла.
И когато това стане, храмът наистина ще стане по-широк, по-топъл, по-истински дом за всички. Защото Църквата е пълна, когато никой не остава в тишината на изолацията, а всички сме заедно в тишината на молитвата.
– Как се превеждат на жестов език сложни богословски понятия и догматични истини, за които често липсват преки жестови еквиваленти?
– С много смирение и много уважение, и към богословието, и към езика на глухите хора. Това е среща между две дълбоки вселени: тайната на вярата и визуалния език на общност, която „чува“ света чрез очите си. Понякога няма жест. Тогава заедно с екип от глухи хора, търсим образно нещо, което да носи смисъла, дори ако не е буквално.
Понякога няма образ. Тогава търсим обяснение, кратко, ясно, но богословски вярно. Понякога няма обяснение. Тогава търсим начин да покажем тайната така, че да бъде почувствана, а не просто разбрана. Жестовият език има една особена сила, той превръща богословието в движение. В жест, който носи смисъл. В изражение, което говори. В тишина, която не е празна, а изпълнена. Например понятия като „въплъщение“, „благодат“, „ипостас“ не могат да бъдат преведени механично. Те изискват вътрешна работа, да се запиташ: Какво е сърцевината на това понятие? Какво е онова, което трябва да достигне до човека? Да попиташ човека! И тогава да го преведеш така, че да бъде истинно, но и достъпно.
Понякога създаваме нови жестове, но винаги в диалог с глухата общност. Понякога използваме визуални метафори, които са по-близки до библейския начин на мислене, отколкото до академичния. Понякога просто оставяме жеста да бъде поетичен, защото тайната не винаги се обяснява, понякога се преживява. И това е благодат. Да видиш как едно богословско понятие оживява в движение, как става видимо, как се превръща в светлина за човека отсреща, това е истината.
– Как смятате да развивате видео-рубриката занапред? Предстоят ли нови теми или инициативи, насочени към хората с увреден слух?
– Имаме желание да продължим и да разширим съдържанието, защото виждаме колко голяма нужда има от достъпни, визуални и духовно верни материали за глухата общност. Планираме няколко направления, които да вървят паралелно и да се допълват: жития на светци, разказани визуално, така че техните истории да бъдат „видени“, а не само прочетени; кратки катехизаторски уроци, които да обясняват основите на вярата по ясен и достъпен начин; обяснения на тайнствата, за да може глухите хора да разбират не само какво се случва, но и защо; материали за деца, които да съчетават игра, образност и духовно съдържание; включване на глухи хора като съавтори, защото истинската достъпност се ражда, когато съдържанието се създава заедно с общността, а не само за нея.
Една от най-важните стъпки напред е и Неделното училище – онлайн, пространство, в което децата и младежите с увреден слух могат да получават духовно образование в своя ритъм, със своя език, със своите визуални потребности. Това училище няма да е просто с „уроци“. То ще бъде общност, в която децата могат да задават въпроси, да се учат, да се срещат с вярата по начин, който е жив и разбираем за тях. Мечтата ми е да създадем пространство, в което глухите християни не просто получават съдържание, а участват в неговото създаване. Да бъдат съавтори, разказвачи, катехизатори, свидетели. Да видят, че тяхната вяра, тяхната култура и техният език имат място в Църквата, не настрани, а в самото ѝ сърце. Разбира се за това са необходими средства, но ние вярваме, че Господ ще промисли и за това! Вярвам, че това е пътят: да изграждаме не просто видеа, а общност, в която всеки човек, чуващ или глух, намира своето място, своя глас и своя път към Бога.
– И накрая на нашия разговор. Какво бихте искали хората да знаят за нуждите и преживяванията на хората с увреден слух в Църквата?
– Че глухите хора не са с „по-малко“ вяра, нито с „по-малко“ духовност. Те просто чуват Бога по друг начин – през очите, през жеста, през тишината, която за тях не е празнота, а пространство за внимание, за съзерцание, за вътрешен отклик. Искам хората да знаят, че глухите християни имат огромна жажда за участие, за общност, за смисъл. Че те не идват в храма като наблюдатели, а като хора, които искат да бъдат част от молитвата, от живота на Църквата, от общото дихание на вярата. Искам да знаят, че когато направим Църквата достъпна, ние не изпълняваме социална мисия.
Ние изпълняваме Христовата заповед да бъдем едно тяло, в което „не може окото да каже на ръката: не си ми нужна“. Достъпността не е жест само на милосърдие, тя е жест на справедливост, на любов, на истинско християнско братство.
Глухите хора не искат специално отношение. Искат равно място в общността, на което да бъдат видени, чути със сърцето, уважени в своя начин на възприемане. И когато им го дадем, Църквата става по-цялостна, по-истинска, по-красива. Защото в лицето на глухите хора ние виждаме не липса, а дар – дар на внимание, на чистота, на искреност, на дълбока вътрешна тишина, която често ни липсва. Глухите християни ни учат, че Бог говори не само със звук, но и със светлина, с движение, с поглед, с тишина. И когато ги приемем напълно, ние приемаме и тази по-широка, по-дълбока, по-нежна страна на Божието присъствие.
Със Силвана Павлова разговаря Ангел Карадаков.
