Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В началото на февруари в Кремиковския манастир се проведе младежка православна среща. Над 60 млади хора от 11 държави имаха възможността да обменят помежду си чрез неформални активности и беседи, да участват в многоезичните богослужения, да опознаят манастира и духовните светини на София. Срещата се проведе с благословението на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил. Младежите проведоха среща-беседа с Негово Преосвещенство Знеполския епископ Мелетий – ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“. Предлагаме ви превода на неговата беседа, произнесена на английски език, за самотата, Църквата и свети Софроний Сахаров.
За мен е духовна радост да мога да разговарям с вас, прекрасни млади хора, на теми, свързани със стареца Софроний Сахаров.
За мнозина неговата личност навярно е позната, докато други за първи път чуват за него. Той е сред съвременните духовни старци на Църквата. Трудовете му и оригиналният му подход към християнския живот са сред причините, които правят изучаването на оставеното от него духовно наследство толкова важно.
Старецът Софроний е роден в Русия. По време на Първата световна война се премества във Франция, а по-късно – заминава за Света гора – Атон, където прекарва 22 години от живота си като послушник при великия свети Силуан Атонски. След живота си в монашеската република той се премества в Париж, а след това основава монашеска общност в Есекс, Англия. Преставя се в Господа през 1993 година.
Реших този разговор да е посветен на стареца Софроний заради желанието ми с вас да поразмишляваме над самотата. Може и да ви е чудно защо повдигам подобна тема особено на празник като Сретение Господне – празник, посветен на младите, на общението. А общуването, разбира се, е противоположно на самотата – и наглед е някак парадоксално тъкмо днес да говорим за нея. Но ако вникнем дълбоко в темата, ще видим, че не е съвсем така.
Днес бих искал да отделим време и да разсъждаваме върху това какво означава да си сам и как християните преживяват самотата, а разсъждавайки може да достигнем до нови начини да вникнем в този феномен. Въпреки че може да изглежда парадоксално да говорим за самота докато стоим тук заедно, то вярвам, че всеки от нас познава това чувство – на самота: независимо дали е бил в общност, сред роднини, приятели и дори в Църквата. Затова и темата е толкова важна и сериозна. Нека започнем с цитат от слово на св. Софроний.
„В днешно време много хора се обръщат към своя духовен старец вследствие на чувство за самота. Но всъщност, когато наистина живеем живота си според божествената природа на Христа – то ние не познаваме самотата. Говоря ви от собствен опит: бях в пустинята седем години и никога не съм усещал липсата на някаква компания, защото духовно имах общение с Бога и с човека в пълнота“, казва свети Софроний.
С тези свои думи свети Софроний показва, че много добре е разбирал самотата – не непременно чрез собствения си опит, а чрез преживяванията на хората, които идвали при него и благодарение на борбите в душите им, за които разказвали на своите духовни отци. Ето, че самотата е реален проблем в съвременния живот.
Във всяка историческа епоха човекът се е борил със самотата, но надали борбата е била такава, каквато е днес, за съвременния човек. Може би затова, когато се разровим из духовните бисери, оставени ни от Отците на църквата, рядко намираме съвети конкретно за борбата със самотата. В традиционните патристични и пастирски беседи е трудно да се намерят насоки как да живеем с това чувство.
През ХХ век самотата се откроява все по-ясно като социален, психологически, личен, а днес – и като духовен феномен. Тя не е нещо двуизмерно и не може да се сведе само до психологията. Самотата има множество измерения. В това свое послание свети Софроний не ни дава път за борба с този феномен, но ни показва, че хората, които я водят и търсят помощ в Църквата, са много.
„В пустинята НИКОГА не се почувствах „самотен“. Но усещането за „самота“, и то – силно – е познато на съвременния човек. То приема много форми – и позитивни, и негативни. Но никой никога не го преживява в степента, в която Сам Христос го е направил: едновременното понасяне (обединяване) на радост и душевно страдание като норма на християнския живот. И когато това преживяване е истинско, то чрез него ние биваме въведени в нещо по-висше – възкресението. И като негови плодове от възкресението в душата се раждат търпението и любовта“, казва Свети Софроний.
Интересни са думите на свети Софроний: „Никога не съм се чувствал самотен, бидейки сам“. С това има предвид времето, което е прекарал в пустинята. Седем години е обитавал пещера в православния скит Карулия на Света гора, но въпреки това не се е чувствал самотен. Това ни помага да разберем, че самотата има както положителни, така и отрицателни проявления. Тя не винаги е нещо мрачно или вредно. Понякога може да бъде духовно плодотворна и полезна за нас самите.
Често се обръщаме към Църквата в търсене на отговори. Когато сме болни, бедни, когато се сблъскваме с проблеми с приятел или приятелка, или срещаме трудности в отношенията с родителите си, или се борим със страсти – ние търсим отговори от Църквата. И понякога Бог ни дава търсените решения. Но не винаги. Понякога Църквата, тоест нашият Господ Иисус Христос, главата на Църквата, не ни поднася отговорите, които търсим, а просто ни показва как да живеем с проблемите си вместо просто да избягаме или да се отдалечим от тях. Това важи и за самотата.
Според свети Софроний самотата не винаги е нещо лошо. Църквата, Христос, нашият Господ, може да ни позволи да изпитаме самотата като част от нашето духовно пътуване по пътя към Него. Понякога имаме нужда да се чувстваме сами. Понякога е невъзможно да избегнем това чувство, а друг път не става въпрос дори за това какво е възможно и какво – не. Има случаи, в които самотата е точно това, от което се нуждаем, за да очистим сърцето си и да останем или навярно да се върнем към пътя, който води към Христа.
Но защо?
Защото Сам Христос е изпитал самотата.
Ето още от думите на свети Софроний: „Никой не е изпитвал толкова дълбока самота, колкото Сам Христос“. Това означава, че и нашият Спасител е знаел какво означава да бъдеш сам. И това ни позволява да погледнем на собствената си самота през призмата на Христовата.
„Никой никога не е изпитвал толкова дълбока самота, колкото Христос. До последните мигове от земния Му живот никой не Го разбирал напълно, никой не можел да сподели Неговата скръб, Неговата любов, Неговите мисли. Тази пълна липса на разбиране прозира в разговорите на Христос с другите, за които четем в Евангелието. Така че усещането за „самота“ е необходимо и важно за всички нас. В момента на смъртта си ние отново ще преминем през това изпитание – когато връзката ни с околните се прекъсне, ако такива изобщо се открият. Както Христос е казал, когато е бил в човешки образ: „Ето, настъпва час, и настана вече, да се разбягате всякой у вас си, и Мене самичък да оставите; ала Аз не съм самичък, защото Отец е с Мене. Това ви казах, за да имате в Мене мир” (Йоан 16:32-33). Така че няма да бъдем сами в часа на смъртта си, но Той ще бъде с нас и в Него ще намерим мир“, казва Свети Софроний.
Свети Софроний обяснява, че Христос често е оставал неразбран. И в нашия живот – много често усещането за самота идва от това, че сме неразбрани.
Родителите ни може да не ни разбират изцяло. Приятелствата ни може да останат повърхностни. Всъщност интересно е, че същото може да се случи и с вас тук. Събрани сте от отец Йосиф, който е прекрасен като всички вас – не се съмнявам, че всеки тук е добър човек. Но е възможно нашата среща днес да остане на повърхностно ниво. Дори може да се уплашите – и да не споделите истинските си мисли, другите може също да не споделят собствения си свят с вас. Разговаряме, обсъждаме кое е по-добро – византийското източно пеене или руското хорово пеене в храмовете. Говорим за истории от Tik Tok, но нищо от това не отразява истинската същност на всеки от вас. И така споделеното време тук може да не ви накара да се почувствате неразбрани. Навярно това е така, защото не сте изразили истинското си Аз, но понякога се случва и понеже другите не могат да проникнат дълбоко във вашия вътрешен свят.
Като ректор на нашата семинария, аз постоянно общувам с млади хора. Виждам, че без значение колко последователи има някой в Instagram или колко приятели има във Facebook, най-важната част от същността му, най-красивата част от неговото Аз често остава скрита. И дори близките му приятели може да не го знаят.
В случая на Христос, причината да е бил погрешно разбиран не е защото се е прикривал – Той е разкрил всичко. Но дълбочината на Неговата същност е била толкова голяма, че много хора не били готови да Го последват до такава дълбочина. Дори Неговите ученици полагали усилия, за да Го разберат.
В Евангелието от св. Йоан пише: „Тогава мнозина от учениците Му, като чуха това, казаха: тежки са тия думи! Kой може да ги слуша? “ (Йоан 6:60). Разбира се, знаем, че апостолите не са Го разбирали и поради тази причина Го оставили след като бил предаден на смърт.
Свети апостол Павел ни учи, че у всеки човек има дълбочина на същността му – толкова дълбока, че не може да бъде напълно достигната от другите. И да разбираме изцяло другия е невъзможно. „Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва“ (1 Кор. 2:15).
Науки като психологията и социологията ни помагат да разберем човешкото поведение, но не могат да разкрият най-дълбоките нива на човешката душа. Вие сте млади хора – т.нар. Gen Z или Поколението Z: от Балканите, от всички части на Европа, от Израел, от Америка. Мога да ви опиша, но образът няма как да е завършен. Ако някой си мисли, че един психолог или социолог може да ни е от помощ да разберем другия – то сме дълбоко заблудени. Тези науки са добра първа крачка и може би са ни от помощ за това да разберем как функционира другият или как се държи, но както и апостол Павел ни казва – човекът има дълбочина, която е недостижима. Означава ли това, че сме обречени да бъдем неразбрани и самотни, защото никой не може да ни разбере напълно? О, не. Съвсем не.
„Роден от Бога чрез молитвата, човекът никога не е сам. Той не познава самотата: но винаги е в присъствието на Вездесъщия Бог. Преди да достигнат тази своя пълнота, понякога човешките същества с голяма трудност „понасят“ Бога – подобно на Моисей, който „утрая, като да виждаше Невидимия“ (Евр. 11:27). Друг път са изпълнени с тиха и мирна радост, знаейки, че са в ръцете на Светия свой Пазител“, казва Свети Софроний
Ето, свети Софроний говори за молитвата като начин за преодоляване на самотата. Това е така и е хубаво, но този духовен път е много труден – и затова по-добре да го оставим за друг наш разговор.
Нека разгледаме и други проявления на самотата. Говорихме за различни нейни форми – духовната и социалната, но важна е и самотата, причинена от егоизъм. Когато сме фокусирани само върху самите себе си – трудно изграждаме истински взаимоотношения с другите: не можем да станем част от общност или да изградим приятелство. В този случай самотата до голяма степен зависи от самите нас.
Когато преодолеем егото си, можем да се преборим с този вид самота.
Но за много от нас тъкмо тук борбата е особено трудна.
Според мен много ярък момент от това да си християнин днес е щастието. И тези, които не са получили просвещение, срещайки се с Евангелието в своя живот, несъмнено се чувстват самотни – но нямат алтернатива. Навярно за тези, които не познават Христа, е по-трудно да свържат самотата си с егоизма – това не е и изключено, защото психоанализата може да помогне на човека да установи подобна връзка. Но само християнинът чрез своя Спасител има щастието да намери отговор на самотата.
Има и случаи, когато самотата е породена от липса: на родители, на приятели, липса на любов или на разбиране. Понякога имаме всичко материално, но все пак усещаме празнота. Любовта, на която някой не е откликнал, също може да доведе до силно усещане за самота.
Самотата може и да се окаже нашият кръст – или иначе казано страдание, което Бог допуска в живота ни. Използвам сравнението с „кръста“ за всички трудности, поставени от Бог на пътя ни, с които се сблъскваме в ежедневието си. В известен смисъл може да ги определим като полезни трудности.
Например – човек да изгуби родителите си, да израсне без семейна подкрепа или да се изправи пред болезнени обстоятелства, които не може да промени. Този вид празнота не може да бъде запълнена с човешки усилия. В такива случаи сме призовани или да приемем този кръст, или да го отхвърлим. Изборът е наш.
„Човек не познава самотата и по още една причина – независимо в каква пустиня се намира, той се моли за целия свят – и в страдание, и в блаженство“, казва още Свети Софроний.
Някои форми на самотата са свързани със страдание, породено от житейския път на човека.
Виждаме, че самотата сама по себе си може да бъде форма на страдание. Не егоистична самота, а такава, породена от нещо, случило се в живота ни – мъка или болка, които принадлежат към по-голямата тема за страданието в нашия земен човешки път. Не можем да изживеем дните си на земята само в добро и светлина – голяма част от човешкия живот е свързан с болката. Не е лесно да си го кажем, но това е истината.
В прекрасната епоха, в която сме родени, съвременният човек е склонен да вижда само светлата страна на нещата. Но християнинът не е просто човекът, който стои пред кръста – той е на кръста. Ние сме поканени да бъдем на кръста. Свети Софроний ни учи, че молитвата може да запълни нашите празноти и да ни даде смирение, за да приемем страданието.
Аз самият размишлявам върху темите, които споделям с вас сега – и за които свети Софроний ни поучава. Интересно ми е: защо се чувстваме сами, бидейки част от Църквата? Защо в нашите църковни общности срещаме трудност в общуването с нашите братя и сестри? Защо църковната общност не винаги е семейство? Защо Православието не винаги обединява вярващите в Христа в рамките на една Църква, а често виждаме раздори? Разбира се, в момента е трудно да говорим за нещата на толкова високо ниво.
Но на по-ниското ниво – там, където можем да анализираме нашите лични, междуличностни връзки – това повдига въпроса: защо не откриваме Христос в Църквата? В нашите църковни общности не е сигурно нито лесно да намерим хора, на които да се доверим. Този последен цитат е много важен. Църквата, другото име на Църквата, е „тайната на преодоляната самота“.
„Църквата е тайна на преодоляната самота. Това преодоляване трябва да се усеща съвсем реално – само тогава, когато стоиш в храма, ти се приближаваш до стените на Църквата Божия, когато лъчът на любовта плахо, но осезаемо начене да разтопява леда на самотата и вече не забелязваш онова, което до преди малко те е ограждало с бодлива тел: нито неверието на свещеника, било то въображаемо или реално, нито лошотията на „църковните баби“, нито дивашкото любопитство на двамината случайно влезли момци, нито търговските преговори край масата със свещи. Вървиш през всичко това към сляпата душа човешка, към онзи, който може би след миг ще долови по-добре, по-ясно от теб гласа на Човека и Бога – на Иисус Христос[1]“, казва Сергей Фудел.
Този цитат е изключително важен. Най-важната идея на Сергей Фудел е, че другото име на Църквата е „тайната на преодоляната самота“. Всичко, което се случва в Църквата и ни разделя – нашите подозрения към другите в храма, към епископа или свещеника (дали е лош човек или не?), или подозренията ни към възрастните дами (има такива във всеки храм), които не се интересуват от богослужението и само вдигат шум. Или другият му пример: двете момчета, които влизат в храма само, за да поогледат. И, както казва Сергей Фудел – имаме подозрението, че те не са част от Църквата и сякаш ние сме сами. Ето го леда на самотата – чудесен подбор на думи, „ледът“ е много подходящо описание. Но Църквата трябва с топлината си да разтопи този лед и да ни обземе. Нуждаем се от топлина. Трябва да се освободим от това недоразумение. Всъщност недоразуменията в главата на всеки от нас са толкова много – и това е причина да се чувстваме сами, когато сме в храма. Но трябва да знаем, че Църквата не е само място, където да намерим Христос и собственото си спасение – а и място, където откриваме други хора и се учим да живеем с тях.
Цитатът завършва с това, че може би сега е моментът, в който той или тя ще чуе по-добре гласа на Спасителя. Може би вчера бях по-затворен и не възприемах Христа. И може би сега ще чуя по-ясно гласа Му. Това е тайнство, не теория, а нещо много фино. Нещо, за което трябва да помислим.
Пожелавам ви да преодолеете самотата – да намерите тази топлина, която топи ледовете й.
Автор: Знеполски епископ Мелетий
[1] Пред стените на Църквата. До моите деца и приятели, преводач: Мария Хаджиева, издател: Омофор, 2014 г.
