Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Екзархът остава верен на принципите си, независимо от обстоятелствата
- Той успява да отстоява позиция дори под силен натиск от Османската власт
- След Априлското въстание действа решително в защита на българите
През тази година отбелязваме 210-годишнината от рождението на екзарх Антим I и вниманието на историческата наука и обществеността отново се насочва към една от най-значимите личности на Българското възраждане. Като първи български екзарх и виден духовен и обществен деец, той заема особено място в процесите на църковна независимост и национално консолидиране през XIX век. За пътя на Антим I – от неговото образование и духовно израстване до сложната му роля начело на Българската екзархия в едно време на дълбоки политически и обществени трансформации, разговаряме с доц. д-р Радослав Спасов от Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В разговора за сайта „Добротолюбие“ той очертава историческия контекст на епохата, предизвикателствата пред българската църковна общност и мястото на екзарха като духовен водач и обществена фигура в един от най-динамичните периоди от новата ни обществена и църковна история.
– Доцент Спасов, благодаря, че се съгласихте да направим този разговор, свързан с живота и делото на екзарх Антим. Тази година се отбелязват 210 години от неговото рождение. Може ли да започнем разговора оттам – какъв е пътят на екзарх Антим, по който достига до ролята на първи български екзарх, и как този път отразява духовните и политическите търсения на българското общество през XIX в.?
– Екзарх Антим е роден през 1816 година в Лозенград. От историческите документи и от изследванията, посветени на него, знаем, че тогава Лозенград е град, населен с българи. Това е сегашният град Къркларели. Той получава много високо за времето си образование. Знаем, че българското образование, което получава, всъщност е едно от най-високите за времето си. Екзарх Антим учи в духовно училище, след това учи в Русия. Завършва висше образование там с магистърска степен. Това е нещо изключително важно при формирането на българските духовници през XIX в.
Защото знаем, че въпреки че българското общество се развива в условията на чужда политическа и духовна власт, благодарение на собствените си сили то успява до Освобождението да създаде мрежа от училища, които да подготвят както бъдещата възрожденска интелигенция – духовна и светска, така и хората в един нов период от Българското възраждане, при който имаме катализиране на процесите на църковна борба, култура и най-вече на национална революция.
Именно в този период той има възможността да бъде един от малкото – според изследванията между 600 и 700 души до Освобождението – с висше образование, което го поставя в плеядата на високообразованите хора, завършили университет през този период. Това негово образование ще му помогне както в богословската му дейност, така и в преподавателската, пастирската дейност и в ролята му както на духовен, така и на светски лидер като български екзарх в бъдещето на българския народ. Чрез този дълъг път, в който той натрупва значителен опит и като пастир, и като преподавател, ще му помогне в бъдещата му работа като екзарх след 1872 година.
– А каква е политическата, обществената и историческата обстановка, в която той поема ръководството на Българската екзархия, и как тази среда оформя решенията, които взема в своята дейност?
– Това е едно изключително сложно и динамично време както по отношение на вътрешното състояние на Османската империя и рефлексите върху българското общество. Същевременно в Европа протичат процеси, при които имаме навлизане на нови технологии през XIX век, които бавно и постепенно, особено след Кримската война (1853–1856 г.), проникват и в Османската империя и рефлектират върху българското общество.
Това е времето, в което, особено след епохата на Танзимата в Османската империя, се обнародват реформени актове – първо Гюлханският хатишериф през 1839 година, а след това през 1856 година Хатихумаюнът, благодарение на които българите използват юридическата рамка, за да създадат условия за динамизиране на своите възрожденски процеси – както по отношение на духовната еманципация, така и по отношение на културното си развитие, съответно и на политическите си идеи и търсенията за решаване на политическия въпрос.
Именно в тази изключително сложна и динамична, но и от съвременна гледна точка много интересна епоха в Османската империя се оформят възгледите на Атанас Чалъков – бъдещият екзарх Антим I. Той, както вече разбрахме, е един от най-образованите българи през този период и има нелеката задача да бъде архипастир във време, в което започва организираното църковно движение на българите след Търновските събития (1839–1840 г.), при които българите от всички краища на българското землище – Мизия, Тракия и Македония – искат създаването на своя независима духовна организация, такава, каквато познават от Средновековието.
В началния период знаем, че е доста трудно за нашите духовни водачи. Постепенно обаче към каузата са привлечени почти всички българи – цялото българско общество взема участие в тези процеси. Самият Антим след 1868 година също застава на страната на исканията за независима църква и се включва изключително активно в борбата за нейното създаване.
След обнародването на фермана от 27 февруари 1870 година за създаване на Българската екзархия той участва във всички процеси по изграждането на новата структура. Тук трябва да признаем – и аз го казвам на моите студенти – че е важно да гледаме от дистанцията на времето и да бъдем максимално обективни, доколкото можем. Винаги трябва да се поставяме и в положението на хората, които са живели тогава, защото никак не е било лесно на този високообразован човек с множество контакти – както сред българското общество, така и сред османските управляващи, сред клира на Вселенската патриаршия и различни чужди дипломатически кръгове – да участва в конструирането на бъдещата екзархийска структура.
Имаме изключително катализиращи се процеси в българското общество по отношение на желанието за самостоятелна църква, което е голяма победа за възрожденското общество. Изгражда се училищна мрежа, развива се културата и се засилват процесите, при които – по революционен или еволюционен път – се търси решаването на политическия въпрос.
– Знаем, че Българската екзархия предхожда създаването на държавата и че там, където църквата започва активната си дейност, се създават училища, читалища и други институции. Какви са основните заслуги на екзарх Антим за утвърждаването на Българската екзархия в земите, населявани с българи, които не съвпадат с границите на съвременна България?
– Той участва много активно в изграждането на църковната организация, защото е част от смесения съвет от миряни, участва активно в Първия църковен събор през 1871 година в Цариград и на практика, с големия си религиозен и управленски опит, както и с житейския си опит, е човекът, който активно дава идеи и допринася за конструирането на бъдещите епархии. Това е изключително наболял въпрос и неслучайно в прословутия член 10 от фермана за Екзархията са определени всички територии, населени с българи – Мизия, Тракия и Македония. Там, където има смесено население, се предвижда допитване до народа дали да се включи в новата екзархийска структура или да остане под юрисдикцията на Вселенската патриаршия.
Благодарение на неговото вещо ръководство можем да проследим по документалното наследство и кореспонденцията му как той работи активно именно в тази посока, особено в епархиите. Виждаме, че той е от Тракия – от тракийските българи – и има особено отношение към Тракия и Македония, където църковният въпрос е изключително наболял и предстои да се развива още.
– Как той съчетава своята роля на духовен водач с активната си позиция по националния въпрос и кои са рисковете, които поема заради това?
– По това време е било изключително трудно да си български екзарх. От една страна – като църковен деец, защото знаем, че изграждащата се наша екзархия среща съпротивата както на част от османския управляващ елит, така и на Вселенската патриаршия и на част от Великите сили. Тук трябва да посочим факта, че никак не му е било лесно и поради това, че трябва да изгради на практика от нулата нова църковна, вече чисто българска организация.
Не трябва да забравяме, че това е един изключително превратен момент и в европейските отношения – когато Франция е победена от Прусия и се появява нова велика сила за сметка на Франция. Отделно, в самата Османска империя назряват различни кризисни процеси – както вътре в нея, така и по отношение на подвластните народи. Не трябва да забравяме, че именно през 1872 г. Българската екзархия е обявена за схизматична от Вселенската патриаршия, което поставя екзарха в още по-трудно положение.
В същото време имаме и катализиране на национално-революционното движение. Знаем, че тогава е обирът в прохода Арабаконак. Процесът в София срещу Васил Левски и част от дейците на Вътрешната революционна организация допълнително създава условия, при които пред екзарха възникват пречки от различно естество – религиозни и политически. Той трябва да балансира между ролята си на духовен водач и представител на своя народ, изразявайки неговите желания и въжделения.
Отделно трябва много дипломатично да комуникира с Вселенската патриаршия, която вече ни е обявила за схизматични. От трета страна трябва внимателно да преценява отношенията си с османските власти, тъй като е назначен от султана. На практика неговата мисия е изключително деликатна, но той успява да лавира така, че да прокара и защити, доколкото е възможно, българските искания.
Да не забравяме и политиката на Великите сили, които чрез своите дипломати в Османската империя активно участват в църковната борба на българите, търсейки възможност да прокарат своето влияние. Така виждаме различни страни с различни идеи и интереси, при които балансът трябва да бъде намерен именно от Антим – като олицетворение на Българската екзархия и като водач на своя народ.
– Появата му в полето на историята се случва и във време, когато държавата се освобождава, т.е. създаването на екзархията върви паралелно с освободителните борби. Каква е ролята на екзарх Антим в защитата на българския народ след Априлското въстание? Какво показва неговата позиция по тези въпроси?
– Екзарх Антим I е изключителен български патриот. Това е доказано както от всички изследователи, които проучват живота и дейността му, така и от документите, запазени от епохата.
По отношение на Априлското въстание трябва да се каже, че неговата роля е едновременно значима и много трудна. Той е назначен от султана и върху него постоянно се оказва натиск, тъй като българското възрожденско общество не е монолитно. В него съществуват различни течения, идеи и проекти за освобождението на България.
Вътрешната криза в Османската империя през 1875 г. – с фалита, натиска от страна на Великите сили, въстанието в Босна и Херцеговина, както и опитът за въстание по българските земи от 16 септември 1875 г. – допълнително засилват натиска върху него. Идеята е той да изпраща писма, които да демонстрират верноподанически чувства.
Именно тук проличава неговото умело дипломатическо поведение – да бъде балансьор, без да нарушава стремежа си да предпази българския народ от репресии. При опитите да бъде принуден да изпрати подобни писма, за негова чест можем да кажем, че той не се огъва, въпреки вътрешната опозиция от част от по-реформистки настроените светски и духовни водачи, особено в Цариград.
Той не може открито да подкрепи революционното движение, макар да му симпатизира. Имаме множество сведения от негови съвременници, особено след 1873 г., че е добре запознат със състоянието на българите, включително с процеса срещу Васил Левски в София.
Като български патриот той подкрепя националната кауза, доколкото може, но не открито, защото това би застрашило не само неговия живот, но и делото на Екзархията и българския народ. Тази нова и все още изграждаща се институция изисква предпазливост в сложната обстановка на вътрешни и външни фактори в Османската империя.
В него се оглеждат различните обществени групи – както консервативните, така и революционните. Той е под наблюдението и на чуждите дипломати, и на Вселенската патриаршия. Това прави ролята му изключително трудна – да бъде постоянно под натиск и да търси най-доброто решение за своя народ.
Дори след избухването на Априлското въстание, под натиска на Високата порта, той изпраща писма към своя клир с призив за запазване на мира. Това е неизбежно, но последвалите му действия са насочени към подкрепа и защита на пострадалите.
След като става екзарх, той активно търси възможности за облекчаване положението на заточените участници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както и на други българи, попаднали в османските затвори. Там, където може, той помага – със съвети, средства или ходатайство. Запазени са множество писма от обикновени хора, които търсят помощта му.
Особено показателен е случаят от 1876 г., когато се свиква събрание, на което всички народности трябва да декларират верноподаническите си чувства към султана. С изключително умел ход той избягва участие, позовавайки се на здравословни причини. Това е акт на смелост, който ясно показва неговата позиция.
Още през лятото на 1876 г. той изпраща писмо до Светия синод на Руската църква с молба за съдействие за защита на българите. Подкрепя и мисията на Драган Цанков и Марко Балабанов, които информират Европа за случващото се.
Счита се, че и документи, представени на Цариградската конференция, са изготвени с участието на Екзархията под негово ръководство. Всичко това затвърждава убеждението, че той активно съдейства за поставянето на българския въпрос на международната сцена.
– От днешна гледна точка, 150 години след Освобождението, какъв е образът на екзарх Антим?
– Той е типичен представител на Българското възраждане. Преди всичко е духовник – като Видински митрополит и Български екзарх. Но като екзарх действа и като политическа фигура.
Дейността му, особено след Априлското въстание, го показва и като дипломат и общественик с ясно българско самосъзнание. Не се страхува да застане зад националната кауза, макар и предпазливо.
С началото на Руско-турската война той е отстранен и заточен в Анкара, където остава до края на войната през 1878 г., което показва, че османските власти го възприемат като ключова фигура в българското движение.
– Поглеждайки към неговата годишнина, която тази година отбелязваме, каква е поуката, която можем да вземем? Какъв е неговият пример, който той оставя на духовниците и на следващите екзарси, на предстоятелите на Църквата, които го наследяват в духовното поприще, а също и на тези общественици и политици, които поемат в ръце управлението на българската държава.
– Преди всичко – да бъдат български патриоти. Той показва, че не се страхува нито от османската власт, нито от Вселенската патриаршия, нито от вътрешната опозиция. Остава верен на принципите си. Показва и нещо друго – смирение. След като престава да бъде екзарх, се връща във Видин и продължава да служи до смъртта си през 1888 г.
Не е случайно, че председателства Учредителното събрание – знак за огромното доверие към него. А по време на Сръбско-българската война през 1885 г. отказва да напусне Видин и остава с неговите защитници. Това е още едно доказателство за неговата смелост и преданост към народа.
С доц. Радослав Спасов разговаря Ангел Карадаков.
