Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
През настоящата година се изпълват 1700 години от провеждането на Първия Вселенски събор. Тържествата в България се състояха на 31 май в Пловдив, където бе отслужена тържествена света Литургия с гости от Поместните православни църкви, а на 1 юни в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ бе отслужена тържествена света Литургия от Негово Светейшество Българския патриарх Даниил и митрополити от Св. Синод.
В Поместните православни църкви по света също се състояха, както и се предвижда да се състоят редица събития, тържества и конференции по тази тема. За Първия Вселенски събор, за неговите послания, за пътя на вярата през вековете разговаряме с доц. д-р Венцислав Каравълчев – преподавател в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“.
– Доцент Каравълчев, тази година отбелязваме 1700 години от свикването на Първия Вселенски събор. Какво е неговото значение за Православната църква и въобще за християнската църква в света?
– Това е една изключителна годишнина. Виждаме, че дори 1700 години след събора той продължава да занимава умовете на изследователите, като непрекъснато се появяват интересни публикации, свързани с неговата проблематика. Съборът отдавна е получил в Църквата своето достойно и водещо място.
Днес разполагаме с имената на почти всички големи участници в него, а в църковния календар му е отделено заслужено внимание.
Разбира се, това е епохално събитие, което се превръща в образец и модел, по който Църквата ще върви и ще се развива през следващите векове – чак до свършека на света. Той, заедно със следващите Вселенски събори, ще се утвърди като най-висшият форум на съборността в Православната църква. Ако погледнем в историческа перспектива, ще видим как още от времето на апостолите – започвайки с Апостолския събор, се изгражда парадигма за това как трябва да се решават проблемите в Църквата: чрез дискусия по всички въпроси и чрез вземане на правилните решения с изволението на Светия Дух. Поместните събори са естествено продължение и приемник на Апостолския събор – на тях отделни Поместни църкви решават възникнали проблеми чрез събиране на видни представители на висшия клир.
Вселенският събор е върховен израз на единството и консенсуса на цялата Църква.
По това време начело на империята стои св. Константин – един от най-достойните императори: визионер, обединител, строител, равноапостолен мъж. Само дванадесет години след Миланския едикт (313 г.) вече имаме не просто бързо разрастваща се Църква, а Църква, която диша свободно. Християните вече не се страхуват от гонения и санкции от страна на държавната власт – пред нас стои една всепобеждаваща Църква. И макар че свободното изповядване на вярата в Христа Спасителя е възможно едва от малко повече от едно десетилетие, ясно се вижда, че за трите столетия, изминали от Възкресението Христово, в Църквата са се натрупали много проблеми – въпроси от различно естество, които изискват своите отговори. И именно на този най-висш форум, иницииран от св. Константин Велики, тези въпроси започват да намират своето решение.
Държавата, империята, поема своята част от отговорността за това събитие. Именно император св. Константин се нагърбва с нелеката задача да събере епископата на цялата Църква на едно място, като осигури присъствието на представители от почти всеки регион на империята. Целта е всеки от тях да участва във формулирането на отговорите, които християните очакват от Църквата.
Изследователите посочват, че около една шеста от епископите на цялата Църква в рамките на Римската империя – и дори извън нея, са взели участие в този събор, събран по инициатива на св. Константин.
Държавата поема всички разходи, свързани с пътуването и пребиваването на епископите, което означава, че те не са в тежест на своите църковни общности. Така се залага един наистина нов модел – модел на съборност, при който чрез открита дискусия и изразяване на всяка гледна точка се достига до решения, които са консенсусни и валидни за цялата Църква.
– Картината на Поместните църкви тогава не е ли различна от днешната? Все още ги няма установените днес автокефални православни църкви, освен т.нар. Пентархия?
– Да, картината е различна, тъй като това все още е формативен (оформящ се) период. Макар че, ако сме честни, в административен план този процес продължава и до днес. Именно на този събор започва да се изгражда първият модел на поместност чрез признаването на Римския и Александрийския епископ като най-главни и авторитетни представители съответно на Запада и Изтока. Отдава се необходимото внимание и почит и на Антиохийската църква, както и на Църквата-майка – Йерусалимската. На следващия Вселенски събор, който ще се проведе в Константинопол, ще видим как т.нар. „Нов Рим“, Константинопол, получава своето място в тази структура. Така се оформя моделът, по който впоследствие ще се изгражда структурата на Поместните църкви. Виждаме това развитие във времето: появата на Първа Юстиниана, Нова Юстиниана, а по-късно, през IX век, и признаването на Българската православна църква, следвана от останалите Поместни църкви. Така стигаме до съвременната картина, отразена в т.нар. „диптиси“ на Църквата – подредбата на Поместните църкви по старшинство и достойнство.
Макар че, трябва да отбележим, диптисите не винаги отразяват точно историческата реалност.
– В седмицата, в която отбелязваме Неделята на светите Отци от Първия Вселенски събор, се чества и паметта на св. Митрофан Цариградски. В житието му се споменава, че именно той първи получава титлата „патриарх Цариградски“. Можем ли тогава да говорим за наченки на подреждане и уреждане на структурата на Поместните църкви още след Първия Вселенски събор?
– В този период това би било прибързано. Трябва да имаме предвид, че епископът на Византион, бъдещия Константинопол, т.е. Цариград, по онова време е все още подчинен на митрополита на Хераклия Тракийска. Големият църковен център в Тракия тогава е именно Хераклия, разположена на брега на Мраморно море, в днешната европейска част на Турция, която сега е едно малко селце. По това време Константинопол все още не съществува като столица на империята, а епископската катедра във Византион няма водеща роля. Тя тепърва предстои да се оформи и утвърди, както институционално, така и чрез благоволението на императорската власт. Едва тогава ще започне да заема централна позиция в църковната йерархия. Лично според мен е прибързано и неточно да твърдим, че още тогава епископът на Византион поставя основите на този модел на църковна подредба, който днес познаваме. Подобни твърдения по-скоро обслужват съвременни интереси, отколкото да отразяват историческата реалност.
– Освен догматическите въпроси, на Първия, а и на всички последващи Вселенски събори, са били обсъждани и канонически теми. Това ли всъщност е „рецептата“ за църковния живот след Първия Вселенски събор – съборите да бъдат онези моменти, в които Църквата се събира и заедно решава проблемите, пред които е изправена?
– Определено да. Това е прототипът, както вече споменах – моделът, който Църквата ще следва през вековете. Разбира се, ако трябва да бъдем събитийно коректни, ние имаме канони и църковни правила още от самото начало, от първите дни на Църквата. В чисто изследователски план, обаче, големите канонисти и съвременни учени, занимаващи се с тази проблематика, често обръщат внимание и на друг важен събор – Сердикийския (или Софийския) събор. Той е свикан с идеята да бъде Втори Вселенски събор, но поради дълбокото разделение в епископата – арианите се отделят и се събират в Пловдив, а православните остават в Сердика (дн. София), той не получава вселенски статут.
И все пак, макар моделът да е положен още в Никея, именно в Сердика наблюдаваме първата пълнота в изработването и фиксирането на каноничния ред на Църквата.
Каноничният модел започва да се оформя по-ясно именно на Сердикийския събор, който се провежда около 17 години след Първия Вселенски. Но, разбира се, зачатъци на това виждаме още от Апостолския събор, а впоследствие и в апостолските постановления. Имаме също и Поместни събори, които се занимават с различни въпроси, но дотогава Църквата няма форум с такъв обхват – събиране на представители от цялата ойкумена, т.е. от цялата „вселена“, както се разбира в рамките на Римската империя.
На Първия Вселенски събор особено внимание е отделено на догматическите спорове. Централно място заема разглеждането на ереста на Арий и неговите последователи. Интересен е фактът, че сред арианите се оформят две групи – крайните ариани и т.нар. полу-ариани, наред с православната партия. В отговор на тази криза, въпросът за вярата е формулиран недвусмислено чрез съставянето на първата част на Символа на вярата, Никейската част, с цел да се избегнат произволни тълкувания и да се утвърди ясно православното изповедание.
Друг съществен въпрос, разглеждан на събора, е стремежът на Църквата да уеднакви практиката по отношение на празнуването на празника на празниците Пасха.
Дотогава различните християнски общности празнуват по различно време: някои заедно с юдеите, други по свое усмотрение. Съществуват разногласия и относно начина на изчисление на датата, включително и сред самите юдейски общности – тези, живеещи в Светите земи, и тези в диаспората.
По онова време Йерусалимският храм вече е разрушен и не съществува като средоточие на юдейската религиозна традиция. Въпреки това, близостта и дългогодишният контакт между юдеи и християни е довел до това, че немалка част от християните все още се колебаят между старозаветното Мойсеево законодателство и благодатта на Христос. Те се намират, образно казано, между „чука и наковалнята“ – между закона и благодатта.
С цел да внесе ред и единство, император св. Константин Велики издава едикт, с който се забранява честването на Великден преди пролетното равноденствие – нещо, което вече не е част и от юдейската пасхална практика, особено след разрушаването на храма. Християнската Пасха, която Църквата утвърждава, е тясно свързана с Господ Иисус Христос – с Неговите страдания, Кръст и Възкресение, и няма пряка връзка със старозаветната Пасха, която отбелязва други събития от историята на Израил.
– Вселенските събори са всепризнати от цялата Църква, включително от различни християнски деноминации, като събори с върховен авторитет. В същото време в историята на Църквата има и Поместни събори, които също се признават като важни и с високо значение, както и такива, които остават по-скоро на местно ниво и не придобиват вселенски характер. Защо се случва това?
– Защото практиката в Църквата е такава: дадено решение, прието на събор, добива пълна църковна валидност, условно казано „законност“, когато бъде потвърдено от следващ събор. Виждаме това и в историята – включително и днес изследователи говорят за Константинополския събор от IX век като за Осмия Вселенски събор. Но, за да бъде той признат за такъв, трябва да има Девети събор, който да потвърди неговите решения, а след това и Десети, който да потвърди решенията на Деветия, и така нататък.
От православна гледна точка обаче това е проблематично. При римокатолиците такъв проблем няма – те признават двадесет и един събора за вселенски и вероятно ще продължат да свикват още, защото изхождат от позицията, че именно те представляват пълнотата на Църквата – истинската Църква. От тази гледна точка те смятат, че имат правото еднолично да взимат решения от името на цялата Църква.
От православна перспектива обаче ние вярваме, че Православието е истинската Църква, носителка на пълнотата на истината. И все пак, реалността е, че част от вярващите се намират извън нея – извън „кораба“, образно казано. Затова, въпреки че след Седмия Вселенски събор са проведени още много събори с важно значение, те не могат да бъдат наречени „вселенски“, защото не са събори на цялата Църква, а само на част от нея.
И вероятно така ще бъде до самия свършек на света. Независимо от водените диалози, от срещите и многото гръмки изказвания в междуправославни и междуцърковни формати, виждаме, че между нас и римокатолиците, протестантите, англиканите и др. продължават да съществуват сериозни разлики в богословието, в разбирането за Църквата, за канона и изобщо за истината. И засега, въпреки усилията, няма реални изгледи за пълноценно обединение.
– Освен единението между християните, като условие за свикване на Вселенски събор често се изтъква и това, че той трябва да бъде свикан от император. Това означава ли автоматично, че дори при евентуално обединение между християнските църкви, днес не би могъл да се свика Вселенски събор?
– Не. Вярно е, че исторически традицията повелява Вселенските събори да бъдат свиквани от императора – това е модел, установен от времето на св. Константин Велики. Но трябва да разглеждаме този факт в контекста на историческите обстоятелства. Тогава Църквата и държавата са живели в т.нар. симфония – макар че на практика тази симфония никога не се е осъществила в пълнота, дори и в златния ѝ период при император Юстиниан Велики. В днешно време, когато монархията като политически строй е до голяма степен отстъпила историческата си роля, този императорски елемент има по-скоро символично значение. Ето защо, при подготовката на Критския събор през 2016 г. – замислян в продължение на повече от столетие като голям Всеправославен форум, беше отправена покана към Негово Величество цар Симеон II, за да олицетвори императорската персона. Това беше символичен жест, целящ да „изпълни всяка правда“ според традицията, придавайки тежест на събора.
И все пак, въпреки дългата подготовка и сериозността на въпросите, които трябваше да се обсъдят, Критският събор остана само частично Всеправославен. Отказът на няколко Поместни църкви, включително Българската, да участват, попречи на неговото възприемане като събор с вселенски обхват.
В крайна сметка, според мен, императорският елемент не е задължителен, за да бъде даден събор възприет като Вселенски. Това, което е от съществено значение, е съборът да изразява пълнотата на Църквата – в единство на вярата и съборното съзнание.
– И накрая 1700 години са много време за човешкия живот. Какво е присъствието на този събор, посланията на отците от този събор в Църквата днес – в двадесет и първи век?
– В XXI век решенията и обсъжданията от Първия Вселенски събор, проведен преди 1700 години в Никея (325 г.), остават непроменени и с пълна валидност. Тогава Църквата се е сблъскала с въпроси, които сериозно вълнуват умовете и сърцата на вярващите. Един голям ум, Арий, изключително начетен и даровит презвитер, впечатляващ оратор – изпада в заблуда и, воден от човешките си слабости и гордост, упорства в нея. Дори Александрийският епископ не намира нужните думи, за да му се противопостави убедително, но с духовния си усет разпознава, че учението на Арий е дълбоко антицърковно и антихристиянско.
Благодарение на един тогава още млад дякон, св. Атанасий Велики, заблудата на Арий е разкрита, а истината защитена.
И трябва ясно да осъзнаем, че арианството е представлявало реална и сериозна заплаха за самото съществуване на Църквата. По това време голяма част от Източната църква вече е била склонна към арианските идеи. Западната църква, макар и по-отдалечена, също не остава незасегната – по времето на св. Амвросий Медиолански ереста вече застрашава и Запада.
Но Бог поругаван не бива. Решенията на Първия Вселенски събор, взети по изволението на Светия Дух, макар и не веднага, в крайна сметка побеждават. Истината тържествува, Църквата тържествува, Светата Троица тържествува.
Значението на Първия Вселенски събор е огромно. Трудно бихме могли в няколко изречения да изчерпим цялостната му богословска и историческа стойност. Но ако трябва да обобщим, то можем със сигурност да кажем, че в Никея е заложен самият модел, по който Църквата взема решенията си – чрез съборност, чрез догматическа яснота и канонична подредба.
Разискването на вероучителни, догматически и канонично-правови въпроси е от изключителна важност. Има истини, които Църквата съхранява още от апостолско време, но за да придобият вселенска валидност, те трябва да бъдат формулирани, утвърдени и поставени в канонична рамка, която да гарантира тяхното правилно прилагане в църковния живот.
Макар да не разполагаме с пълни протоколи от заседанията на Първия Вселенски събор, неговите решения са достигнали до нас чрез други надеждни източници.
И тези решения не само остават валидни днес, а са основополагащи, особено в догматичното определение на първите две Лица на Пресветата Троица. Третото Лице, Светият Дух, ще бъде подробно разгледано по-късно, на Втория Вселенски събор.
Също така, споровете от Никейския събор налагат един траен модел за диалог в Църквата: открит, съборен и под ръководството на Светия Дух. Ролята на този събор за тогавашната, а и за днешната църковна общност, е безспорна. Решенията му относно догматичния език на Църквата не са се размили във времето, не са се обезценили, а напротив – превърнали са се в здрава основа, върху която Църквата продължава да гради своя живот и служение.
С доц. д-р Венцислав Каравълчев разговаря Ангел Карадаков.
