Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В навечерието на пасхалните празници от печат излезе книгата „Господски празници. Проповеди и беседи“ на митрополита на Едеса, Пела и Алмопия Иоил.
Книгата е издание на Варненска и Великопреславска св. митрополия и съдържа проповеди от годишния празничен кръг, както и по-дълги беседи, изнасяни на специални тематични вечери. За проповедите, духовния живот и предизвикателствата пред православните християни разговаряме с преводача на книгата д-р Златина Каравълчева.
– Госпожо Каравълчева, вие сте преводач на новото издание на Варненска и Великопреславска света митрополия „Господски празници. Проповеди и беседи“ нека започнем разговора оттам как виждате мястото на тази книга в контекста на съвременния духовен живот на вярващите?
– Това е втората книга на митрополита на Едеса (Воден), Пела и Алмопия Иоил, която излиза на български език. Първата е сборникът с проповеди „Словото на апостолите“, която излезе преди пет години, отново издание на Варненска св. митрополия.
Книгата е предназначена на първо място за тези, които желаят да усвоят изкуството на проповедта – тоест за свещенослужители и бъдещи такива студенти и ученици в семинариите.
Самите текстове, включени в нея, са 76 проповеди и беседи, произнесени от този интересен гръцки архипастир и проповедник в продължени на десетки години. Поради характера си на проповеди, те са достъпни, концентрирани върху една или максимум две теми от празника, на който са посветени. Затова са подходящи за всички хора, които желаят в стегната форма и достъпно да се запознаят с фундамента на нашата вяра, така както е разкрит чрез църковните празници. Защото това е причината Църквата да празнува всяка година едни и същи събития от живота на Христос и светците – през тази призма се запознаваме с основите на християнството. Вярващите се ограмотяват, без което не могат да са истински християни – без грамотност, без догматична грамотност, ние витаем в света на религиозните си фантазии. Всяка нова книга, в чието издаване участвам, давам на един мой скъп читател – моята майка, която е възрастна жена, но с ученически дух, любопитна и отворена към живота въпреки годините си. По нея съдя дали книгата може да достигне до най-широка читателска аудитория или ще остане „затворена“ в по-специализирани среди. Е, тази книга тя чете с голям интерес и разбиране, „Макар че – казва – не всичко разбирам, но е много интересна и много неща научавам!“.
– Какво според Вас прави сборника „Господски празници. Проповеди и беседи“ особено ценен за българската православна аудитория днес?
– Сборникът е ценен с простотата, с която се обяснява догматичното учение на Църквата. Особено ценен е с бележките под линия, с които е снабден. Те представляват една трета от обема на книгата. Сътрудниците на митр. Иоил са снабдили неговите проповеди с богат справочен апарат със светоотечески цитати, които в огромната си част се превеждат за първи път на български език. Те бяха редактирани от доц. Мариян Стоядинов, който е един от най-добрите догматисти в съвременното българско богословие. Освен тях има и много цитати от богослужебната литература. Те бяха внимателно прегледани от Варненския и Великопреславски митрополит Иоан, който искрено обича църковното богослужение и радее за неговата чистота и прецизност – в този смисъл той също се включи като редактор на текста, воден от желанието си тези богослужебни текстове да бъдат максимално полезни на клириците, които ги ползват в ежедневното си богослужение, а и за най-широката християнска аудитория.
– Какви са предизвикателствата, според вас, пред съвременния свещенослужител в неговото проповедническо служение?
– Според мен най-голямото предизвикателство пред съвременния свещенослужител е, че той не вярва в смисъла на проповедническото служение. Тези свещеници, които проповядват, го правят, защото така трябва, „така е положено“, но те реално не очакват това, което казват по време на проповед, да повлияе на хората в храма. Затова и проповедите са „стандартни“, скучни и без дух. Християните пък също слушат, защото „така трябва“, но са свикнали, че нещата, които чуват в храма, си остават там – в този свят, сред иконите, тамяна, свещите. Думите на свещеника нямат връзка с живота навън – с живота на домакинята в кухнята, на шефа в офиса, на продавача на пазара. Това е голямото предизвикателство пред свещеника днес. Да повярва, че проповедта може да влияе на хората, да се позаинтересува как това може да стане, да потърси причините проповедта му да е „суха“ и да се опита да го промени, като се вслуша в това, което хората търсят. Тогава и те ще започнат да се вслушват в неговите думи от амвона. И ще се срещнат.
– Как може проповедта да достигне до хора, които са отдалечени от църковния живот и възможно ли е една книга с проповеди да изпълни пастирска функция извън храма?
– Не, не може. Това са различни сфери. Трябва да осъзнаем, че в храма и извън храма говорим на различни хора. Проповедта е форма на църковна просвета, чието естествено място е в храма. Тя, може, разбира се, и трябва да се развива, осъвременява, но има основни характеристики на това слово, които го правят подходящо за онези, които са пристъпили прага на храма. Какво имам предвид? Проповедта е възникнала като част от литургията, тя е нейно тълкувание – обяснение на словото. Насочена е към хора, които присъстват на литургията и следователно в по-голяма или по-малка степен са вярващи. Те разбират този език, тези образи… Тоест, проповедта е жанр, чрез който се общува в Църквата. За хората извън Църквата този начин на говорене е напълно непригоден. Те не разбират тези изречения, които всъщност съдържат много догматика, образността им е чужда и далечна. И най-важно, посланията на проповедта не им дават отговори на въпроси, които те си задават. Както казах, проповедта е тълкуване на евангелски текстове, които звучат по време на литургията – слушащите ги си задават въпроси какво означава едно или друго евангелско четиво. И проповедта на свещеника трябва да отговори на тези въпроси на събралите се в храма. Докато хората извън храма не си задават въпроси за това какво означава един или друг евангелски текст. Затова на тях трябва да се говори по друг начин, не като проповед, не като поучение от амвона. А като събеседване, на техния език, с техния дневен ред. За съжаление малко свещеници осъзнават това и могат да са толкова „адаптивни“ към нуждите на хората. Затова интуитивно повечето предпочитат да не говорят извън храма – усещат, че извън храма не ги разбират. Разковничето е да „усещаш“ хората, тоест, да се интересуваш от това което ги вълнува. Всичко, което вълнува хората, може да ги отведе в храма. Но на един невярващ човек не можеш да „проповядваш“ за Благовещение – ще те слуша от уважение, ако изобщо слуша.
– В каква степен проповедите могат да отговорят на вътрешните духовни кризи и търсения на съвременния човек?
– Отново важи същото – проповедите са създадени да звучат от амвона. А около амвона са събрани вярващи хора. На тях това говорене би могло да им бъде интересно, и те очакват да им бъде интересно. Когато свещеникът обаче говори със заучени фрази, хората веднага усещат, че пред тях е ученик, който си е назубрил урока и сега го рецитира. Слушат от уважение и защото си мислят, че всичко, което звучи от амвона е „сакрално“ и дори да не го разберат, ще се осветят по някакъв начин. Всъщност, свещеникът има голямо поле за въздействие от амвона, в рамките на проповедта – това не е изживял времето си църковен жанр.
Да вземем проповедите на митрополит Антоний Сурожски, например – всяка една от тях докосва човека и днес, години след смъртта му.
В тях има и догматика, но тя, някак с таланта и харизмата на добрия пастир, е пречупена през проблемите на хората, това което наричате „търсения“ на съвременния човек. Добрият пастир се вълнува от вътрешните духовни кризи на хората в храма – усеща ги, познава ги, може би всяка енория си има различни доминиращи проблеми. Пастирът ги познава и във всяка проповед се опитва да отговори на тези болезнени въпроси на вярващите, които му се доверяват. Безсилни са проповедите, които не отчитат болките и проблемите на хората, а имат за цел да им „сведат“ някакво християнско знание, уж важно за тях само по себе си.
– Живеем във време на информационно изобилие — защо духовното просвещение остава толкова необходимо?
– Прав сте, че в нашето уникално време на информационно изобилие духовното просвещение трябва да е различно. Ако разбираме духовното просвещение като запознаване на хората с някакви знания за Преображение Христово, например, Рождество или Пасха – това не е просвещение, защото за всички тези неща има предостатъчно информация в интернет. И ако хората не знаят за тях, то е защото не са потърсили информация. А не са потърсили, защото не им е интересно. А не им е интересно, защото не отговаря на въпросите, които ги вълнуват.
Следователно, целта на духовното, църковно просвещение в нашата епоха е така да се представят знанията за вярата, че те първо да „преминат“ през проблемите на хората.
Защо ми е важно да зная какво представлява Преображение Христово, какво ме касае Рождеството на Спасителя? И изобщо какъв Спасител ми е Той – лично на мен или на някакви други хора, от други времена и т.н. Духовното просвещение днес е по-трудно, защото от просветителя, от учителя във вярата се очаква да умее да свързва откъслечните християнски знания за празници, нравственост, поучения – в една цяла картина, да има връзка между нещата. Това хората не могат да постигнат сами, ровейки се в интернет – връзката, разказът на Църквата им се губи.
– Какъв съвет бихте дали на хора, които искат да задълбочат духовния си живот, но не знаят откъде да започнат?
– „Вярата идва от слушане“ – да четат стойностна християнска литература. Да не се задоволяват да „боцкат“ тук и там в интернет и по християнските форуми. Да намерят книгите и авторите, които „успокояват“ сърцето им и в същото време го възпламеняват, топлят и вдъхновяват. За мен такъв автор е митр. Антоний Сурожски, например. Или митр. Атанасий Лимасолски – той също е популярен проповедник. Много е важно човекът, който иска да задълбочи духовния си живот, да култивира у себе си любознателността на ученика. Апостолите да били любопитни, винаги ученици. Светият Дух се дава на онези в Църквата, които искат да Го имат за Учител. Така казва Христос. Които са „сити“, нямат въпроси, нищо не ги измъчва – те нямат Духа за учител. Те няма и да се развиват. После, вярата оживява с делата – трябва да се научим да забелязваме хората около себе си, техните проблеми. Така те ще ни станат близки, ближни – откликвайки на нуждите им, ще ставаме християни. Ще разбираме по-добре нещата, които четем. Ще бъдем по-добри ученици на Господа. Иначе ще останем стерилни „книжни плъхове“.
Всички добри проповедници – като митр. Антоний и стотици други, всички пастири с живо слово, са страдали и са състрадавали на хората, с които Бог е пресичал житейския им път.
Никой не е стоял отвисоко и „на чисто“ на амвона, поучавайки отгоре, без да си цапа ръцете… От изучаването на вярата и от вслушването в нашия ближен, ще се запали у нас гладът и жаждата за Божието присъствие. Това ще ни накара да пожелаем по-често да се черкуваме, по-често да ходим на служба, да участваме в Тайнствата. Сетне Господ ще има грижата за всеки. Пътищата за спасение са различни, както се казва в житието на св. Мария Египетска.
– Как тази книга може да помогне на човека да „отвори сърцето си за Христовата истина“, както се казва в предговора?
– В проповедите на митр. Иоил има много догматика и то в концентриран вид. Догматиката, знаете, е ядрото на християнската вяра. Тя е онова, което Бог е открил, а християните са приели, за това какъв е Той, Кой е Той и как ние общуваме с Него. Догматиката ни обяснява какво е Троицата и как това ни засяга, кой е Богочовекът и как това ни засяга. Тези неща са трудни за възприемане от обикновения човек.
Голямото предимство на проповедите на митр. Иоил е, че той успява по много прост начин да „сведе“ висшата догматика до нивото на обикновения слушател в храма, който не е изкушен от богословието като специално занятие, но въпреки това иска да се ограмоти.
Ушите и сърцето му са отворени за тези истини. За мен това е ценното на тази книга – читателят, който я прочете, ще се запознае, бих казала, в пълнота с основите на Православната вяра.
– И накрая на нашия разговор в какво се изразява днес истинската духовна зрялост и как да разпознаем автентичната духовност сред множеството гласове и влияния около нас?
– Духовно зрелият човек е смирен. Разпознава се по вътрешния мир. Това не означава, че е „безстрастен“, в смисъл безразличен към случващото се около него.
Духовно зрелият православен християнин е проникнат от духа на Евангелието.
Той отдава предпочитание на Христос, а не на православната култура. Вдъхновява се от Христовите заповеди, от Неговия облик в евангелията и приема от църковния живот само това, което носи Христовия дух. А какъв е той, ни казва сам Христос: „Поучете се от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29).
С д-р Златина Каравълчева разговаря Ангел Карадаков.
