Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Езиковата интуиция на нашия народ е непогрешима, когато говори за „правда“ и „кривда“
- Каноничното право е богословие на свещените канони и на каноническите разпоредби на Църквата
- Свещените канони са плодове на съборния опит на Христовата Църква.
През 2025 г. излезе от печат Via canonica. Каноничноправни и богословски изследвания (София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 346 с.) – книга, която предлага жив и задълбочен прочит на каноните като плод на съборния опит на Църквата, а не просто като външни юридически норми.
Как звучат днес каноните от IV–V век? Къде е балансът между буквата и духа на закона? И как изглежда бъдещето на каноничното право? За това разговаряме с автора – Александър Смочевски.
– Христос воскресе!, Наскоро излезе от печат твоят сборник Via Canonica. Нека започнем разговора ни за ролята на каноничното право в живота на Църквата.
– Воистину воскресе! Благодаря ти за поканата да поговорим за тази трудна, но, вярвам, интересна тема.
Може би е добре първо да кажем какво означава „канонично право“, защото съвсем не всички знаят. Изразът „канонично право“ е съставен от две думи – „канонично“ и „право“. Думата „право“ е известна на всички: право в най-широкия и буквален смисъл е онова, което върви или сочи напред, в права посока, в права линия, тоест без криволичене, отклонение или прексъване. Всяко отклонение от правата линия удължава пътя, усложнява или пък осуетява достигането до крайната точка и превръща „правото“ в „не-право“. Езиковата интуиция на нашия народ е непогрешима, когато говори за „правда“ и „кривда“. От друга страна, човекът по своята природа е обществено и общностно същество (φύσει πολιτικὸν ζῷον), както още Аристотел е забелязал. От древното римско право пък знаем, че където има човешко общество, там има и право (Ubi societas, ibi ius). Обективното право би могло да бъде определено като „множеството от закони и правила, въз основа на които се регулират отношенията и организацията на едно общество, на неговите физически и юридически лица“. Проблемът с такова едно определение е, че то въвежда т.нар. правен позитивизъм, според който волята на законодателя, изразена в постановените закони, се отъждествява с понятието за право. Но често пъти, както особено отчетливо виждаме през последните години в България и по света, немалко закони са източник на неправда. Така се ражда едно „неправедно право“ (ius iniustum). Тогава в нашия случай няма да определяме правото през законите, които често се изменят и зависят от волята на законодателя и от други фактори. Ако трябва да дадем едно по-философско, събирателно и всеобщо (католично) определение бихме казали, че
правото е онова, което във всеки случай е правилно и произвежда справедливост.
А какво означава „канонично“? Каноничното е онова, което е свързано или произтича от свещените канони на Църквата. Думата канон (κανών) е гръцка и първоначално е означавала права дървена пръчка, кол, който е използван за прокарване на прави линии или пък за проверка на дадена линия дали е права. Това е първоначалната употреба на думата. На латински език думата „канон“ се превежда обикновено като regula или norma, а на славянски като правило. В гръцкия език има и глагол κανονίζειν = меря съобразно с канона, изправям според канона, но и изобщо прилагам канона или творя канон. Свещените канони са постановените или утвърдени от Вселенските събори на Църквата текстове, които се отнасят до нейната организация, добрия ред и съвместен общностен живот на нейните членове, та чрез единството, светостта, съборността и апостолската приемственост, общността на верните да върви по правия, правилен и праведен есхатологичен път на спасението. Свещените канони на Църквата прокарват свой път, каноничен път – както е и заглавието на моята книга Via Canonica. Те са пътепоказатели към Царството Небесно. Те са непогрешим ориентир към „новото творение“ (καινὴ κτίσις). Както казва св. ап. Павел: „На ония, които постъпват по това правило (τῷ κανόνι τούτῳ), нека бъде мир и милост“ (Гал. 6: 16). Така е и със свещените канони: ония, които постъпват според тях или се стремят да постъпват според тях, те получават Божия мир и милост, тоест Божията благодат. Защото църковните канони са благодатни събития. Те са съборни текстове, родени или усвоени в една благодатна среда – на съборните църковни отци – и са плод на благодатта на Светия Дух. Свещените канони дават на човека сигурност, понеже носят върху себе си печата на Вселенските събори на неразделната Църква на първото хилядолетие (I – IX век).
Някой навярно би възразлил: „Но каноните са остарели, не може да имат сила днес“. Не бива обаче да забравяме, че оросите (догматите) и каноните са родени от една и съща „утроба“ – Вселенските събори на Църквата.
Каноничното право е живо право (Living Law), понеже в неговата основа стои Corpus Canonum – Тялото на Каноните, каноничното Тяло, което е част от живото Предание на Църквата. Каноничното право е богословие на свещените канони и на каноническите разпоредби на Църквата. Следователно когато говорим за ролята на каноничното право в живота на Църквата, ние всъщност говорим за самия живот на самата Църква.
– Какви основни проблеми или теми разглежда сборникът?
– 
Както посочвам и в Предговора към книгата: „Целта на настоящото издание е двояка: от една страна, да улесни читателите, като събере на едно място текстове с общо тематично ядро, но разпръснати по различни издания; от друга страна, тази книга представлява скромен опит за очертаването на нови проблемни полета пред съвременната каноничноправна и богословска наука и за щриховането на конкретни предложения за тяхното решаване“. Сборникът е разделен на няколко части: каноничноправни етюди, историкоканонични ескизи, каноничноправни становища, историкобогословски текстове, рецензии и доклади. Темите варират от въпроса за прекъсване на църковно общение и последствията от него до проблема за това дали са допустими т.нар. „частни литургии“. Засягат се между другото множество конкретни питания. Например: за разликата между „свещено“ и „свято“, за това дали загиналите на бойното поле могат да бъдат определяни като „мъченици за вярата“, за отношенията между богословие и медицина, за различните избирателни системи в поместните църкви, та до ролята на „евразийството“ в руската следреволюционна мисъл и мн. др. Книгата би могла спокойно да бъде поставена в средновековния латински жанр Miscellanea (респ. гр. Ποικιλία), което означава сбирка, свод от разнородни неща.
Първоначален подтик, за да събера на едно място тези текстове ми даде моят преподавател от Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. Георги Каприев, който е редактор на тома. Благодарен съм за неговата подкрепа, както и за ценните съвети и съдействие на рецензентите – доц. Мариян Стоядинов и доц. Мария Кьосева. Мария Кьосева, която е юрист с огромен опит и е най-големият специалист в България по църковно-държавни отношения, ме подкрепяше безрезервно през всички години на моето следване и в последващите ми изследователски търсения.
– Според теб, как се променя разбирането за канонично право в контекста на съвремието ни и в каква степен каноните, написани през IV – V век например могат да бъдат съотнесени към хората от XXI век?
– Както вече споменах свещените канони са плодове на съборния опит на Христовата Църква. Вярно е, че те са се появили в една епоха, която е доста отдалечена във времето от нашата. Вярно е, че немалко църковни правила се появяват по повод на конкретно възникнали казуси. Но характерът на тези текстове е, че зад тях, като техен диахроничен беграунд, стои богословието на Църквата, а то е непреходно. Ядрото на каноничноправните текстове е богословско, независимо че във формата на някои от тях откриваме юридически силогистични схеми или исторически подробности.
Свещените канони се намират в неразривна връзка на приемственост и на единство със Свещеното Предание на Църквата.
На редица места в книгата цитирам свети Никодим Светогорец, който описва своя коментарен сборник с правила на Църквата със следните трогателни думи: „Тази книга е свещено Писание след Свещеното Писание; Завет – след Стария и Новия Завет; след първите и боговдъхновени Слова – втори и боговдъхновени слова. Това са вечните предели, поставени от нашите отци, и закони, съществуващи вовеки, превъзхождащи всички външни и царски закони […]. Тази книга, бидейки наистина, – както я нарекохме – Кормило на съборната Църква, чрез което тя се управлява и безопасно води нейните моряци и пътници, т.е. свещениците и миряните към безбурното пристанище на горното Царство. Тя е плодът, резултатът и целта, заради които толкова царе владееха и се трудиха, толкова патриарси залягаха, толкова богоносни и духоносни архиереи от краищата на вселената пътуваха (а мнозина от тях бяха стари и болни) и се събираха на вселенски и поместни събори и много време се мъчиха“.
Така че свещените канони – всички онези 770 църковни правила, които са утвърдени от пр. 2 на Пето-Шестия Трулски вселенски събор (691 г.) и са препотвърдени от пр. 1 на Седмия вселенски събор (787 г.) – за Православната църква имат вечен, непреходен и повсеместен (всеправославен) авторитет. Що се отнася до тяхното приложение, тоест до конкретната им приложимост или валидност днес, това е въпрос на преценка от компетентните църковни органи – от събора на действащите епископи в дадена поместна църква или пък от други събори с по-висока степен на представителност (всеправославни събори и пр.). Следователно авторитетът на всички правила на Църквата е абсолютен, а тяхното приложение е относително и конкретно. Затова имаме в Църквата института на църковната или канонична икономѝя – онова, което наричаме „по икономѝя“. Тоест отклонението от точността на правилото, което никога обаче не може да излиза отвъд догматическите вероопределения (ороси) на Църквата, винаги трябва да бъде разумно обосновано, да бъде насочено към спасението на мнозинството от верните (с водещ мотив – човеколюбието) и да бъде в определени времеви и пространствени граници. Има една много смела, донякъде парадоксална мисъл на свети Юстин Попович, която изразява дълбинния смисъл на каноничната икономѝя:
„За да спася свещените канони съм готов да пожертвам целия си живот; но за да спася един човек, съм готов да пожертвам всички свещени канони…“.
Пример за мен за внимателно, задълбочено, отговорно и благоговейно четене-тълкуване на свещеноканоничните текстове е моят учител по канонично право, доайенът на православната канонология проф. Панайотис Й. Бумис (р. 1934 г.). Освен всичко останало на него дължа най-ценните методологически уроци по канонична херменевтика, които съм получил. Той постоянно повтаря, че непознаването на свещените канони на Църквата от страна най-вече на нейните епископи, на академичните богослови, но и на всички нейни членове е голямо зло, което води до сериозни проблеми.
– Къде е пресечната точка между традицията и съвременността в контекста на канонично право на Църквата?
– Ще дам един пример. Намираме се в следпасхалния период. На Велика събота, в навечерието на Възкресение Христово, публикувах в една интернет-страница кратък коментар към правило 66 на Трулския вселенски събор. Въпросното правило е постановено точно преди 1335 г., ако приемем, че Трулският събор е проведен през 691 г. Следователно имаме един текст с над хиляда и триста години история. Този текст обаче е неразделна част от нашата традиция, от онова, което наричаме канонично Предание на Църквата. Нека да видим какво се казва в правилото:
„От светия Възкресен ден на Христа, нашия Бог, до новата неделя [т.е. до Томина неделя], през цялата седмица верните трябва неизменно да пребивават в светите църкви в псалмопения, химни и песни духовни, радвайки се в Христа и празнувайки, четейки с внимание божествените Писания, и наслаждавайки се на божествените тайнства. Защото така ще бъдем съ-възкресени и съ-въздигнати с Христа. Затова в тези дни по никакъв начин да не се извършват нито надбягвания на хиподрума, нито други народни зрелища“.
Четейки днес същия този текст, ние се убеждаваме колко актуален и жив е той. Съборните отци определят, че верните трябва неизменно да пребивават в храма по време на Светлата седмица. В посоченото правило е ясно посочена и целта на неизменното пребиваване на верните в храма: „Защото така ще бъдем съ-възкресени и съ-въздигнати с Христа“. Тоест крайна цел на участието на християнина в пасхалната радост, изобщо в тайнствения живот на Църквата, е неговото духовно и телесно възкресение. Пр. 66 на Трулския вселенски събор разкрива отношението на съборното канонично съзнание на Църквата към най-важното събитие в човешката история – Възкресението на нашия Господ Иисус Христос. То по категоричен начин свидетелства за усилието на Църквата да удържи в центъра на съзнанието на нейната пълнота тъкмо събитието на Христовата Пасха. Колко актуално е това! Още повече като имаме пред очи всички онези наши братя и сестри, които щом чуят радостното „Христос воскресе!“ в полунощ на Пасха, се разотиват по домовете си без да са вкусили радостта на светата Евхаристия, а след това не посещават нито едно от богослуженията на Светлата седмица.
– И понеже сме все още на темата за прилагането на каноните в съвремието ни. Трябва ли Църквата да адаптира каноните към света днес и как прилагането на каноничното право днес влияе пряко на църковния живот?
– За да прилагаме нещо, на първо място и преди всичко трябва да го познаваме. В този смисъл изучаването на свещените правила и на каноничните разпоредби на Църквата е предпоставка за тяхното ползотворно прилагане. Когато свети Никодим Светогорец в продължение на около десет години е събирал материала за издаването на своя „Пидалион“ (Кормчая) и накрая е успял да види на бял свят своя сборник през 1801 г., той е сред първите, които се заемат с това да предадат на разбираем, общонароден гръцки език трудните текстове на свещените правила. От това негово усилие е имало голяма полза като се има предвид широката употреба на гръцкия език сред православните по онова време на Балканския полуостров и в целия Близък Изток. „Пидалион“-ът се превръща в настолна книга за най-различни хора – духовни пастири, монаси и миряни. За свети Никодим четенето на божествените и свещени правила е душеполезно занятие, сравнимо с четеното на Свещеното Писание.
Няколко десетилетия по-късно, през 1839 г., Свещеният синод на Руската православна църква публикувана „Книга правил“, която се появява, за да замести старата славянска Кормчая и е съставена в съпоставка с гръцкия текст на „Пидалион“-а. „Книга правил“ се ползва повече от столетие в практиката на славяноезичните поместни църкви. След това се появяват ценните тълкувания на Смоленския епископ Йоан (Соколов), трудовете на епископ Никодим (Милаш) и мн. др. В средата на XIX век в Атина е публикувана шесттомната „Синтагма (свод) на божествените и свещени канони“, която до днес остава ненадминат източник на основния каноничноправен корпус на Православната църква. През XX век на Запад се появяват първите критични издания на текстовете на правилата на Църквата – през 60-те години на миналия век в Рим униатът от гръцки произход Пиер-Перикъл Йоанну събира наличните ръкописи и публикува критично триезично (на гръцки, латински и френски) издание на правилата на неразделната Църква на първото хилядолетие. За съжаление обаче това издание не е лишено от своеволни и тенденциозни намеси от страна на съставителя.
Днес предметът Канонично право или съответно Църковно право се преподава практически във всички православни богословски факултети по света. Едно е обаче издаването на текствете и преподаването на предмета, друго е живият интерес, а трето и четвърто е приложението…
Въпросът, струва ми се, не е в това да адаптираме каноните към живота си, а по-скоро обратното – да адаптираме нашия недотам праведен живот към каноните.
Това усилие не е лесно. Целта на каноните е проста: постановени са „за изцерение на душите и лечение на страстите“ (пр. 2 на Трулския събор). Каноните имат терапевтична функция. Те са лечебно средство. Но те са също образи, отображения, рефлексивни отблясъци на Небесното Царство. Те са нишки, подобни на нишката на Ариадна от древногръцката митология, които указват най-краткия път към спасението. Като стигне човек до края на този път, вече няма да има нужда от тази нишка. В този смисъл в Царството Небесно няма да имаме нужда от свещени канони. Там ще има само едно: Бог ще бъде всичко във всички.
Без познаване на църковните канони обаче рискуваме да живеем според свои собствени канони. Чувството за липса на справедливост е нещо, което изпитваме всички. В своите „Закони“ Платон съветва никога да не се говори пред младите хора за съществуващите неправди в обществото, защото така те ще свикнат с наличието, с присъствието на несправедливостта и злото, и има опасност да повредят на душите си и да се развратят. Действително, както убедително показва и Достоевски, да се взира човек в бездната на греха може да бъде много опасно. Факт е обаче, че за неправдата в Църквата като „земна институция“ ние рядко сме склонни да говорим, понеже се боим да не накърним по някакъв начин нашата вяра в Богочовешкото тяло или да не осъдим нашите ближни. Но неправдата, която не се лекува навреме – в случая с канонични средства, със стремеж за живот според свещените канони и за тяхното прилагане от съответните органи (Свети синод, предстоятели на поместни църкви) и лица (всички клирици и лаици) – може да доведе до верижна реакция от равнодушие и охладняване към вярата. Показателни са думите на свети Василий Велики през далечния IV век:
„Усещам твърде голяма болка от това, че отеческите правила са изоставени и строгостта е изхвърлена из Църквата; и се страхувам, че ако такова равнодушие продължава и занапред, църковните работи лека-полека ще бъдат докарани до пълно разбъркване“ (пр. 89).
Сериозен проблем, с който се сблъскват днес поместните православни църкви са несправедливостите в църковното правораздаване. Във Via Canonica обръщам внимание и на факта, че „През последните години в някои поместни църкви се наблюдава опасна тенденция на отказ на гарантиране на правото на справедлив процес над клирици (най-често свещеници), вкл. на правото им на защита, което е предпоставка за архиерейски произвол. За целта понякога се злоупотребява с правилата на Църквата и тяхното тълкуване. Класически пример в това отношение е манипулативното позоваване на апостолско правило 25 при низвержение на клирици под предлог на престъпване и потъпкване на „свещеническата присяга“ – една практика, която, уви, се разпространява като зараза и в България. През последните години друг прецедент с опасни последици за системата на православното канонично право е релативизирането на принципа на всеобща валидност на църковните епитимии във всички поместни православни църкви, който е залегнал в пр. 5 на Първия вселенски събор: „Тези, които са били отлъчени от едни (епископи), да не бъдат приемани от други“.“ (с. 191, бел. 509).
Следователно трябва да има налице познание, задълбочено изучаване на свещените правила и на каноничните разпоредби на Църквата, но и добра воля и отговорност за това да се ръководим от тях, а не от своята „емпатия“ (слав. неистовство, непоносимост, встрастеност – вж. пр. 4 на Седмия вселенски събор, както и коментара ми към него във Via Canonica, с. 64-65).
Като става дума за прилагането на свещените канони в нашето съвремие веднага се сещам за една гореща тема – за смесените бракове. Преди няколко дни един български архиерей ми зададе въпроса дали има и какви са каноническите разпоредби и практики относно венчание на православен с неправославен християнин? Моят отговор беше приблизително следният:
Въпросът с т.нар. смесени бракове е предмет на множество дискусии през последния век, а от 60-те години е обсъждан многократно на предсъборните съвещания за свикване на всеправославен събор. Ако под „неправославен“ имаме предвид „иноверен“ (т.е. мюсюлманин, будист и пр.), тогава църковният брак (венчание) е забранен както по акрѝвия, така и по икономѝя, тоест счита се за невъзможен.
Ако под „неправославен“ имаме предвид „инославен“ (т.е. римокатолици, протестанти и пр.), тогава важи следното. По акрѝвия такъв брак е забранен, но по икономѝя е допустим, стига децата да бъдат възпитани в православната вяра (вж. напр. пр. 14 на Четвъртия вселенски събор). Така или иначе трябва да се има предвид, че в повечето случаи под „брак“ в текстовете на свещените канони се има предвид по-скоро „гражданският брак“, а не тайнството брак. Смятам, че онези, които твърдят, че гражданският брак не е брак, а нещо друго (напр. „блудство“), допускат грешка, поне с оглед на правилата на Църквата, а и на самото Свещено Писание (срв. напр. у св. ап. Павел: „Ако някой брат има жена неповярвала, и тя е съгласна да живее с него, да я не оставя; и ако някоя жена има мъж неповярвал, и той е съгласен да живее с нея, да го не оставя“, 1 Кор. 7: 12). Неслучайно според историците една от причините за отделяне на венчанието от Евхаристията в средно- и късновизантийския период се обяснява с множеството „смесени бракове“ с инославни, при които (най-често) жената не може да се причасти заедно с мъжа като свидетелство пред евхаристийното събрание за брачния съюз, така както изисква древната традиция.
Що се отнася до съществуващата днес практика – на Запад през последните десетилетия е установено да се дава разрешение за брак между православни и римокатолици, ако инославният подпише писмена декларация, че няма да възпрепятства кръщението и възпитанието в православната вяра на децата, които ще се родят от този брак. Трябва да се отбележи, че тази практика не е възприета от всички църкви (напр. Грузинската, РПЗЦ и др.). Що се отнася до брака между православни и протестанти обикновено се следва принципът: ако е признато кръщението, тогава е допустимо по икономѝя и венчанието. Във всички тези случаи, както и изобщо за всяко сключване на църковен брак, се изисква разрешение на местния епископ. Ето това е един нагледен пример за конкретен пастирски подход, винаги въз основа на свещените канони, но с оглед на спасението на верните в съвременната мултикултурна и мултирелигиозна среда, в глобалното село, в което живеем. В случая една твърда позиция на отказ може да отблъсне хората и да ги тласне към това да сключат брак в някое неправославно вероизповедание.
– Много пъти сме чували за разликата между буквата на закона и духа. Има ли златна среда в прилагането на каноните и проявяването на разбиране за грешките, които хората допускат в своя духовен живот?
– На първо място трябва да кажа, че противно на общоразпространеното мнение, църковните канони не са закони. Обикновено се твърди, а често пъти можем да го прочетем и в курсове по канонично и църковно право, че „онова, което са законите за държавата, същото са каноните за Църквата“. Няма нищо по-неточно от това твърдение. Каноните са текстове, постановени с действието или под „надзора“ на Светия Дух. Законите са постановени от човешки органи, от обикновени човеци. Светският законодател има свои мотиви, които са временни, изменчиви, често пъти случайни. Докато каноните са диахронични събития. Законите важат в границите на една държава или на определено наддържавно образувание, докато каноните важат за цялата Православна църква. Законът трябва да се приложи винаги, с точност и еднакво спрямо всички, докато канонът почти винаги позволява това, което наричаме „икономѝя“.
Самите правила крият в себе си голяма дълбочина и широта. Те самите постановяват мярата на пастирския подход, „златната среда“, за която споменаваш. Класическо в този смисъл е пр. 102 на Трулския събор:
„Ония, които са приели от Бога власт да връзват и развързват, трябва да обръщат внимание на качеството на греха и на готовността на съгрешилия да се обърне, и по такъв начин да дават подобаващ на болката лек, за да не би, като не се спазва мярка в едното и другото, да се излъжат в спасяването на болника… Защото у Бога и у оногова, който е приел пастирско ръководене, цялото старание трябва да бъде насочено към това, да се върне заблудената овца и да се изцери ухапаната от отровна змия. Не трябва нито да се гони по скалите на отчаянието, нито да се отслабват юздите към разпуснат и небрежен живот, а трябва всякак и колкото се може или чрез остри горчила или пък чрез по-леки и благи церове да се противостои на страданието и да се полагат грижи да заздравее раната, опитвайки плодовете на покаянието и мъдро напътствайки човека, като го призовава към по-висша просвета“.
– И накрая на нашия разговор. Как виждаш бъдещето на каноничното право? Има ли днес нови канони, които Поместните православни църкви създават?
– Каноничното право на Православната църква не извира от нейното минало, а, напротив – макар постановени в миналото, каноните са продукт на все още несбъдналото се (но и вече тайнствено присъстващо тук-и-сега) бъдеще. Те са есхатологични плодове. Носят аромата на Небесния Йерусалим. Те са „припомняне на бъдещето“ – ако се възползваме от заглавието на последната, посмъртна книга-шедьовър на Пергамския митрополит Йоан (Зизюлас) „Remembering the Future“. Свещените правила са вдъхновение на Светия Дух. В сърцевината на тяхната мотивация стои есхатологичният отблясък на Есхатона.
За истинското усвояване на съдържанието на правилата на Църквата в нашия живот е необходима диалогична взаимност между клирици и миряни. Защото правилата са израз на една такава диалогична взаимност, διαλογικὴ ἀμοιβαιότητα, ако използваме израза на о. Николай Лудовикос от неговото най-ново съчинение „Analogical Identities: The Creation of the Christian Self“ (Brepols 2020-2024). А тази диалогична взаимност е винаги на две равнища – хоризонтално и вертикално, в чието средоточие се намира личният житейски кръст на всекиго от нас. Защото динамичната среща между хоризонталата на междучовешкото общение и вертикалата на богочовешкото е винаги Кръст. Нашата задача като смирени служители на каноничното право е да носим своя кръст като винаги се стремим „да устрояваме всичко за съзиждане на Църквата“ (пр. 30 на Трулския събор).
С Александър Смочевски разговаря Ангел Карадаков.
