Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Същността на истинския християнски живот е подготовката — чрез тайнствата на Църквата и нейният аскетичен подвиг, чрез борбата със страстите и греховете, чрез покаянието — като път към Светото Причастие и приемането на Тялото и Кръвта Христови. Това е връхната точка в нашето взаимоотношение със Спасителя, поне на практическо ниво.
Когато някой срещне духовни пречки, които са ясно посочени от църковните канони и от духовниците като причина човек да не се причасти – тогава той не може да пристъпи към Светото Причастие. Нека това не се приема като наказание или „санкция“, както някои казват – „Наказаха ме с въздържание от Причастие“ – а по-скоро като благодат. Защото това показва, че той не е готов да се приобщи с Тялото и Кръвта Христови, ако е извършил определени грехове, за които Църквата е установила ограничения.
Може би ще попитате: „Защо?“ – ами защото срещата с Христос е най-същественото събитие в живота ни, но за да има Причастието спасително действие за душата ни и ние действително да можем да възприемем това Тайнство – то трябва да сме добре подготвени. Ето ви един пример: когато излезем навън под силното слънце и искаме да погледнем директно към него – имаме нужда от тъмни очила, за да е безопасно за очите ни. В противен случай, макар и самото слънце да е източник на толкова ползи за човека – може да ослепеем или поне ще има щети за зрението ни, ако го гледаме директно, без подготовка. Бих казал, че подобно нещо се случва и със Светото Причастие.
Ако някой пристъпи към Светите Тайни без необходимата духовна подготовка, то тогава приетото Причастие не се превръща в източник на светлина, радост и символ на Царството Божие и вечен живот, а причастилият се сам превръща това Божествено присъствие във вечен огън. Тоест, възможно е човек буквално да бъде изгорен от Причастието. Също както подготвеният вярващ се спасява, изпълва се със светлина и с Божията любов — така и неподготвеният може да пострада.
Затова Църквата ни подготвя чрез духовни упражнения, чрез въздържание от тежки грехове, които ни отдалечават от Христос, и най-вече чрез изповед и покаяние. Затова винаги трябва да пристъпваме към Причастието с дълбоко разкаяние и смирение. Човек трябва да съзнава какво върши — че отива да се съедини с Христос, да Го приеме в себе си чрез Неговото Тяло и Кръв – и така да стане едно с Него. Христос е съвършено чист и безгрешен. Не можем да сме едно с Него, ако не сме се подготвили чрез духовно очистване и подвиг.
Затова, както ви казах, Църквата чрез светите отци ни съветва: „По-добре не се причастявай“. Това не бива да ни обезсърчава. Някои си казват: „О, свещеникът ме наказа“. Не, не ви е наказал — помогнал ви е. Както бебето не може да яде твърда храна – като порасналите, защото тя няма да му понесе. Това не помага на бебешкия организъм – то трябва да приема меки храни, подходящи за възрастта му. Затова не го захранваме с месо или трудни за преработване продукти, защото едно бебе не би могло да се справи с такава задача. По същия начин ако един духовен старец сметне, че човек не трябва да се причасти по конкретни духовни причини, то той ще го посъветва да почака, за да се подготви по-добре преди да приеме Тялото и Кръвта Христови.
Може би ще попитате: „Нима всички, които се причастяват, наистина са се подготвили?“ Господи, помилуй – най-напред мен самия, а след това и всички вас. Знаете ли, когато бях игумен в Махерас, всяка неделя казвах на вярващите: „Моля, нека се причастяват само тези от вас, които са се подготвили — чрез изповед, пост и молитва“. Но после си казвах: „Какво казвам аз всъщност?“ Нима всички, които идват да се причастят, наистина мислят, че са се подготвили както подобава? Ние ли сме тези, които раздават „удостоверения за готовност за приобщаване със Светите Тайни“? Ако е така, първият, който ще погине, ще съм аз самият. И всички ще ме последват! Защото — кой наистина е достоен? Кой е достоен за този Божествен огън? Кой е достоен да се приближи до Христа? Никой.
Затова и това Тайнство ни се дава в скрита форма — като хляб и вино. Въпреки че реално това са Тялото и Кръвта Христови. Но тъй като не можем да ги приемем с истинския им външен вид и вкус – на човешка плът и кръв, ги приемаме под формата на хляб и вино. Ето защо в първите векове езичниците са обвинявали християните в човекоядство – просто са чули, че „пият Христовата кръв“. И си казали: „Наистина ли го правят? Тогава те са канибали, щом пият човешка кръв“. Не можели да разберат това Тайнство. Също както и някоя баба казва на внучето си: „Хайде, отвори уста да пийнеш от Христовата кръв“ — кое дете би искало да пие кръв? В действителност — да, това е кръвта Христова, скрита в Тайнството. И ако Бог ни даваше да видим с духовните си очи какво точно приемаме – то всички бихме изчезнали, защото никой не би посмял да се приближи.
Но Христос, заради Своето безмерно човеколюбие, „скрива“ своите Тяло и Кръв в скромната външна форма на хляба и виното, защото Светото Причастие ни е крайно необходимо. Не можем да живеем без него. Онзи, който мисли, че може да живее без Причастие, е в заблуда. Невъзможно е да имаме духовен живот, истински християнски живот, без тайнствата на Църквата, и преди всичко — без Евхаристията. Невъзможно е. Може да си добър човек, да станеш велик философ, благодетел, голям човеколюбец доброволец — но това не те прави човек „в Христа“.
Единственият начин да бъдеш в Христа е участвайки в Тайнствата на Православната църква. Това е реалността. Ето защо не можем да живеем като християни, ако на първо място не посещаваме храма.
А „ходенето на църква“ не означава просто „да слушаме“. Не отиваме на литургия нито за да гледаме, нито за да слушаме. Светата литургия не е театрална постановка, нито опера, на която да се насладим. Светата Литургия е приобщаването с Тялото и Кръвта Христови – така че присъствието ни там е, за да се причастим със Светите Тайнства. Това е смисълът на нашето присъствие там.
Защо ни е нужно това? Защото само така можем да живеем, а не да умираме — да живеем в Христа, според Неговите заповеди. По рождение носим последиците от грехопадението на нашите прародители, чрез Кръщението се раждаме отново, чрез Миропомазание се укрепваме, а чрез Причастието ставаме едно Тяло. Единени в Христа, ние ставаме истински Божии чеда. Това не може да се случи по друг начин. Това е единственият път. Само в единение с Него – живеем в Христа (според волята Му). В противен случай животът на християнина би бил философско и теоретично състояние, което не е дълготрайно.
Човек, който не участва в Литургията и не се причастява, може на теория да бъде добър, но с времето ще се превърне в добър само на думи и според светските стандарти – нищо повече.
А как да се подготвим? По начина, предаден ни от Светата Църква: чрез правилните „лекарства“, а именно – изповядване на греховете, молитви и пост. Как и кога да пристъпим към пост е нещо строго определено от Църквата. Периодите за това са: Великият пост, постът преди Рождество, този преди празника на светите апостоли, постът преди Успение Богородично, както и преди други празници в църковния календар, а също и в сряда и петък (с някои изключения). Ако постим според тези установени дни, в самия ден на причастяването се изисква въздържание от храна или напитки – от събуждането до самото приемане на Светите Тайни.
Не е необходимо да се въздържаме от определени храни в други дни, освен ако духовният ни отец не ни препоръча да постим от предходната вечер или в продължение на няколко дни като лично духовно упражнение. Но това е нещо лично, не е общовалидно правило.
Християнинът, който спазва установените от Църквата пости през определените дни, не е длъжен да пости допълнително преди Св. Причастие, с изключение на деня, в който ще се причастява.
Тоест, от момента на пробуждането си до момента на приемането на Светите Тайни – не трябва нито да ядем, нито да пием нещо. Все пак постът съдържа в себе си всички нужни ползи, бидейки велико духовно и телесно упражнение, чрез което се очиства и тялото, и умът, и душата на човека. Постът укрепва волята, подготвя ни за отхвърляне на греха и на „стария човек“ в нас. Помага ни да се отучим от много неща, да се научим да казваме „не“ на изкушенията, които се опитват да ни завлекат към грехопадение.
Но това, което наистина ни подготвя за Светото Причастие, е изграждането на душата ни като дом за покаянието и смирението.
Това е, от което имаме нужда – да се подготвим чрез покаяние и смиреномъдрие. Който се научи да върви по този духовен път, действително е намерил ключа за портите към Божието Царство. Покаянието, смирението и съкрушението на сърцето са добродетелите, които ни правят достойни пред Бога. Защото каквото и друго да сторим – уви, ограничени в своята човешка природа, само с делата си не можем достойно да застанем пред лицето на Бога. Кой от нас е извършил толкова добродетелни дела, че да може да се нарече чист? И не само да е добродетелен, но и безгрешен? Аз, лично – не съм. Не знам дали има някой тук, който е чист и безгрешен – нека вдигне ръка и си признае. Има ли някой? Никой? Няма значение!
Тогава, щом никой не е така чист и безгрешен, какво може да ни помогне да застанем пред Бога? Единствено смирението и покаянието. Ние пристъпваме към Бога – както се казва в молитвите, които всички би трябвало да прочетем преди да се причастим – „Последование преди Свето Причастие“. Това е цяло последование, изпълнено с молитви, които се четат вечерта преди приемането на Светите Тайни или непосредствено в същия ден. С тях ние изповядваме болестта си, немощта си, нечистотата си, греховността си – но същевременно свидетелстваме и за своята надежда, казвайки: „По-лош съм от блудницата и блудния син, от митаря, от разбойника и от всички човеци“. И тези думи на светите отци не са написани емоционално, сантиментално или с драматизъм – те наистина са го изживявали дълбоко, в душата си, и едновременно с това са усещали и преживявали Божията милост.
„Бидейки такъв – аз възлагам надеждата си на Твоята милост“.
Христос не е отблъснал нито блудницата, нито разбойника, нито блудния син, нито митаря, нито кръвоточивата, както и всички други хора, за които четем в молитвите – всички тези примери ни вдъхновяват и ни дават надежда да приемем Светото Причастие: разчитайки не на собствената си чистота, а като възлагаме надеждата си на милостта и благоволението на Господа, осъзнавайки своята немощ. Така както отиваме при лекаря и го молим да ни излекува, защото умираме – и знаем, че само този лекар може да ни спаси. Казваме му: „Лекарю, спаси ме, защото умирам“. Усещаме, че сме близо до смъртта и краят е близо – затова го умоляваме да ни излекува. По същия начин трябва да пристъпваме към Светото Причастие – с усещането, че Лекарят на душите и телата ще ни изцели със Своето присъствие.
Светото Причастие не е награда за добрите ни дела или за нравственото ни християнско поведение.
То не е награда – причастието е лек. То е средство за вечен живот. То е изцерение за ранената ни природа, което се подготвяме да приемем чрез покаяние и смирение. Ето че това, което ни прави способни да застанем пред Бога, са именно смирението и покаянието.
Ако обърнем сериозно внимание на това в живота, възлюбени мои чеда, и ако направим свой духовен стремеж да се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови поне веднъж седмично – всяка неделя, освен ако не сме получили друго указание от духовния си отец – и ако се подготвим с молитви и цялото онова „снаряжение“, за което говорихме, тогава Христос ще се всели трайно в нашите сърца. А, когато Той обитава в човешкото сърце, тогава грешникът се очиства, просвещава се, озарява се и става истинско Божие чедо. Тогава може да победи страховете, несигурността, тревогата и самотата в себе си и в заобикалящия свят. Побеждава всичко това, но преди всичко – побеждава смъртта: защото преминава отвъд тленното и влиза в реалността на вечния живот.
Следва…
Автор: Лимасолски митрополит Атанасий
Превод: Анна Добрева
Източник: otelders.org
Да бъдем човеци в Христа – беседа за тайнството Евхаристия (част 2)
