Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В днешния Евангелски откъс четем как Иисус влиза в едно село и при Него отиват десет прокажени. Прокажените са отхвърлени от обществото, те се отъждествяват с греха и хората избягват да общуват с тях.
Осъзнавайки това, те се спират на разстояние от Иисус (Лук. 17:12 „И когато влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч“). Когато Христос отива в дома на митаря Матей, книжниците и фарисеите изказват негодуванието си пред учениците Му „Защо ядете и пиете с митари и грешници?“ (Лук. 5:30). А отговорът на Христос е: „Здравите нямат нужда от лекар, а болните; не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.“ (Лук. 5.:31-32).
Свети апостол Павел казва: „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия“ (Рим. 3:23). Раннохристиянският аскет на Православната църква, св. Марк Отшелник пише:
„Този, който е смирен в мислите си и е отдаден на духовен труд, когато чете Свещеното Писание, прилага всичко към себе си, а не към своя ближен“.
Когато четем откъс от Библията, трябва не просто да се запитаме какво означава той, а какво означава той лично за мен. Тук следва да възприемем себе си като прокажени, които имат нужда от покаяние, за да се примирят с Бога и да получат изцеление.
Текстът ни казва също и че само един от прокажените, като вижда, „че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин.“ (Лук. 17:15-16). От книгите на Евангелието знаем, че евреите и самаряните не общуват помежду си. Тогава Иисус казва: “Нали десетимата се очистиха? а де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец?“ (пак там 17:17-18). Христос посочва като добър пример не просто един прокажен, но и самарянин – и в двата случая става дума за хора, които като цяло не са за пример.
Самарянинът се връща и благодари на Христос. В центъра на християнската вяра е благодарението, нашето богослужение е евхаристийно, израз на дълбока благодарност. В основната молитва в светата Литургия ние благодарим на Този, който е отвъд всичко, на Бога, Който е неизказан, неизследим, невидим, непостижим, вечносъществуващ и винаги един и същ. Едновременно с това признаваме Неговото участие в нашия живот, като Му благодарим, като Му казваме: „Ти от небитие си ни привел в битие и отпадналите пак си въздигнал, и не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето и ни дари Твоето бъдещо царство“. Основната евхаристийна молитва е непрестанен израз на благодарност:
„За всичко това благодарим на Тебе и на Единородния Твой Син, и на Твоя Свети Дух – за всички благодеяния, които знаем и за които не знаем, явни и скрити“.
В благодарността си се издигаме на Небесата, като си спомняме херувимите и серафимите, шестокрилите, многооките, които се носят на своите криле и пеят, възкликват, възгласят победната песен и казват: „Свят, свят, свят е Господ Саваот. Изпълнени са небето и земята с Твоята слава. Осанна във висините!“ „Заедно с тези блажени сили и ние, човеколюбиви Владико, възкликваме и казваме: свят Си и пресвят Ти и Единородният Твой Син, и Светият Твой Дух, свят и пресвят Си.“
По време на цялото благодарение признаваме истинската природа на това, което сме приели от Бога. При възпоменанието и благодарението светът е провъзгласен като такъв, какъвто е явен и предвиден от Христос, дар от Бога за човека, средство за общуване на човека с Бога.
„Слава на Тебе, Христе Боже, надежда наша, слава на Тебе!“ Амин!
Автор: свещеноиконом Ричард Пенуел
Превод: Елена Папучиева
Източник: The Word of our Lord/ 18 January – издание на архиепископията на Тиатира и Великобритания към Вселенската патриаршия
