Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Неделната литургия винаги е Възкресение, винаги е Пасха, винаги е Великден
- Любовта не може да приеме смъртта.
- Дори и целият ни свят да се разрушава около нас, нека имаме доверие на Бога, защото Той се грижи за нас
В Неделята на жените мироносици Църквата ни припомня един от най-силните образи на вярност и любов – тези на жените, които остават при Христос докрай, дори когато страхът разпръсва учениците. Какво означава тази вярност днес? Как съвременният човек може да се справи със съмнението, духовната умора и обезсърчението? В разговора ни с отец Добромир Димитров от Българската църковна община в Лондон търсим отговорите през примера на мироносиците, чиято любов се оказва по-силна от страха и дори от смъртта.
– Отец, Христос воскресе! В Неделята на жените мироносици какво е основното послание към християнина от XXI век?
– Воистину воскресе! Основното послание на Неделята на мироносиците, е посланието за верността и доверието, защото наистина в разказаното от Евангелието събитие преди почти две хиляди години е било време, в което учениците са се разбягали от страх за живота си. Страхът е бил и сред жените, които Го следвали и му служили. Имената им са достигнали до нас: Мария Магдалина, Мария майка на Яков и Йосиф или Йосия (наречена и Мария Клеопова), Саломия, Йоана, съпруга на Хуза, управител на цар Ирод, Сузана, Мария и Марта, сестрите на Лазар.
Тези жени преодоляват всеки страх заради любовта, която остава докрай.
От евангелската история знаем, че те отиват на гроба много рано, преди още да е изгрев слънце, без да знаят кой ще им премести камъка от самата гробница. Уникално е как един такъв порив ги води, за да се изправят пред неизвестното. Положението на жените в тази епоха, особено по това време и място, където владеят римляните, не е много добро и ние виждаме наистина огромната им всеотдайност, поради това, че те са намерили най-ценното в живота си. Представете си, ако отдадем всичко на една цел, на една любов, на една кауза, на едно общуване, защото Христос е имал личностно общуване с всяка една от тях – няма вече притеснения и страхове, има само доверие. Разбира се, има много отворени въпроси, но дръзновението и верността ще ги преодолеят.
Заради това те са пример за нас, пример за цялостност и отдаденост, тъй като ние самите сме изключително дефрагментирани – едно говорим, друго мислим, трето чувстваме, а четвърто правим. Ние виждаме в тези слаби жени изключителен пример. Ако ние служим на Бога в лична връзка с Него, то не трябва да се страхуваме от нищо, а просто да Го следваме. Също може да кажем, че мирото е израз на любовта им – самият факт, че те носят благоухания, за да помажат тялото, означава, че имат копнеж за продължаване на връзката с Онзи, Когото обичат, на Когото са служили, Когото те наричат Учител, Онзи, Който е извършвал чудеса пред тях, утешавал ги, грижел се е за тях – защото любовта не може да приеме смъртта. Благоуханното миро е важно за тях, те трябва да го излеят върху тялото на Христос, което според тях е започнало да се разпада на третия ден. Това е копнеж да се запази тялото възможно най-дълго, за да могат да го почетат.
Всеки, който смята себе си за верен на Бога, трябва да се замисли над това. Не казвам вярващ, а верен защото термина вярващ може да има и друга категория – т.е вярата ако не е дълбинна може да е просто повърхностно убеждение. Може да е идеология, за съжаление, която е различна от верността. Виждаме, че това е огромното изкушение на днешното време. „Моята истина е най-правата истина“.
Но вярата преди всичко е доверие. Доверие в Онзи, Когото обичаш, Който е Истина, Който върши чудеса, Който има думи за живот вечен, Който е Месия и Спасител.
Трябва да си представим какво голямо изкушение за апостолите е развитието на събитията в последните дни на Христос преди разпятието. Онзи, Който е трябвало да влезе в Йерусалим, да стане цар на Юдея, да поведе въстания срещу римляните, да освободи Израил и всички народи да Му се поклонят и да бъдат обединени под Неговата власт и в Неговото царство – това не става. В един момент всички ученици се усъмняват. Макар че три години стоят до Него неотлъчно и стават свидетели на толкова много чудеса и откровения, те се разбягват. Дори онзи, който Го е обичал най-много – св. апостол Петър, се отрича с клетва от Него. Паралелно на всичко ние виждаме тези смирени жени да стоят до кръста и после при гроба с безрезервна вярност, надежда, любов и копнеж за общение.
– Защо именно жените са първите свидетели на Възкресението?
– Според Свещ. Писание – ангел Господен, е бил седнал на надгробния камък и свидетелствал за Възкресението първо на тези жени дошли в ранната утрин, а по-късно те виждат и самият Христос, който им казва: „Радвайте се, не се плашете“. Но според Преданието, първа за Възкресението научава Пресвета Богородица, Неговата Пречиста майка, която по един уникален начин е свързана с Бога в пълнота, още когато Го е носила в утробата си. Нейната връзка е уникална, превъзхождаща всеки ум. Светата Дева е имала абсолютно пълно общение с Христос бих казал такова, каквото никое Божие творение не може да има. А що се отнася до мироносиците, те научили за светото Възкресение, заради любовта, верността и смирението си, заради смелостта и чистите им сърца. Ангелът им благовестил, а те от своя страна благовестители на апостолите. Заради това св. Йоан Златоуст ги нарича “апостоли на апостолите”. Това уверение на мироносиците, направили така, че учениците отново да се съберат. Да проверят гроба…
През четиридесетте дни Той се е явявал на мнозина, не само на дванадесетте. Той е имал още седемдесет апостоли, всъщност вярвало се е, че седемдесет са народите на земята, т.е. по един апостол за всеки народ. Така че Той е искал да ги убеди в Своето Възкресение, защото фактът на Възкресението е толкова ясно послание, че смъртта е победена и че Той е истински Бог и истински човек, смъртта няма власт над Него. Той властва над всичко – над живота, над смъртта, над цялото творение.
Неговото Възкресение е път за приемането на Светия Дух, Който животвори Църквата.
Защото Църквата е създадена на Тайната вечеря, но актуализирана на деня Петдесетница, т.е. Светият Дух е Онзи, Който възкреси Христос (Рим. 8:11) и Светият Дух е Онзи, Който подготвя апостолите за проповед.
– Какво означава вярност към Христос в момент на изпитание и безнадеждност?
– Пак ще говорим за думата „вярност“ като доверие. Трябва да се доверим на Бога изцяло, въпреки болестите, които ни спохождат, въпреки предателството, което е част от нашия живот, въпреки безнадеждността, въпреки кризите и разочарованията, че ние не сме господари на своя живот и живеем в общество, в което за свободата да бъдем християни трябва да се борим всеки ден. Тази вярност, всъщност ражда вярата.
Ще дам един пример – децата, особено когато са малки, имат абсолютно доверие на своите родители и доверие и към всички. Не случайно Христос взима за пример и децата, когато говори на апостолите, че ако не станем като деца, няма да наследим Царството Божие, няма да влезем в него. Въпреки всяка безнадеждност, въпреки всяка тежка диагноза, въпреки това, че се разрушава целият свят около нас, св. апостол Петър ни заповядва:
„Всичките си грижи Нему възложете, защото Той се грижи за вас“ (1 Пет 5:7).
Това означава, че християнството не е идеология, не е и религия, а начин на живот. То е жива вяра в Онзи, Когото ние следваме, Онзи, Който ни обича и с Когото изграждаме лична връзка. А когато имаш лична връзка с някого, доверието и вярата идват от само себе си въпреки безизходната ситуация в която се намираш.
– Какво ни учи този празник за значението и за важното място на жената в Църквата?
– Жената в древния свят е била в доста незавидно положение. Тя е била изцяло под закрилата на мъжа и семейството му като извън него е нямала никакви права. Особено е било тежко за жените вдовици или напуснатите. От жената се е очаквало да се грижи за домашното огнище и децата. Нейния статут бил малко повече от този на робите. И християнството прави нещо революционно. Св. апостол Павел говори, че в:
„Христа Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“. (Гал. 3:28).
Това наистина е много смело да се каже в строгото патриархално общество, че жената и мъжа са равни и то в Бога, в Христа, че са еднакво ценни, така че днешното положение на жената в обществото го дължим много именно на християнството. Мястото на жената в църковната общност е навсякъде от катехизатор, иконописец, псалт, молитвеник, лекар, учител, организатор, финансист до любяща майка и съпруга.
– Как, според Вас, можем да разпознаем „мироносиците“ на нашето време – хората, които служат на другите, без да търсят внимание и признание?
– Мироносиците в нашето време можем да ги разпознаем по всеотдайната любов, защото любовта прави място в сърцето за другите и гледа ползата на другите. Тази активна любов насочена към ближния, дори и към враговете е обратното на егоистичната любов, която е квази-любов, която прави така, че ние да се изпълваме единствено със себе си и да няма пространство за никой друг в нас. Този нарцисизъм, това е истинската дума, води към разруха, към грах срещу Бога и ближния.
Ето примерът на жените от тази неделя, които проявяват пълно доверие и отиват заради любовта на гроба, без да ги е страх от войниците и без да имат отговор как ще отместят камъка и как ще влязат в гроба. Как да вземем пример от тях? Отговорът виждаме и чуваме в думите на Христос – че каквото ни е заповядал, да го вършим, а когато го извършим, да казваме, че сме слуги негодни, т.е. да имаме смирение и да вярваме, че го вършим чрез Него и за Него. Христос не може да действа в този свят без нашата воля, без нашата свобода. Той действа чрез нас, които сме членове на Неговото тяло, Негови уши, Негови ръце, Негови нозе в изпълняването на заповедите, дадени ни в Евангелието. Това изпълняване на заповедите са всъщност Христовите проявления в днешния свят. Съвременните мироносици, без да търсят внимание, без да имат в себе си егоизъм, правят така, че Христос да действа чрез тях, и то не по силата на някакъв алтруизъм или по силата на някакво егоцентрично чувство за собствена значимост, а по силата на любовта към Разпънатия за нас.
– Как съвременният човек може да преодолее духовната умора и обезсърчение?
– Съвременният човек може да преодолее духовната умора единствено ако предаде живота си на Бога. Спомнете си колко пъти ние в Литургията и във всяко богослужение, утринно и вечерно, казваме:
„Нека сами себе си и един други на Христа Бога да отдадем“, т.е. да се предадем на Бога изцяло до край.
Това е начин на живот, който ще ни лиши от всякаква невротичност, от всякакъв страх от бъдещето, от всякакво съжаление за миналото, травмите, и грешките, които сме допуснали, и от тези, които ще допускаме.
Предаването на волята ни и предаването на живота ни в Неговите ръце е най-доброто лекарство срещу всички наши страхове, срещу всички наши съмнения като това ще победи и духовната умора, и обезсърчението. Защото ако имаме духовна умора и обезсърчение, то ние не правим нещо по правилния начин, т.е. ние живеем повече за себе си и поставяме себе си като център около който всичко гравитира. Ако живеем така, настъпва обезсърчението, унинието и отчаянието, което врагът на човека използва – и ние в Църквата наричаме тези състояния страст (страдание), борбата със страстите е пълното отдаване на себе си на Бога и участието в Тайнствата, т.е търсене на общението, това което и жените мироносици са направили.
– И накрая на нашия разговор. Все още сме в радостта на Пасха. Как да съумеем да запазим по-дълго тази радост, така че не само в пасхалния период да имаме пред себе си Възкръсналия Христос, но това да бъде част от нашия живот през цялата година?
– Тази пасхална радост винаги е в Църквата и ние не трябва да губим съзнанието си за нея. Нека видим как Христос се е обръщал към Своите апостоли и ученици след Възкресението. Той ги поздравява с думите „Мир вам“, „Радвайте се“. Това е пасхалният поздрав – че небето и земята вече са примирени, че грехът и смъртта за победени. Този мир е “който идва от Бога”, за който се молим и в богослужението – “за мира свише” като радост, която е в Църквата. Това не е психологична, емоционална радост, а една онтологична радост, която присъства в живота ни чрез познаването на Непостижимия. Поради това християнинът не може да бъде тъжен и унил ако участва в Литургията на Църквата, в която прославяме Възкръсналия Христос. Заради това Евхаристията е винаги Тайна вечеря, тя е Възкресение – Пасха, тя също е и Петдесетница. Не случайно в края на Евхаристията, свещеникът след като разпусне народа с възгласа: „С мир да излезем“, чете молитвата над св. Дарове, която завършва с думите „…Изпълвай сърцата ни радост и веселие, всякога сега и винаги и во веки веков“, т.е. ето това състояние, трябва да занесем със себе си от светата Литургия и да го предадем на света, радост получена от Христос – Новата Пасха.
С отец Добромир Димитров разговаря Ангел Карадаков.
