Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Във всеки ред от Писанието, във всяко действие или мисъл на Христос ни се разкрива Бог. Но не по-малко важно е, че ни се разкрива и човешката същност – такава, каквото е замислена от Твореца.
Днешната притча – историята за богаташа и Лазаря – е забележителна в няколко отношения. Освен че ни показва рядко срещана в Новия завет картина – на реалността след смъртта, тя е неповторима и защото е изцяло съсредоточена върху междуличностните човешки отношения. Бог отсъства в разказа, което предполага, че нашата съдба във вечността – кой ще отиде „във вечна мъка“ и кой – „във вечен живот“ (Мат. 25:46) — се решава от нашето отношение спрямо другите хора. Христос, Синът човешки, се идентифицира не само с Бог Отец (“Аз и Отец едно сме” Ин. 10:30), но и с всеки един човек, с “едного от тия малките”: “Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40) и по този начин придава божествено достойнство на всяко човешко същество.
Днешният разказ разкрива дълбините на първичния замисъл и началната човешка идентичност, като повдига основия въпрос: какво означава да си човек, според Божия промисъл в Неговия предвечен Съвет („След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби, и над небесните птици, (и над зверовете) и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята.“ Бит. 1:26).
Богаташът прекарва живота си в охолство, без някакви очевидни грехове, освен една голяма грешка: отминава страдащ човек, без да прояви състрадание към него и по този начин не издържа изпита по човечност. За разлика от Лазар, който има име в историята, богаташът остава безименен. Да не би Бог да не успява да намери име за този, който се е принизил до нечовешко състояние на нисш биологичен вид? И всъщност дали, “който има световните блага, пък като види брата си в немотия, затвори от него сърцето си” (1 Йоан. 3:17) заслужава да се нарече “човек”? В пълен контраст и за срам на богаташа, притчата изтъква, че дори кучетата го превъзхождат по “човечност”, като показва забележителното им състрадание и опитите им да излекуват раните на Лазар. С това те по ирония „са по-човечни“ от описания в историята човек.
Притчата отеква много силно в нашето ежедневие, в обществото, което дава предимство на натрупването на богатства, на засиленото консуматорство, на финансовия напредък и обществените постижения, на кариерния ръст като задължителни критерии за личностна реализация на човека.
Според св. Софроний всичко това води до “формирането на динамична деперсонализирана маса, в която отсъства разбирането какво означава да си „човек“, а без това е невъзможно да се изгради истинско човешко общество. Вместо това то се превръща в животински свят, в който всеки защитава собствената си ограничена индивидуалност, превръщайки света в океан от всеобща омраза”. Затова и основната борба на нашата Православна Църква и по същество на всеки православен християнин – продължава Св. Софроний – е “да се запази човечността у човечеството чрез молитва и служение към света”, за да може човек да напредва към пълното съвършенство на образа и подобието на самия Бог, Чиято същност е определена като състрадание, предадено ни като наша идентичност, като крайна цел на нашата самореализация: “И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден” (Лук. 6:36).
Автор: йеромонах Николай Сахаров
Превод: Елена Папучиева
Източник: The Word of our Lord/ 2 November – издание на архиепископията на Тиатира и Великобритания към Вселенската патриаршия
