Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Наскоро от печат излезе книгата „Диалози за чудесата“ от св. папа Григорий Велики, издадена от Фондация „Комунитас“. Св. папа Григорий Велики (ок. 540–604), почитан и в православната традиция с прозвището Двоеслов, е сред най-значимите християнски автори на късната античност и един от учителите на Западната църква.
По повод новото издание разговаряме с преводача на книгата проф. Цочо Бояджиев за духовния свят на средновековния човек, за отношението към чудото, смъртта и вечността, за отговорността към словото и за необходимостта съвременният човек отново да се научи да живее с хоризонта на вечността.
– Проф. Бояджиев, наскоро излезе от печат във Ваш превод съчинението на свети Григорий Велики „Диалози за чудесата“. В него се открива един по-слабо познат за съвременния читател свят на западното монашество и духовен живот преди разделението от 1054 г. Как бихте описали мястото на този общ християнски опит на древната Църква в съзнанието на днешния човек и какво ни дава по-пълното, цялостно четене на Отците отвъд границите на отделните традиции?
– Историята на християнството е история на жив и изключително интензивен диалог както в полето на житейската практика, така и в това на интелектуалните противоборства. Принадлежността към християнската общност следователно предполага ангажиране с позиция в рамката на този същностно агонален (състезателен) светоглед. Ние сме изправени пред неотменим избор между различни прочити на една полифонична традиция. Добрият избор е избор със знание. А знанието се придобива чрез учене.
Сред нещата, на които ни учат съчиненията на средновековните мислители, бих посочил смелостта да се върви до самия предел на мислимото, пристрастеността към парадокса, безкомпромисната почтеност.
Ако трябва да дам примери, то бих споменал твърдението на Екхарт, че не е допустимо да искаме това, което Бог желае, защото в „да бъде Твоята воля” се съдържа и човешко желание. Парадоксът е обичан стилистичен похват още от Тертулиановото „Вярвам, защото е абсурдно” (забележете: не „въпреки че е абсурдно”, а именно защото е такова). Удивително е и поведението на Алберт Велики, който нерядко подсилва тезата на опонента си, за да придобие дискусията по-голяма задълбоченост и сериозност. Та образованият и добронамерен читател ще се докосне с полза за себе си до съкровищницата на средновековната книжнина, представена до голяма степен и в превод на български. За мен знанието е безусловна ценност и в този смисъл не бих адмирирал отказа от продуктивния диалог с могъщи умове като Августин, Тома от Аквино или папа Григорий Велики. И не бих фетишизирал 1054 година, в която административният разлом не води до разпад на принципите на християнския живот и мисъл.
– В творението на свети Григорий Велики виждаме разкази, които на пръв поглед са свързани със смъртта, но всъщност разкриват живота като преминаване и преобразяване. Как според Вас съвременният човек разбира смъртта – като край, като разрив или като преход? И доколко днес изобщо е възможно да се мисли за „вечния живот“ не само като богословско понятие, а като реалност, която започва още тук и сега?
– В късното Средновековие се утвърждава един особен жанр, ars moriendi, изкуството на достойната смърт. Смъртта не е само границата на живота, а присъства в самия живот. Насред живота ние сме в смъртта (media vita in morte sumus), поради което достойно умира само този, който е живял достойно. Въпросът за следсмъртната съдба на човека е разрешен в християнството еднозначно чрез догмата за задгробните награди и наказания. Но той подсказва и една възможност, която е релевантна и за съвременника ни. Ако и да е трудно да дефинираме смъртта като край или като преход, ако поради това никога да не сме освободени напълно от тревогата по отношение на тази загадка, ние все пак сме способни да я интегрираме в един достоен живот.
– В „Диалозите“ има множество чудесни разкази – за святост, изцеления, видения и срещи с отвъдното. Кой от тези случаи лично на Вас Ви направи най-силно впечатление и защо? Как той променя или задълбочава разбирането Ви за човека, времето и Божието присъствие в историята?
– Много важно е да се съзнае, че тези разкази са представени не като иносказания, не като притчи или като нравоучения, а като истински истории, като събития с реални персонажи в реално място и време. Това, което за днешния човек е фантасмагорично, е за нашите предшественици действителен компонент на обитавания от хората свят. В този свят съсъществуват отсамното и отвъдното, вечното и преходното, и човекът от онази епоха населява едновременно тукашните пространства и есхатологичните топоси, бащиното огнище, но и небесния Йерусалим. Що се отнася до мен, разказите на папа Григорий ми откриха важни особености на средновековното световъзприятие. Те ми помагаха да се ориентирам в своеобразието на средновековните представи за нощта, далечността, топографията на отвъдния свят, местата на прехода.
– Когато човек чете свети Григорий Велики, остава с впечатлението, че всяко човешко действие и дори всяка дума има вечна тежест. Не живеем ли днес в култура, която често олекотява словото и времето и не се ли оказва, че именно празнодумството и разпиляването на вниманието са форми на духовна забрава, които ни отдалечават от същностния въпрос за смисъла на живота?
– Изкушен съм да видя ако не като причина, то поне като индикатор за убогостта на нашето време това, че езикът ни е престанал да бъде дом на битието, че се е превърнал в техническо средство, необвързано непременно с истината и смисъла. Ние като че сме забравили, че Словото е в началото, че то е коренът на всички неща и че сме отговорни за думите, които произнасяме. Има някакво (казано на езика на шахмата) пренареждане на ходовете: постмодерната деконструкция на езика предхожда неговото съграждане и укрепване. Ние сме длъжници на езика и старите книги, убеден съм, са ефективно противоядие срещу отпадането на словото от високите значения.
– Как в разказите на свети Григорий Велики се разкрива връзката между чудото и ежедневието и възможно ли е да мислим чудото не като изключение от живота, а като негово дълбоко измерение, което остава невидимо за повърхностния поглед?
– За човека от онази епоха чудото съпътства всекидневния живот. Чудо са базисните основания на случващото се: триединството, сътворяването от нищо, Богочовекът, възкресението и т.н. Християнинът има опит за чудото и ако не калкулираме свръхестественото в картината на отсамния свят, няма да схванем своеобразието на средновековната цивилизация. Същевременно трябва да отбележим, че образованите хора боравят много предпазливо с понятието за чудо. Превръщането на водата във вино е естествен процес, аналогичен на ферментацията на гроздето и необичайна е само бързината на процеса. Августин, който дава този пример, е склонен да изключи от сферата на чудесното дори възкресението от мъртвите, доколкото преходът от небитието в битие се осъществява по естествен начин при раждането на всеки човек.
– В „Диалозите” границата между видимия и невидимия свят е много тънка. Как според Вас съвременният човек възприема тази граница – и не сме ли я направили твърде непреодолима, губейки усещането за духовна дълбочина в реалността?
– Съчинението на папата е по същество разказ за случващото се на тази граница. Ние пристъпваме в пространството на спасението или гибелта и именно тази трансценденция оправдава деянията ни в тукашния свят. Прекосяването на границата води до същностна трансформация: поклонникът сменя знаците на досегашното си благополучие (санът, имуществото, почестите) и посяга към пелерината и поклонническата тояга. Понякога прекрачващият границата променя името си и този жест е същностна трансформация, защото, както гласи една средновековна максима, имената придават същността на нещата.
– Ако свети Григорий Велики говори за свят, в който вечността „прозира“ през конкретните човешки съдби, как бихте формулирали основното предизвикателство пред съвременния човек – да отвори ли сърцето си за измерението на вечността или да остане изцяло в хоризонта на земното преживяване?
– Действително, вечността извършва спонтанни прориви в хода на тукашния ни живот. Това са събития, които не могат да бъдат разказани (силното страдание, любовната нощ), понеже са се случили във вечността, а вечното няма как да разгърне фабула. Така че вечността е не само темпоралната характеристика на отвъдното, а и модалност на Божието присъствие в делничния свят. И ние трябва да се заселим или в света на преходното и мимолтното, или в този на неизменните ценности. Това „или – или” е посланието на „Диалози за чудесата”.
С проф. Цочо Бояджиев разговаря Ангел Карадаков.
Корица на книгата: Фондация „Комунитас“
Снимка: Иван Шишиев
