Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
- Трудните моменти и изпитания в живота правят човека по-силен духовно и по-близък до Бога
- Господ се открива и на всеки човек, който в своите търсения искрено желае да има връзка и общение с Бога
В дните след Възкресение Христово, когато Църквата преживява още радостта от Празника на празниците темите за вярата, съмнението и придобиването на мирен дух звучат с особена сила. Как апостол Тома се превръща от съмняващ се в изповядващ Бога? Полезно ли е съмнението и как човек може да запази пасхалната радост в ежедневието си? По тези въпроси разговаряме с отец Дончо Александров, който насочва вниманието към живото общение с Бога като източник на увереност, радост и мир.
– Отец, Христос воскресе! Минахме през Светлата седмица, а сега и през Томина неделя. Може ли да поговорим за вярата и съмнението, особено на фона на пасхалните празници? През почти 2000-годишната история на Християнската църква, на християнската проповед за Възкресението Христово, апостолите и църковните отци със сигурност са преминавали през този сблъсък със съмнението във всички онези хора, които не са видели Христос, но са повярвали в Него и в Неговото Възкресение.
– Воистину воскресе! Да, ние виждаме това чисто човешко съмнение, което битува и живее дори сред самите апостоли, които бяха свидетели на словата на Христа, на Неговите чудеса, на събитията, които ставаха около Него.
Да погледнем свети апостол Петър, който с голяма вяра тръгва по морето и след това се усъмнява и потъва. Ето и апостол Тома, който не присъства на първата среща след Възкресението заедно с апостолите и който също изразява своето съмнение и иска да види Христос, да Го види възкръснал. Можем да наблюдаваме това и при много изявени отци на Църквата, които са преминавали през различни периоди, но трябва да отбележим все пак, че това е съмнение, което носи градивност и което изследва, води все повече и повече към Бога, отколкото до борба срещу Бога, борба срещу вярата, неприемане на нейните истини, отричането им, бунт срещу Бога.
И ако забележим тази картина, която виждаме и в Томина неделя, в събитието, в което Спасителят се явява отново на учениците Си и там е св. апостол Тома. Христос му казва: „Ела, виж, сложи ръцете си и пръстите си в раните Ми и не бъди невярващ, а вярващ“. Тома обаче нито отива, нито слага своите пръсти, той Го изповядва и Му казва: „Господ мой, Бог мой“. Защо Господ се разкрива на Тома, защо Той се явява отново и защо го призовава? Преди всичко, защото Бог е видял в неговото сърце копнежа наистина да види възкръсналия Христос. Желанието да бъде с Бога, наистина Господ да е възкръснал, Господ и на него да му се яви, действително да бъде съпричислен към това велико събитие, подобно на другите апостоли. И когато Господ е видял в неговото сърце копнежа за истината, за правдата, за това Тома да бъде заедно с Него, Господ му се е открил.
Господ се явява макар и не физически и на всеки един човек, който в своите търсения, в своето желание да бъде угоден на Бога, да има връзка и общение с Него, преследва истината, иска да се убеди, иска да се увери – не поради богоборчество, не поради отричане.
Виждайки в такъв човек потенциала на едно служение и на една вярност по-нататък, Господ не обръща гръб. Промяната, която се случи със св. апостол Павел, когато беше Савел. Бог видя неговото сърце, че той беше ревнител за истината и знаеше възможността той да стане един от най-големите апостоли, просветители и разнасящи Словото Божие, и затова Господ го призова.
– Пътят на християнина, духовният опит естествено минава през моменти и на търсения, и на съмнение, което да провокира човека към това да познае повече своята вяра. Полезно ли е преминаването през един такъв етап?
– Разбира се, че има добро съмнение, ако така трябва да го определим. Има такова, защото в крайна сметка ние като хора сме създадени от Твореца и имаме своите дарове, своите заложби, имаме своя ум, своята воля. Ние сме също творчески личности, имаме този потенциал да разбираме нещата, да вникваме в тях. Разбира се, че ако човек носи в себе си именно това съмнение, което е добронамерено – да иска да изследва, да се убеди, да има вътрешна убеденост за нещата – то това съмнение е положително във всеки случай.
Ние не говорим за това, когато човек е неверник, когато напълно отрича, когато не приема никакви аргументи, когато не е търсещ, когато не желае по никакъв начин да се докосне до Божествения живот, до това да има самият той църковен и духовен живот.
Мисля, че немалко християни и във всички времена са били търсещи хора.
Ето и в нашето съвремие много хора, които, за да стигнат до вярата, за да могат да влязат по-плътно, по-дълбоко във вярата, извървяват своя път на търсене, на стремеж да се убедят. Особено можем да кажем, че във всеки един човешки живот има различни изпитания, има трудности и понякога самите ние, като християни, също проявяваме своето маловерие, своето съмнение – защо това се случва в моя живот, защо Господ ми го дава. Имаме усещането като че ли за някаква оставеност от Бога, за някакво отдалечаване от Бога, че Той сякаш не е до нас. И това са моменти, в които духовният човек, християнинът, търси отговор от своя Бог. Желае да намери причина за всичко това, което се случва. Търси отново общението с Бога дълбоко в себе си.
Има такива моменти, трудни и тежки, които обаче в крайна сметка дават възможност на един християнин още повече да стане силен, да стане по-духовен, да стане по-приближен до Бога. Но безспорно се преминава през съмнение, маловерие, през непонятност защо по този начин се случват нещата в живота.
– А според Вас човек как да запази по-дълго пасхалната радост, която сега през този период Църквата преживява и постоянно на всички богослужения се пее тропарът „Христос воскресе“? Християните до Възнесение ще се поздравяват и с пасхалния поздрав. Но как тази радост и тази мисъл за Христовото Възкресение – за победата над смъртта, за това, че човешката история с Христовото Възкресение е напълно променена, ходът на историята се променя и то не само на исторически план, а по-скоро в перспективата на вечността. Как човек да запази тази искрица, ако щете дори тази частица от благодатния пасхален огън в душата си?
– Може би няма някаква рецепта, която да се сподели и така да се изрази, защото при всеки един човек е различно и ние имаме своята строга индивидуалност, по различен начин възприемаме, преживяваме вярата. Но това, което прави впечатление, е, че всички християни в този момент на Възкресението са духовно преобразени – по-светли, по-радостни, осъзнават какво се случва, те носят тази нестихваща радост в сърцата си.
Дори в отношенията помежду си само с един поздрав „Христос воскресе“ настава светло вдъхновение. И после постепенно, връщайки се към делниците си, към ангажиментите си, към работата си, към проблемите си, като че ли изтласкваме Христовото Възкресение на заден план.
Да, ние го преживяхме, това събитие се е случило, ние го празнувахме, но то остава някак си назад във времето. Ние сме отново затиснати от случващо ни се. И може би, ако човек търси духовно, молитвено общение с Бога, ако не само в периода на Великия пост е пристъпвал към светата Евхаристия, не само в поста е отивал в духовната лечебница на тайнството Покаяние – изповед, а се стреми и в този светъл период да бъде близо до Бога, да желае да се съедини с Него, да копнее душата му да бъде заедно с Христа, то безспорно срещата със Спасителя- в тайнствата, в молитвата и в стремежа човек да угоди на Бога със своята любов към ближните носи радост и носи мир за душата на всеки един християнин.
Това зависи от всеки един от нас. Доколко ние имаме тази връзка с Бога и общението с Него неформално, не механично, а живо и реално. Колкото повече ние се приближаваме до Него и колкото повече се стремим да живеем духовно и църковно, със сигурност това ни носи радост дори и в трудните и в скръбните преживявания, защото усещаме Бога близо до нас.
Неговата благодат и сила ни подкрепя и ни държи здраво, за да не се огънем пред изкушенията и изпитанията.
Не мога да кажа някаква рецепта, но ако ние се стремим да имаме това живо общение с Бога, пасхалният период няма да бъде в рамките на тези 40 дни, а ще бъде начин на живот и ще бъде през цялото време.
Сега се сещам за св. Серафим Саровски, който постоянно поздравявал поклонниците и онези, които отивали при него, през цялото време на годината, с думите „Христос воскресе“. Той е бил човек, който е живял тази пасхална радост всеки един ден, всеки ден с Христа, със своя Бог и това е рефлектирало и в отношението му към онези, които са около него, и с които той се среща. Не просто изговарянето на думите „Христос воскресе“, а действително тези думи като начин на живот. Ако те отекват в нас, в сърцето ни, в душата ни, то ние ще носим тази радост винаги.
– От Евангелието, което се чете на Томина неделя знаем поздрава, който Христос казва към апостолите: „Мир вам“. Как ние да успеем да запазим мира, който всеки един християнин трябва да има? Или пък, както Вие казахте, и за св. Серафим Саровски, който казва: „Придобий мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят“. Рецепта за това със сигурност би било много трудно да се даде. Какво ни казват отците, какво ни казва Църквата, кои са първите стъпки, които човек да предприеме в опита да въдвори мир в душата си?
– Преди всичко, за да имаме мир, нашият поглед е нужно да бъде обърнат към Бога и към самите нас – навътре, към нашето духовно състояние, а не към другите. Ние много често нямаме мир, защото не гледаме към Бога, не гледаме към самите себе си, а гледаме към хората, които са около нас. Търсим техните недостатъци, грехове, осъждаме ги. Намираме причина как да не общуваме с различни хора. Даваме пространство на противоречията, изявяваме своето его, борим се за различни каузи с позволени или непозволени методи, т.е. ние се стремим да водим някакви борби, някакви войни с хората около нас и няма как в такъв момент ние да носим мир.
Много от отците на Църквата говорят, че човек, за да има мирен дух, преди всичко трябва да има живо смирение.
Когато човек е смирен, има и мирен дух. Когато човек е смирен, той гледа към Бога, общува с Него и се стреми да изпълнява Неговите слова, да ги прилага в своя живот. Да не се интересува от живота на другите в смисъл да ги осъжда, да ги поучава, да ги кори, а по-скоро се интересува дотолкова, доколкото може да помогне, да се помоли за тях, да подкрепи човека, който е в нужда. За недостатъците и греховете на другите да бъде сляп.
Когато ние се вглеждаме към околните – какво имат, защо го имат и се прокрадва завист, когато се прояви алчността, тогава ние водим борба, за да придобиваме все повече и повече, да не изоставаме от другите. Виждаме и в световен мащаб стремеж – как повече да завладеем, как повече да придобием, как повече да има за нас самите или ние да бъдем най-отгоре над останалите. Така обаче прогонваме мира.
Мирът е ходене по Бога в смирение и в желание да бъдеш верен на Бога.
Тогава човек може да бъде спокоен, да има Христовия мир. Господ даде на Своите ученици мир, но дава и на всеки един, който наистина жадува да го придобие. Христово Възкресение е извор на радост и мир! Животът в пасхалната вяра ни дарува всички Божии блага.
С отец Дончо Александров разговаря Ангел Карадаков.
Снимка: Храм „Св. Атанасий“, Варна
