Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Да бъдем човеци в Христа – беседа за тайнството Евхаристия – част 1.
По житейския друм съм срещал хора в невъзможност да преживеят дори и ден без Светото причастие. Нито един ден. И им се е налагало да изминават огромни разстояния само за да стигнат до храм, в който да приемат Светите Тайни.
Първите християни са пътували посред нощ по тъмни като самата нощ пътища – защото обратно на съвремието, в което е лесно да се върви и в най-малките часове, по онова време нощите са били тъмни като в бездна. Но те са отивали в гробищата или катакомбите, за да отслужат Божествена света Литургия и да се причастят с Тялото и Кръвта Христови. Някои били арестувани от римски войници, които ги убивали след това.
Историята помни много случаи на групи християни, изгубили живота си заедно само защото се събрали, за да извършат и участват в Светата Евхаристия.
Били или изгаряни живи, както в Никомедия например (днес град Измит в Турция), където изгорели 20 000 мъченици, или ги чакала друга жестока смърт – като например да бъдат хвърлени на лъвовете.
Броят на мъчениците в Светата ни Църква е толкова голям тъй като мъченическата смърт ги застигала най-вече в неделите, когато се събирали, за да извършват Светата Евхаристия и да приемат Тялото и Кръвта Христови. Това бил центърът на живота им като християни. Било е немислимо за всеки от тях да не присъства на Светата литургия и да не се причасти. Ако вярващ не пристъпи към Светите Тайни в неделя трябвало да обяснява пред братята си причината за това. И тъй като само еретик или друговерец не може да се причастява с Тялото и Кръвта Христови, то всеки вярващ в Христа трябвало да даде обяснение за решението си да не пристъпи към Светите Тайни.
Дори тези, които не можели да приемат Светото Причастие, нямали правото да присъстват в църквата заедно с останалите – а оставали в преддверието на храма. Те участвали в светата Литургия от т.нар. нартекс (притвора) – именно заради това: не можели да се причастят. Става въпрос за тези хора, които макар и православни християни – имали духовни причини, които изисквали специална подготовка преди да им бъде позволено да пристъпят към Светите Тайни. И докато не получели позволение да се причастят – не можели и да стоят в центъра на храма. Присъствали на светата Литургия, но оставали в притвора.
Ето защо, ако отидете на Преждеосвещена литургия, ще чуете нещо, което чуваме и всяка неделя: „Вие, които сте оглашени, излезте“. Оглашените присъствали на светата Литургия до момента, в който от амвона се прочита откъс от Евангелието. След него вярващите прочитали молитви и оглашените – или некръстените – трябвало да си отидат. Те нямали позволение да останат на богослужението, защото не можели да приемат Светото Причастие. За първи път присъствали на светата Литургия до самия й край след Кръщението си – и едва тогава приемали и Светото Причастие за първи път.
Ето защо на Рождество, на Възкресение или на Велика събота вместо присветата песен – Светий Боже, Светий Крепки, Светий Безсмертни в православните храмове се пее: „Вие, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“ – защото в онези години в такива празнични дни са се кръщавали оглашените и за първи път са присъствали на цялото богослужение.
Светата Евхаристия е кулминацията на нашия живот в Христа на дело.
И ще го кажа още веднъж, мили мои чеда – трябва да бъдем много внимателни, за да не изпаднем в заблуждение, че бихме могли да живеем истински живот в Христа, или да обичаме нашия Спасител, или че можем да имаме истинско взаимоотношение с Бога без Светото Причастие и без да участваме в Светата Евхаристия. Това е невъзможно, мили мои чеда. Христос ясно веднъж и завинаги казва в Евангелието: „истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан 6:53). Ето това е да си мъртъв. Когато Христос заявява това толкова ясно – юдеите са скандализирани: „За какво говори този човек? Да ядете тялото Му и да пиете кръвта Му? За какво става дума?“ И си тръгнали. Дори апостолите се стъписали за момент от думите Му: „Трудно е това учение. Кой би могъл да го приеме и да яде тялото Му и да пие кръвта Му?“ Всичко останало било приемливо, но призивът на Христа да пият Неговата кръв били немислими, особено за един юдеин. И все пак Христос не отстъпил от казаното, а допълнил: „Ако и вие искате да си тръгнете – свободни сте да го направите“.
Разбира се, че Христос не искал да бъде разбран буквално – а имал предвид тази тайна на Светата Евхаристия, която предал на учениците Си на Велики четвъртък, като казал: „вземете, яжте: това е Моето тяло” (Мат 26:26). Казва „това Е Моето тяло“ – а не както някои еретици смятат: че хлябът символизира Христовото тяло. Като гърци ние знаем или поне би трябвало да знаем, че глаголът esti означава Е (форма на глагола „съм“ от старогръцки). Така че едно е да кажа „то е Моето тяло“, а съвсем друго – „то символизира Моето тяло“. Това не е символ, не е нещо, което ни напомня за Тялото Христово, но това наистина е Тялото Христово и това наистина е Кръвта на нашия Спасител.
Така че Светото Причастие е единственият начин наистина да усетим присъствието на Христа в живота ни.
И е такова благословение, че когато вярващите приемат Тялото и Кръвта на Спасителя – те са истински осъзнати, имат силен копнеж да се причастят и в крайна сметка стават обиталища на Христа – те са едно със своя Христос Бог. Много пъти съм ви припомнял за съвременните светии, които често са приемали Светото Причастие със сърца пълни с пламтяща любов към Иисус Христос. Говорим за такава голяма любов, така пламтяща и жива, че това, което вие младите чувствате един към друг дори, когато сте влюбени не представлява нищо в сравнение с тази духовна, а не физическа форма на любов: Божествената любов, която светиите носят в сърцата си към Христа и, която Христос питае към Своя народ.
В нашия скит отслужвахме света Литургия всеки ден – през целия ни монашески живот. Отците приемаха Свето Причастие четири пъти седмично – във вторник, в четвъртък, както и в събота и неделя. И нашият духовен старец се причастяваше както всеки от нас. В продължение на много години аз бях единственият йеромонах в нашето братство. Всички отци имаха по-малко години живот в манастир от тези, които аз бях натрупал. И макар сред монасите да имаше такива с по-дълъг житейски опит от мен, аз бях прекарал повече години в манастир от тях. А аз бях единственият йеромонах там – всички останали бяха монаси. Така че причастявах и моя духовен старец, който беше монах. През всичките тези години, безброй пъти, той приемаше Свето Причастие от моите ръце.
Как да ви опиша с думи какво се случваше? Никога в своя живот, нито веднъж дори моят духовен старец не е приемал Светото Причастие без да пролее сълзи. И не, нямам предвид да пророни една сълза, както всички понякога правим – сигурен съм, че всеки е изпитвал подобна емоция! – говоря за истински плач. Много пъти, когато наближаваше времето да се причасти… само ще обърна внимание, че не говорим за бебе или малко дете, което лесно би попаднало в плен на емоциите – не, той беше възрастен мъж, дори старец, но корав, трудолюбив човек, такъв, който можеше да превърне камъка в прах с юмрука си. Истински трудолюбив и корав човек. И въпреки това точно преди да пристъпи към Светото Причастие – той се разплакваше. Многократно се е налагало да изчакам, за да поеме контрол над емоциите и да спре плача си, за да може да преглътне частичката от Светите Тайни. Стоеше облян в сълзи, а аз си казвах: „Нима не може да се причасти поне веднъж спокойно като всички нас?“. Вместо това ние влизаме в храма на службата, на която ще приемем Свето Причастие, сякаш е нещо незначително. Понякога се блъскаме с лакти в другите. Молим Бога за прошка, но оставаме сухи като камък. Какво можем да направим, когато сме като камъни? Може би и за камъните има някаква надежда. И ние имаме някаква надежда. Бог ще ни помогне по всеки възможен начин. Камъните също са необходими понякога!
Но имаше ли някакъв специален бутон, който той натиска, за да потекат всички тези сълзи? Що за бутон беше това? Това всъщност беше неговото самоукорение. Какво е самоукорението ли? Това е смирение. Смирение и покаяние. Той се самоукоряваше – и наистина прекара целия си живот в сълзи. Не сълзи, които те разбиват на парченца, не сълзи, които те убиват – а сълзи на радост. Той беше всерадостен, цял изпълнен с радост! И дори когато си отиваше – беше с усмивка на лицето. Какво казва Христос? „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“ (Мат 5:4). Той плака през целия си живот – и когато умря, се усмихна. А ние прекарваме целия си живот в смях – и плачем, когато дойде смъртта! Кикотим се по цял ден – особено хората от Лимасол. Кикотим се още и още, но когато смъртта е близо – плачем, защото не искаме да умрем. А той плачеше и плачеше – и когато смъртта дойде, се усмихна.
Веднъж му се обадих на именния му ден, за да му честитя. Казах: „За много години, дядо“. А той отвърна: „Не, чедо мое, за Бога, не ме проклинай така – а като епископ, какъвто си, думите ти може да се сбъднат!“ Разговорът ни продължи: „Но аз не те проклех, пожелах ти дълъг живот…“, опитах да му обясня, но той не спираше да повтаря: „Моля те, не, не, не искам да живея много години – по-добре да напуснем този свят и да отидем при нашия Отец, нашия Небесен Отец“. Той очакваше с нетърпение да си замине от този свят. Когато се сближихме, аз бях на 18, а той – на моите години в момента, около 55-57. Често разказваше истории за стареца Йосиф Ватопедски, затова копнеех да се срещна с него. Той беше един от най-познатите ни старци на Света гора. Затова отидох във Ватопедския манастир и чаках докато успея да се срещна с него. Той се обърна към мен с думите: „Какво да кажа, дете, към края на живота си съм“. Чудех се: „На колко ли години може да е?“ Бях едва на 18 и не можех да разбера колко възрастен може да е. Казах си: „Сигурно е много стар“, а той отново проговори: „Седя тук и гледам гроба си точно пред мен“. Възкликнах в изумление: „Света Богородице!“ и се обърнах да погледна към мястото, което ми сочеше, казвайки: „Тук е гробът ми, дете… виждам го как зее“. Аз обаче не виждах никакъв гроб пред нас.
Опитах се да му разкажа нещо за инвазията в Кипър – това се случи през 1976 г. Но той каза: „За какъв Кипър ми разказваш, дете? Отивам си… Дните ми на този свят са към своя край. Подготвям се за гроба си… дните ми привършват“. Но аз исках да остана с него и си казвах: „Как да го постигна? Та той може да напусне този свят всеки момент!“ Все повтаряше това едно и също нещо – че ще си отиде на следващия ден, и после отново на следващия, и на следващия… Докато един ден старецът Паисий му рече: „Не казвай, че си отиваш от този свят, защото плашиш децата“. Ние си мислехме: „Ами ако наистина се случи и останем сами? Какво бихме правили?“. Бяхме още малки момчета, правещи първите си стъпки в монашеския живот. Как щяхме да завършим този път? А на бюрото му бяха оставени няколко стиха за смъртта, преписани от Светото Писание! Той често казваше: „Мислите ли, че ще доживея до този Великден? Няма начин!“ И когато го питахме, например, какво да приготвим за Възкресение – той отвръщаше: „Какво Възкресение, деца – аз няма да съм тук тогава!“
Господи, помилуй! Цял ден повтаряше: „Гответе се“. Той вече беше приготвил свещите за погребението си, погребалните си дрехи също и ни показа мястото, където искаше да бъде погребан. Вече беше направил всички планове: „Тук ще ме погребете, а това са моите погребални дрехи, свещите и всичко необходимо“. Дори ни каза какво да сготвим в деня на погребението му. В крайна сметка всички си отивахме един по един, но нашият духовен старец беше все още жив! Той почина преди 2 или 3 години – цели 30 години след като го срещнах. И през цялото това време той всеки ден очакваше, че ще си отиде на следващия, а после – на следващия, и така всеки следващ ден! И понякога, когато чукахме на вратата му без да получим отговор – се питахме един друг: „Мислиш ли, че е мъртъв?“ Имаше една монахиня на име Евгения и той често ѝ казваше: „Скъпа Евгения, сега ще умра“. „Добре, геронда, защо тогава не си отидеш и не приключиш с това най-сетне? Казваш това всеки Божи ден години наред! Ако ще си отиваш от този свят – давай и нека приключим с това“!
Ето така живееха те своя собствен живот. В някак различна атмосфера. Наистина Светото Причастие беше нещо безпрецедентно за тях. Имаше и още един отец – Арсений – когото срещнах, когато бях студент в Солун. Живеехме наблизо, когато бях студент за първа година в университета. Той беше професор в Аграрния факултет, въпреки че беше монах. Беше свят човек – беше се отдал на непрестанна молитва като духовен подвиг. Молеше се постоянно и приемаше Светото Причастие всеки ден. И мен водеше – знаеше къде се отслужва света Литургия и всеки ден отивахме там, за да се причастим. Това промени целия ми живот. За него беше немислимо дори един ден от живота му да премине без да е приел светините. Ето толкова силно беше желанието на тези хора да се причастяват с Тялото и Кръвта Христови!
А днес сме толкова слаби по вяра, че дори и друг насила да ни тласка нататък – ще откажем да отидем. За съжаление сме мудни и равнодушни, и се въздържаме да пристъпим към Светото Причастие.
И така, приближавайки към Страстната седмица и Христовото Възкресение, мили чеда, нека се опитаме да направим поне още една крачка. Нека през този Велики пост (беседата е произнесена в навечерието на Великия пост бел. ред.) опитаме да се подготвим чрез смирение, покаяние и изповед. И не допускайте грешката да пропуснете, което и да е от богослуженията през Страстната седмица. Ако не можете да присъствате сутрин, тъй като трябва да сте на работните си места – то бъдете на вечерните служби и обърнете внимание на тропарите, които разкриват тайнствата на Христа Бога пред очите ни. Да преживеем Страстната седмица чрез песнопенията е забележително духовно преживяване за човешката душа. А кулминацията на всичко това е да пристъпим към Светото Причастие с покаяние и съкрушено сърце. Това означава да бъдеш християнин. Всичко останало е просто теория.
Най-основополагащото в нашия християнски живот е да участваме в Светата Евхаристия.
Вникнете в думите ми и ще разберете – това е смисълът на всичко, това е причината да правим всичко, което правим. Не, за да станем „добри деца“, а за да станем едно с Христа тук, в този живот, и разбира се – за вечността, като победим над тлението, греха и смъртта.
Автор: Лимасолски митрополит Атанасий
Превод: Анна Добрева
Източник: otelders.org
*Заглавието е на редакцията.
