Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- „Влизаме в Църквата с искания, а забравяме да благодарим“
- „След като паднеш – ставай, дори и хиляди пъти на ден“
- „Не сме сътворени да бъдем сами“
В четвъртата неделя след Възкресение Църквата ни припомня евангелския разказ за разслабления при къпалнята Витезда – човек, който години наред чака изцеление. За духовната немощ, личната отговорност и пътя към вътрешното изцеление разговаряме с отец Васил Танев.
– Отец, Христос воскресе! Четвъртата неделя след Възкресение е посветена на разслабления. Какво представлява разслаблението като състояние на човешката душа? Някаква пасивност, безсилие или пък отказ от лична свобода?
– Воистину воскресе! Най-тежкото разслабление е това на душата, защото тялото може да се излекува, но душата се нуждае от много по-голяма грижа и внимание. Без отправената молитва, без застъпничеството, ходатайството и покрова на Божията майка, на светите отци, на нашия Господ – ние не бихме могли да се изцелим. Душата е възвишената част от творението на Бога, защото тя не загива. Тя се пази, съгрява, обогатяваме я, допринасяме за нейното развитие – до момента, в който дойде времето за нейното отхождане от този свят и доколкото ние сами преценим. Това е личният избор. Ако решиш да постъпваш лошо – няма как това недобро нещо да направи образа ти по-добър, защото ти си направил своя избор. Проявил си свободната си воля. Затова трябва да бъдем внимателни, защото духовното разслабление може да бъде пагубно за душата.
– А доколко човек сам носи отговорност за това духовно разслабление?
– Според мен отговорността е изцяло на човека – той носи тази тежест, защото спасението е личен акт. Изцелението и пътят към това изцеление на душата също е личен акт. Насила не можеш да дадеш – дори спасение. Има обаче проявления на много неща, които могат да допринесат за обогатяването и израстването на човека във вярата му, за очистването от дадено състояние на разслабление, защото разслаблението е вид недъг. Ние сами виждаме в нашия живот, че в редица ситуации, дори и в нашите енории (когато говорим за свещениците), но и в нашите семейства, се случва да усещаме, че сме духовно недъгави, че нещо не е както трябва, че в нещо изоставаме, нещо ни липсва и усещаме нуждата да се докоснем до тази частица – „заряда“ на Господа. До тази Божествена енергия, за която говори и св. Григорий Палама, и светите отци на Църквата, и да можем духовно да се „заредим“ с пълнота – така че да използваме правилно времето тук, което Господ ни е подарил.
– В евангелското четиво тази неделя четем за този човек, който е разслаблен – който лежи над 38 години в тази къпалня Витезда. И когато Христос го пита защо не се е изцелил, той казва, че няма човек, който да го потопи във водата. Как ние днес да бъдем в помощ на другите, на страдащите? Как да бъдем ние онези, които да помогнат на нямащите си човек?
– В много ситуации от нашия живот като човеци мислим по човешки. Но за Бога не е така. Затова и в това евангелско четиво виждаме интересна ситуация. Човек, страдащ от над тридесет години, очакващ помощ от хората, среща Самия Господ. Среща Спасителя. И тези над тридесет години са знакови, защото този човек до този момент не е живял нормален живот.
Ние, бидейки здрави и имайки сили и възможности да вършим ежедневните си дела, дори да бягаме, да спортуваме, не можем в пълнота да разберем този човек. Но някой, който е в неговата ситуация, много по-добре ще разбере какво е положението му. Когато хората там, на Витезда, не са знаели как точно се случва изцелението, но все пак са виждали, че Ангел Господен от време на време идва, за да раздвижи водата чрез Дух Светий, са чакали, макар и да не са могли сами да се справят, защото са били немощни. Ето го разковничето. Тези хора не са знаели как ще се случи изцелението им, но са имали искрена вяра, че такова ще настъпи. Разслабленият човек е бил свидетел на стотици изцеления. Представете си само – тридесет и осем години е виждал как други хора идват болни и си тръгват здрави. Той е жадувал за това изцеление, защото твърде много е изтърпял вече в живота си. Пак ще кажа – цели 38 години – половината от живота на човек, че дори и повече.
Затова и Господ се спира при него – за да покаже, че този човек е преживял твърде много. В този евангелски, истински, напълно истински разказ ставаме свидетели на велико чудо, защото не водата, а Самият Бог излекува този разслаблен човек, чието име не знаем. Може би неслучайно къпалнята Витезда означава „дом на милосърдието“.
Какво по-голямо милосърдие и милост от това да те докосне Самият Спасител. И ние затова влизаме във всеки храм на живия Бог: за да намерим милосърдие, да усетим този допир на нашия Спасител в тайнството Евхаристия, в изповедта, в разговора със свещеника дори – дори и просто да си поговорим с него по човешки. Нашите храмове днес са тези „домове на милосърдието“, в които не само ангели „раздвижват водата“, но Самият Христос пребивава.
Наистина трябва да търсим Божията подкрепа, Божието застъпничество, Божията утеха, за да можем да бъдем изцелени не само от телесния си недъг. Защото в повечето случаи влизаме намръщени в Църквата – търсим нещо от Бога и ако Той не го даде на мига, се разочароваме. Чуваме някой да ни направи забележка за нещо и се отчуждаваме. Трябва и да знаем защо пристъпваме към храма и молитвата. Живеем в един объркан, материален свят – объркан именно защото губим ценностната си система и не можем да различим доброто от злото. Не разбираме къде закъсваме по духовния си път. Не разбираме много от ситуациите, които се случват със самите нас, не просто с ближните ни. Ако узнаем каква е нашата повреда, бихме се постарали да я изчистим – според силите си. Но спрямо ближния си сме по-взискателни и бихме му казали: „Не прави така, защото знаеш аз през какво преминах“. Това са проблеми на нашето израстване в Православието. Защото веднага намираме някой, който да ни каже: „Не, не така, не го правиш както трябва“. Господ обаче ни казва: не греши вече, бори се да не повториш този грях, старай се да дадеш нещо от себе си, защото Аз това желая от тебе – да се поправяш; след като паднеш – да ставаш, дори и да е хиляди пъти на ден. Трябва да имаш тази смелост да пожелаеш ти самият да не си недъгав душевно, да не си разслаблен, а да бъдеш себе си в това, което си призван да бъдеш.
– И ето – този човек е стоял до къпалнята, чакал е да се раздвижи водата и макар че не е имало кой да му помогне да влезе, за да се изцели – все пак е станал свидетел на чудо. Не се ли случва подобно нещо понякога и с нас – влизайки в храма, искаме Бог да направи някакво чудо за нас, да ни изцели, да ни помогне, да направи нещо, което е извън нашите сили – но просто стоим в храма и чакаме чудото само да се случи? Какви би трябвало да са стъпките, когато човек иска нещо от Бога – било някакво изцеление или помощ в живота – какво трябва да даде и да направи?
– Ние в Църквата сме като едни духовни кърмачета – не сме пораснали достатъчно, за да можем да се храним нормално – и още „сучем“. И когато ни дадат коричка хляб, няма как да се възползваме от нея. Затова всичко трябва да става постепенно и стъпка по стъпка. Но и още нещо важно – не може да влизаме в Църквата само с искания, без да се учим и да благодарим на Бога. Чуваме думите в ектениите по време на Светата литургия – казваме: „Господи, помилуй, Господи, помилуй, Господи, помилуй“, и веднъж: „Тебе, Господи/ на Тебе Господи“. Потребността ни е много голяма, а в същото време нямаме сетивността да разберем правилно нещата. Точно затова казвам, че сме като духовни кърмачета. Защото когато всеки от нас разбере, че и той трябва да направи нещо, да извърви някакъв път, за да може да надгради – но първо трябва да изкачи първото стъпало. И ако все още не можем – поне да се приближим до него. Тоест – да не сме някъде отстрани и само да говорим за храма. Да сме търсещи, а не нетърсещи. Да сме вярващи, а не невярващи. Да намерим златната среда, а не да търсим само ползата – тя така или иначе няма да закъснее, но ще бъде според нашата лична молитва.
И без да правим нищо за Бога – Той ни помага в това, за което се молим. Представете си, ако дадем нещо от себе си за Бога. И това се вижда в нашия църковен живот като цяло. Ето например – свещеникът не пости просто защото така трябва. Не – това е негово призвание. И с риск да се повторя, ще кажа пак – не трябва и лицата ни да бъдат толкова намръщени и строги. Напротив – трябва да сме усмихнати в Църквата, да сме живи – та ние сме храмът Божий. Бог защо ни е сътворил? Той ни подарява живота. Ние самите сме подарък – отговор на нечии молитви. Подарък сме на своите родители, на своите близки, на своите приятели, другари, на Църквата дори, а в същото време се случва да не ценим този подарък, да не ценим себе си, да се погубваме духовно, а понякога дори и телесно – с пороци и грехове. Не постим, не се изповядваме, не се причастяваме – не спазваме нищо от това, което Църквата е определила.
Знаете ли, има много примери – и на светите отци, и на атонските старци, и на обикновени хора, които казват много поучителни неща за нас – свещениците и духовниците, и за вярващите хора: в посока на това, че и ние трябва да дадем нещо на Бога, не само да взимаме. Нека размислим върху това.
– И накрая, пак взимайки пример от евангелското четиво – може ли човек да се спаси без общността, без Църквата, без енорията, без общото усилие да бъде пренесен до Царството Божие?
– Това Бог го определя. Но не съм срещал такъв, който да може сам да се спаси. Дори в лошите ситуации – не сме сами. Църквата е определила да се молим и за тези, които отсъстват, за тези, които ги няма, за тези, които са ни приятели, за тези, които са ни врагове. Когато отслужваме богослужението, ние, бидейки едно Тяло, които се молим в храма, сме заедно и с тези, които пътуват, заедно сме и с тези, които боледуват, страдат, които са в плен; пътуваме заедно с шофьора на градския транспорт, стоим близо до операционната зала, радваме се в родилното отделение, съ-участваме в радостта на децата и сме близо до възрастните хора по домовете им. Духовно сме заедно винаги, защото се молим едни за други.
Знаете ли, не сме сътворени да бъдем сами. Помним от книга Битие: „И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник нему подобен“ (Бит. 2:18). Още в началото на света Бог видя, че не е добре за човека да бъде сам. И затова не можем да бъдем сами. Аз вярвам, че никога никой няма да остане сам, защото Бог има грижата за всяка една душа да бъде в молитвите на другия, на Църквата.
Независимо че дори в тежките ни моменти може да се почувстваме сами, трябва да знаем, че в храма, на богослужението, за нас се молят. Имат ни в молитвите си – от храма „Св. Мина“ в квартал Модерно предградие в София до Йерусалим, от Света Гора до Париж и навсякъде, където има православен храм и се отслужва света Литургия.
С отец Васил Танев разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Старинен Храм „Света София – Премъдрост Божия“
