Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- „Човек запълва празнотата си с много неща, защото се страхува да остане насаме със себе си“
- „Истинското поклонение пред Бога започва с дух и истина“
В Петата неделя след Пасха Църквата ни припомня евангелската среща между Христос и Самарянката – разговор, който надхвърля темата за жаждата и водата и се превръща в откровение за дълбоката жажда на човешката душа за смисъл, истина и спасение. За духовната празнота на съвременния човек, за поклонението „с дух и с истина“ и за срещата с Бога като среща с истината за самите нас разговаряме с отец Йордан Аврамов.
– Отец, Христос воскресе! В Петата неделя след Възкресение Христово Църквата ни предлага да чуем разказа за срещата и разговора на Христос със Самарянката. Каква е духовната жажда, за която говори Христос в срещата със Самарянката, и защо тя не може да бъде утолена с материални или житейски удовлетворения?
– Воистину воскресе! Този евангелски разказ е един от най-дълбинно-аналитичните, защото докосва едни от най-съществените моменти от гледна точка на поклонението и единението с Бога. Но разказът не е метафора, макар че в него има много символични моменти. Христос отпочива край извора, а Самарянката идва около шестия час, тоест по пладне. Това е времето, в което никой не ходи на извора заради непоносимата жега, което свидетелства, че тази жена, от една страна, бяга от социалния укор, а от друга – се опитва да удовлетвори физиологичната си потребност да утоли жаждата си.
Но именно там тя среща нашия Господ Иисус Христос и започва разговорът между тях, който постепенно прераства в нещо много повече от говорене за жива вода и за мястото на поклонението. Всъщност целият разказ говори и за жаждата, и за глада на Христос, тоест за Неговите телесни нужди от храна. Апостолите са отишли да купят храна, връщат се и Му казват: „Рави, яж“, но Той им отговаря, че Неговата храна е да изпълнява Божията воля.
Докато Самарянката идва да утоли жаждата си, след срещата си с Христос тя оставя стомната си и си тръгва, без да занесе вода у дома, защото вече има удовлетворена друга жажда. Всъщност разказът разкрива дълбоката човешка нужда от смисъл – смисъл, който е отвъд ежедневните удоволствия и потребности. Смисъл, който подобно на живата вода напоява човешкото съществуване до такава степен, че човек вече няма нужда от външно удовлетворение. Христос говори именно за този вътрешен, автентичен извор, който се разкрива в човешката душа, когато Бог започне да пребивава в ума и сърцето на човека.
– Какво разкрива фактът, че Христос започва разговор с човек извън религиозните и социалните норми на времето? Знаем, че разликата между самаряни и израилтяни е едновременно етническа, религиозна и историческа.
– Ако разглеждаме това в контекста на целия Нов Завет, виждаме, че Господ Иисус Христос нарушава много от общоприетите тогава норми и обичаи. Той изцелява в събота, храни се с митарите и грешниците, общува с отхвърлените по начин, по който не общува с онези, които се смятат за праведни. Христос разрушава тази парализа на духа, за да разкрие автентичното отношение, което човек трябва да има към Бога.
В отношенията между юдеи и самаряни има сложна историческа и религиозна обремененост. Освен това тук се нарушава и моделът мъж–жена, защото по онова време е било крайно недопустимо мъж да разговаря насаме с жена на публично място. Дори учениците, когато се връщат, се учудват, че Той говори с жена, но никой не Го пита нищо.
Христос премахва не само етническите и религиозните предразсъдъци, но и човешките разделения. Той се обръща към Самарянката преди всичко като към човек. Вижда в нея не просто жена, дошла да утоли жаждата си, а човек с дълбока вътрешна болка и усещане за отхвърленост. Тя идва по пладне не само защото е жадна, а защото избягва хората и техния укор. Христос обаче преодолява целия този социален и духовен разлом. Бог търси човека – и именно това виждаме в евангелския разказ за Самарянката.
– Вие споменахте за духовната жажда. Как човек да наблюдава себе си, и да разбере, че е духовно жаден? Защото ето случва се в нашето, особено сега съвременно ежедневие, да запълваме празнотите в своя живот с хобита, с пътувания, с някакви развлечения, с филми, със спорт или с нещо друго. Как да осъзнаем всъщност, че нашата потребност е духовна в смисъла на християнството и на това, което Христос дава като жива вода?
– Да, наистина съвременният човек често живее един неавтентичен живот и запълва дните си с разнообразни неща, с които сякаш бяга от момента, в който трябва да остане насаме със себе си и да се срещне с дълбоките потребности на душата си. Това бягство често минава през задоволяването на субективните потребности на човека – да бъде успешен, развит, добър професионалист, да има добро здраве, кариера и признание.
Подобно нещо виждаме и в Самарянката. Тя по някакъв начин олицетворява този вътрешен, почти невротичен глад за утвърждаване. Имала е петима съпрузи, а шестият мъж не е неин. Интересно е да се погледне и психологически към образа ѝ, защото чрез всяка следваща връзка тя сякаш се е опитвала да запълни вътрешната си празнота. Но в крайна сметка достига до осъзнаването, че има нужда от нещо много по-дълбоко – от живата вода.
Всеки човек запълва празнотата си по различен начин, защото е трудно да понесе отговорността на свободата. А истинската свобода изисква човек да живее в дух и истина. Това предполага отговорност, отдаденост, последователност и способност да излезеш отвъд себе си. Докато търсенето на удоволствия и лесни постижения е по-достъпно и не изисква такъв вътрешен труд.
– Каква е връзката между истинското поклонение и вътрешната свобода в дух и истина в контекста на това, което и Вие казахте, а и от евангелието виждаме Христос да казва на Самарянката: „Истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина“ (Йоан.4:23)?
– Христос премахва външната, законническа форма на отношение към Бога. Самарянката първоначално мисли в категориите на мястото – къде трябва да се покланят хората: при юдеите или при самаряните. Тя търси истината географски и външно обусловено.
Христос обаче насочва разговора към нещо много по-дълбоко – към поклонението вътре в душата. Бог няма нужда от човешкото лицемерие, за да види човека. Често именно човекът се опитва да прикрие собствената си нищета пред Бога. Но Христос ясно казва, че истинското поклонение може да бъде само „с дух и с истина“. Тоест – без преструвка, без маски и без външна показност.
– По отношение на самата Самарянка – след разговора си с Христос тя отива в града и започва да говори за Него. Това ли е естествената реакция на човека, който е срещнал Спасителя?
– Естествено, когато Божественото оголи човека от земното и от лицемерието и когато човек осъзнае собствената си нищета, заставайки пред Бога с ясното съзнание, че Той е истината и животът, тогава започва промяната.
Самарянката осъзнава собствената си истина. Тя признава, че няма мъж, въпреки че е имала петима съпрузи и е живяла в грях. Изповядва търсенето на своя смисъл, а Христос ѝ разкрива Себе Си като смисъл.
Има един много важен момент – тя оставя стомната си, тоест оставя стария начин на живот и средството за своето ежедневно оцеляване. След срещата си с Христос вече няма нужда от онова, което до този момент е смятала за най-важно. И отива именно при хората, които вероятно са я осъждали, за да им разкаже за Него. Но не книжнически и отвлечено, а от личен опит: „Аз Го срещнах. Той ме позна и не ме осъди“.
Това е истинското свидетелство – когато човек не говори просто за идеи, а за лична среща с Бога.
– И накрая – какво означава това, че в срещата си с Бога винаги човек минава през среща с истината за себе си и че срещата с Бога е като заставане пред духовно огледало?
– За вярващия човек истинската антропология започва с оглеждането в духовното огледало. Но там човек не трябва да вижда само собствените си представи за себе си, а Божия поглед към него. Ако използваме метафората за огледалото, човек трябва първо да види Бога, за да може истински да види и собствения си лик.
В разказа за Самарянката виждаме едно освобождение – освобождение от социалния укор, от страха и от фалшивите представи за това къде и как Бог се открива. Истинското и автентично поклонение пред Бога трябва да бъде „с дух и с истина“. Именно тогава човек престава да живее чрез маските си и започва да открива истинското си лице пред Бога.
С отец Йордан Аврамов разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Личен архив.
