Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Всеки наш миг от живота ни е миг, за който трябва да бъдем дълбоко благодарни, защото е насочен към Вечността
- Християнинът би трябвало да бъде благодарен в „настоящето“ на своя живот
- Ако можехме да живеем в непрестанно удивление, нямаше да усещаме как времето ни натежава
– Професоре, благодаря за възможността да поговорим за новата Ви книга – „За ангелите и хората“. Ако може да започнем разговора оттам – кое е вдъхновението на проф. Калин Янакиев? Кое е нещото, което Ви вдъхнови да напишете тази книга?
– Вдъхновение за тази книга специално, колкото и да е странно, това са случайните срещи със случайни и дори незабележителни хора, за които внезапно съвестта ми проговаря, че те са безценни уникуми, които не бива да бъдат просто отминавани, както често ни се случва. И когато в книгата се появяват ангели, аз не искам да се хваля с нищо мистично. Те са чисто и просто олицетворение на съвестта, която би трябвало да говори непрестанно у християните.
– Има един Ваш текст от 2002 г. за ангела на историята, в който спорите с Валтер Бенямин. Отделил съм един цитат от текста Ви тогава, в който казвате: „Ангелът вижда изкупленията именно за благото на дългия, дългия, щедро отпуснатия жизнен път. Да, този ще претърпи много и много, докато вкуси зрялата, не искаща оттам нататък нищо, радост. Ще пада в отчаяние и ще роптае с невяра в дните си… Но ангелът с усмихната въздишка вижда този лъкатушен път. Защото вижда колко дълго, дълго и щедро той му е отпуснат и той единствен вижда ясно неговия светъл, толкова далечен и смален от дългите дни на тоя човек, край на живота му“. В този текст, който не е влязъл в книгата, Вие говорите и за образа на ангела на историята. Ако сега погледнем пак на този ангел на историята, как би изглеждал той днес?
– В настоящата книга „За ангелите и хората“ аз отново се връщам към образа на този ангел. Вече не го наричам ангел на историята, а по-скоро го възприемам като ангела на нашите лични истории. В текста на тази книга разказът се нарича „Ангелът от прага на края“. Ние би трябвало да си даваме сметка, че онзи ангел, който наричаме хранител, наш пазител, ни вижда именно от прага на нашия собствен край. И независимо какъв е този край – дали е след щедро отпуснат дълъг път, или е след кратък и болезнен – моето убеждение е, че той ни посреща от прага на една светлина, която е отворена към всички нас. Следователно, ако се замислим, ние би трябвало да си дадем сметка, че всеки, буквално всеки наш миг е щастлив, защото е отправен към тази светлина, в която му е определено да потъне.
Ние рядко си даваме сметка за това, че всичките ни мигове са щастливи или, ако се изразим на старогръцки, са мигове кайрос (καιρός) – тези мигове, в които ние поемаме към своето изпълнение.
Абсолютно честно е да кажа, че аз се върнах към образа на този ангел вследствие на една съвършено действителна случка. Да, аз наистина видях една много стара снимка, на която случайно бях уловен тогава, в далечната вече 1979 година, и си дадох сметка, че тогава съм бил и обгрижен, и нещастен, и песимистичен. Впрочем, на младостта ѝ прилича да бъде песимистична. Но днес, виждайки тази снимка, аз си дадох сметка, че ако някой е гледал моя път още тогава от края, към който всички сме се запътили, той най-вероятно пак така, с усмивка, ми е нашепвал, че аз би трябвало да си дам сметка колко щастлив е бил този момент.
И след това ме е научил, вече с този въображаем ангелски глас, че така трябва да се отнасям към всеки, буквално към всеки свой миг. Защо не и всички ние, християните, да се отнасяме по този начин?
– За този момент, за времето като „кайрос“, подходящия момент, този своеобразен откъслечен прозорец към вечността, как човек, и възможно ли е въобще човек, да го разбере? Кой момент в неговия живот, кои откъслечни моменти от нашия ден всъщност са такива моменти?
– Това искам да кажа, че ако си дадем сметка накъде е запътен всеки път, а той е запътен към светлината, в която ни очаква Този, Който е разтеглил историята на света, ние би трябвало, независимо дали можем или не можем да осъзнаем какъв е нашият миг, да си дадем сметка, че всеки, буквално всеки наш миг е миг, за който трябва да бъдем дълбоко благодарни. Защото той е миг, насочен към тази светлина.
Ние просто трябва да се научим да бъдем повече благодарни. И можем да се научим да бъдем повече благодарни именно ако умеем да чуем гласа на ангела, който ни очаква от прага на края.
– Във Вашите разкази и текстове се забелязва много интересна тънка граница между реалността и това, което преминава в сън или видение, или в друго състояние на духа. Как се случва това преминаване? Кое е всъщност истинската реалност за човека – неговият личен свят или светът отвън?
– Това, което аз исках да направя в тази книга, е да престана да бъда чисто и просто един учен християнин. Християнин, който чисто и просто преподава доктрината. Исках – и това бе истинско освобождение за мен в тази книга да съумея да се почувствам християнин в най-случайни мигове.
Да си помисля, например, че жената – онази изтерзана жена с болно дете, която ето в това същото кафене, в което с Вас говорим сега, ми продаде тогава една намацана картичка. Дали всъщност не ми е дала най-безценното, което е сътворено в този свят? Помислих си, че то със сигурност струва много повече, поне през тази година, от произведенията на велики артисти и т.н., защото е шедьовърът на едно болно дете.
Да, тя нищо такова не ми каза, но аз някак си се размислих и разфантазирах след това, че може би ето в този момент на мен ми се случва чудо. Чудесата не са непременно нещо гръмливо, нещо, което се случва по площадите или пред катедралите. Те могат да се случат къде ли не. Могат да се случат в кафенето, могат да се случат на отсрещната пейка, където действително тогава чух толкова тъжната история на онова психично болно момиче, което ми каза, че е „на три години“, макар че не беше на три години. Това действително ме удари в сърцето.
И си казах: какво послание се излъчва от това същество? Ами ето това, например, послание, че за първи път разбрах, наистина разбрах, а не просто чух декламирано в църквата, какво ще рече: „Блажени са нищите духом, защото тяхно е Царството небесно“. След като тук нямат, тук не получават нищо, за тях е запазено Царството.
Ето от такива моменти, случайни моменти, действително съм се вдъхновил и се почувствах наистина радостен християнин. Радостен от това, че можех да бъда такъв и на случайна пейка, и в най-обикновена вечер или сутрин. Че можех да седна на пейката под това гъстоклонесто липово дърво, под което седя вече толкова години, и за първи път наистина да видя, да усетя какъв невероятен подарък е това, което ми е дадено.
Защото, дайте си сметка, ние често виждаме нещата, а не ги проумяваме. Даже не ги забелязваме. Запитвали ли сте се, например, защо малките дечица се заливат от смях, когато виждат как пред тях тича един гълъб? Какво смешно има в цялата тази работа?
Тогава, може би именно тогава, си дадох сметка, че най-вероятно ние сме се смеели с този благодарен, щастлив смях в Едемската градина, когато Бог ни е поднасял всички тези чудни творения – едните тичат по необичаен начин, другите са много странни, с дълги шии, каквито например има фламингото, трети са невероятни, като слона, чийто хобот е и крайник, и нос, и т.н. Ние сме се смеели с този смях.
Аз даже съм убеден, че когато Адам е давал имената на творенията, довеждани пред него от Бога, той не го е правил като счетоводител, който инвентаризира имота си, а именно с този детински смях – смях от чудото, което и днес е покрай нас, но ние някак сме го забравили. Ние не можем да го усетим.
И в един от разказите сега се опитвам да си припомня това чудо и да си дам сметка за още нещо, което чуваме всяка неделна литургия, но някак си то минава покрай ушите ни: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“.
Тези кротки, които кротко ѝ се радват, които кротко ѝ се чудят – те я имат, а не ние, които сме тръгнали към своето „ще“, облегнати на своето минало, и не можем да попаднем в настоящето. А християнинът би трябвало да бъде в настоящето – благодарен. Благодарен с адамическото благодарение.
– В разказа за допотопните хора говорите именно за това виждане, т.е. те са такива, каквито са, заради това, че, виждайки морето, го виждат винаги като за първи път. Как ние да се върнем към това усещане? Как да видим морето отново като за първи път?
– Вече не можем да го направим. Тук, в този разказ за ангела и допотопните хора, аз действително се опирам на нещо, което знам от философията. Знам го от средновековната философия, в която схоластите са водили дълги спорове за това: от онова, което е покрай нас, има ли първо условие и въобще колко условия трябва да се изпълнят, за да го има всяко едно нещо тук. Всъщност, аз често правя това с моите студенти и даже нарочно си играя с тях в един от часовете им казвам:
„Вижте, всяко едно нещо, което е покрай нас, дори това наистина велико и пространно море (Пс. 103:25), за да го има тук, трябва да са се изпълнили някои условия. То не е тук по необходимост. Добре, ама това условие не е ли при условие на нещо друго преди него? А то не е ли пък при условие на други условия?“
И така, понеже никога няма да можем да намерим нещо, което е необходимо, това знаят още средновековните схоласти, ние трябва да заключим, че за да го има което и да било нещо покрай нас, за него трябва да са се изпълнили… безкрайно много условия.
Отивам във втория час, във втората лекция, и казвам:
„Но една безкрайност не може да се изпълни. Следователно как се е изпълнила?“
Няма как да не се е изпълнила, след като все пак има неща покрай нас. И заключавам, за удивление на студентите, че следователно самият факт, че го има каквото и да било покрай нас, че го има всичко, което го има покрай нас, това е чудо. Защото безкрайност не може да се изпълни, но тя все пак… се е изпълнила.
И с това лекцията ми приключва. Оставям ги така да се чудят на този загадъчен финал. Реших да го въплътя в разказ. Да си кажа: ами ако ние имахме това удивление от необяснимото чудо на всичко, което е покрай нас, как бихме живели?
Ние би трябвало да живеем в непрестанно удивление. А ако можехме да живеем в непрестанно удивление, ние просто нямаше да усещаме как времето ни натежава.
Времето ни натежава, защото ние забравяме удивлението от този свят. Ние чисто и просто започваме да свикваме с този свят. За нас той все повече и повече става все това, все това, все това и започва да ни тежи, а поради тази причина и да ни изтласква от себе си.
Разбира се, че това е въображаема история, но с нея аз деликатно бих призовал всеки да се замисли и да си каже: да, този свят е чудо. Истинското отношение към него би трябвало да е удивлението.
Давам си сметка, разбира се, че ние вече не можем да живеем постоянно в това удивление, но е хубаво да идваме в свяст за него. И този разказ има тази скромна цел – ако може да дойдем поне за малко на себе си за чудото, което е Божият свят.
– В един от текстовете, този за Пасха, за Възкресението, Вие казвате, че думите имат вкус, когато заедно стоите там, на масата, със своето семейство. Какъв е всъщност вкусът на думите? Как думите хранят човека?
– Във всеки един дом думите не са такива, каквито са в речника, не са такива, каквито са по медиите, да кажем, а са нашите домашни думи. С това, мисля, всеки би трябвало да може да се съгласи и да го осъзнае.
Във всеки един дом има истории, има смешки, има ритуално произнасяни думи, които са неотчуждими от домашната атмосфера. Те са думите, с които нашият дом живее, думите на дома ни.
И в този разказ аз по-скоро исках да кажа, че ако на Пасха Христос ни е приел в Своето тяло, ние би трябвало да сме като членове на едно тяло – и с най-близките си, и с предците си, и с децата си. Поради тази причина ние нямаме никаква нужда от някакви специални ястия. Ние имаме нужда единствено от това да бъдем едно тяло, да чувстваме всеки от членовете си с всички членове и всички членове да чувстват всеки един от своите членове. И така да бъдем сити.
– Много силно впечатление ми направи текстът „Ангелът в долината на безпаметните“. Всички тези трудности, през които човек преминава в своя живот, които го правят това, което е в крайна сметка, когато той си отиде от този свят, отиват ли си от него всички тези рани, които е придобил тук? Или те остават в него, т.е. в неговата памет? Как според Вас Бог изчиства тази тегоба, тази трудност, която човек мъкне и влачи със себе си до края на дните си?
– Чисто богословски, богословско-догматически, аз не мога да дам отговор на този въпрос, защото не знам такъв отговор да е бил даван догматически. Ние не знаем дали след този живот онези, които са в лоното на Бога, онези, които ще възкръснат в деня на всеобщото възкресение, ще носят в паметта си следите от страданието си в този свят или не.
По-скоро в този разказ аз си представих една визия за онова, което ни е казано в първите глави на Откровението. Ако си спомняте онова голямо множество народ, което никой не можеше да преброи, което вижда св. Йоан Богослов, събрано около Агнеца, Който го повежда към живи извори водни. И думите, които особено са се врязали в съзнанието ми, когато писах този разказ, са: „Бог ще отрие всяка сълза от очите им“.
Е, представих си какво невероятно блаженство е това отриване на всяка сълза. И без да твърдя, че тръгналите подир Агнеца ще имат или няма да имат никаква памет, аз си представих чисто и просто, че това действително е едно блаженство, което най-малкото бихме могли да си пожелаем за тези хора.
Там съм казал накрая, че тези облаци, буквално като бели стада, които тръгват подир силуета на Агнеца, са забравили, че са били, да речем, в онзи подложен на тотално изтребление град Буча или че са прекарали десетилетия в онези ужасни концлагери в Ловеч и Белене.
Без да казвам как е догматически, тук, в чисто художествен порядък, аз съм пожелал тези хора да нямат никакъв спомен за това.
– Когато човек се почуди за смисъла на живота си или пък започне да си мисли, че губи смисъла, как според Вас да го открие отново? Как да си отговори на въпросите защо е тук? Как да намери пътя обратно?
– Няма как да загубим усещането за смисъла на живота, защото ако напълно го загубим, ще загубим също и страха от смъртта. Смъртта ще ни стане точно толкова безразлична, колкото е и животът.
Аз не съм чул, не съм видял човек, който напълно да е преодолял страха от смъртта. Дори онези, които се самоубиват, правят това по-скоро не за да излязат от живота. Психолозите ни казват, че обикновено го правят, за да накажат някого, за да отмъстят на някого. Тоест правят го ирационално, но пак не с намерение да влязат в смъртта, а да извършат нещо в живота, колкото и парадоксално и трагично да е то.
Аз мисля, че човек не може напълно да загуби смисъла на живота. Въпросът е, че той много често живее с минимизиран смисъл: ще живея, ще се изкача на следващото кариерно стъпало, после на следващото кариерно стъпало, после ще си купя къща, после ще пораснат децата, после ще получавам пенсия. И какво в края на краищата? Всичко това ще приключи, ще свърши.
Наистина това е един изключително минимализиран смисъл, в който повечето хора живеят. Смисълът на живота, това ние, християните, знаем, е онова, което е обещано за този живот: вечност, единение с Христа. И невероятната трудност, за която обаче сме задължени, е да можем да довеждаме до съзнанието на ближните си този смисъл.
В днешно време повечето от нас са изгубили способността да го правят. И аз особено се дразня на тези, които не изпитват вина от това, че са изгубили таланта да го правят, а чисто и просто възкликват, въздъхват, поглеждат театрално нагоре и казват:
„Е, ние сме слаби.“
Не, ние сме длъжни да бъдем силни в своята проповед. Няма как. Това ни е заповядал Христос. Когато Той е заповядал това и на Своите ученици, те са живели в много, много по-сложен и по-труден свят от този, в който живеем ние.
Дайте си сметка на кого е проповядвал „безумството“ на Кръста св. апостол Павел. Той го е проповядвал на хора, които са били толкова далеч от онова, което ние днес наричаме християнска култура, че, разбира се, това е звучало като абсолютно безумие.
И все пак то е успяло. А ние, видиш ли, не успяваме. Затова трябва да се чувстваме виновни и трябва да се мобилизираме.
С проф. Калин Янакиев разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
