Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
– Проф. Павлов, през 2025 г. отбелязваме 80 години от вдигането на, както я нарича Църквата, достопечалната схизма над Българската православна църква. Връщайки се към 1945 г. – кога започват първите разговори за разрешаването на проблема между Българската църква и Цариградската патриаршия?
– Тази година ни задължава да поговорим малко повече за вдигането на схизмата, защото отбелязваме кръгла годишнина. По моему разговорите започват още в самото начало след налагането на схизмата. Мисля си, че още в началото, когато се провежда съборът в Цариград и се стига до това печално решение от 16 септември 1872, никой не е осъзнавал напълно историческото значение на този акт. От страна на Патриаршията това е било начин да се укроти едно много буйно развиващо се църковно движение сред българите. От друга страна Цариградската патриаршия много умело се опитва да използва схизмата, за да раздели българските общности, особено в региони със смесено и разколебано население, където християните живеят заедно – като Македония, например, но и в Тракия, и в близост до Константинопол. В тези региони при вече наложената схизма част от българите остават в каноничната Църква. Първото поколение след схизмата е смятало, че въпросът е църковно-политически и сам по себе си ще отшуми. Това обаче не се случва – и тук получаваме един важен исторически урок: когато омаловажаваме дадено решение или събитие, то може да се задълбочи и да се окаже доста по-продължително от очакваното. Но сред духовенството в това първо поколение след налагането на схизмата започват разговорите за това: проблемът да се разреши. Колкото повече време минава, толкова по-ясно Цариградската патриаршия разбира, че това не носи никакви дивиденти, а тъкмо обратното. Особено след голямата промяна, до която води Първата световна война – на това, което шаблонно наричаме „световен ред“ – а именно: края на съществуването на Османската империя.
– Какво влияние има тази промяна?
– В Османската империя Патриаршията е намирала много удобна форма да съществува, защото от една страна има доста голяма традиционна държава, която е признала Патриаршията, а от друга – в Османската империя православните не се делят в такава степен на етнически общности, а по-скоро на рум миллета. Това дава огромни предимства на Патриаршията. След Първата световна война и разпада на Османската империя се създава Република Турция – и нещата стават доста по-сложни за Патриаршията. Оттам започва и по-голямата инициатива може би не толкова от българската страна, колкото от страна на посредници. Колегата Дилян Николчев издаде наскоро книга за тези т. нар. „тайни преговори“. Те не са тайни, а са с посредничеството на Йерусалимската патриаршия. Как се водят тези преговори? В Йерусалим отиват наши представители, както и представители от Цариградската патриаршия, за да може по някакъв начин да се преодолее този църковен проблем. Били са необходими повече от 20 години, за да се стигне до конкретното решение – но трябва да отбележим: това е можело да се случи и доста по-рано. Но често ако едната страна иска нещо и има добра воля – от другата не се намира организационен потенциал. И обратното.
Българската църква обаче постепенно намира начини за съслужение с близки Поместни църкви, а след Октомврийската революция – и с тези, които са в разсаяние. Тогава започват разговори в Европа и между отделните конфесии. Това са едни християнски разговори за бъдещето на света и на Европа. Тогава е началото на т. нар. достопечално икуменическо движение, което започва паралелно с голямото притеснение на християните за това накъде отива светът, какво трябва да направим ние и с какво могат да помогнат отделните Поместни църкви, отделните християнски конфесии, за да може да се утвърди мирът. Българската църква намира световен излаз през много подобни инициативи – тя е призната навсякъде. Има Поместни църкви, които не искат да участват на такива общи православни събирания, ако не участва Българската църква – т.е. ние имаме историческо място и в междуправославния план схизмата е по-скоро формална, но от друга страна тя тегне и пречи на Българската църква.
Така че това, което се случва през 1945 година, е подготвяно дълго време – особено през 30-те години с известното посредничество на Йерусалимската патриаршия, но има и много други инициативи, които са карали Патриаршията да знае, че тя трябва да се пребори с тази язва. Топката е била в полето на Цариградската патриаршия и през 1945 година се намира един удобен повод, за да може да бъде вдигната схизмата.
– Защо Българската църква определя именно Неврокопския митрополит Борис, Търновския митрополит Софроний и Величкия епископ Андрей да бъдат част от делегацията, която води преговорите по вдигане на схизмата?
– В своите записки митрополит Софроний Търновски много добре описва цялата ситуация. Делегацията заминава в края на 1945 г., но комуникацията е лоша. Трябва да кажем, че след Балканските войни, но особено след Първата световна война ние загубваме нашите логистични центрове в Цариград и нашата делегация стои доста откъсната. Питате ме защо точно тези делегати? Според мен те са много сполучливо подбрани. Дядо Борис Неврокопски е възпитаник на Цариградската духовна семинария, т.е. той е цариградски човек, той познава Цариград, и то християнския Цариград, израснал е там и има самочувствието на човек, който отива на много познато нему място. А това е много важно за успеха на една делегация. И не само това – той добре говори езика, което ще му помогне да води добре и преговорите с Патриаршията. Величкият епископ Андрей пък е доста близък с Халкидонския митрополит Максим, който е първи след патриарха, а това значи, че той е движещата сила в Цариградската патриаршия и дори води заседанията на Св. Синод, защото патриарх Вениамин е болен. Така че в делегацията ни има човек, който е близък с най-важния човек в Цариград по това време. И третият в делегацията ни е дядо Софроний Търновски.
Ако трябваше преговорите за вдигане на схизмата да се водят 15-20 години по-рано, то тогава изборът измежду архиереите би бил по-голям, защото екзархийските митрополити от първото и второто поколение, получили своето образование в Цариград, са били повече.
Фактът, че митрополит Борис води преговорите, е много важен – защото, както вече обърнахме внимание, той не се чувства на чуждо място в Цариград. Нека да си представим нашата ситуация днес. Аз съм от поколението, което до двадесетата си година не е пътувало никъде, и когато отивахме някъде – без значение какво е нашето образование и какъв статут имаме – за нас това е едно изцяло ново място. За това е важно човекът, който ще води определената делегация да има самочувствие. Ние виждаме и четем какво е отношението на значителна част от йерархията по онова време в Цариград и е било много важно от наша страна делегатите да бъдат най-вече хора, които са уважавани от Патриаршията, та тя да гледа на тях сериозно.
– Каква е ролята на Вселенския патриарх Вениамин в целия този процес по вдигане на схизмата? Въпреки че е болен той също взима отношение по въпроса.
– Винаги, когато отида в манастира „Живоприемни източник“, където са гробовете на Вселенските патриарси от последните близо 200 години, винаги ходя да се поклоня на гроба на дядо Вениамин. Правя това, защото съм благодарен на човека, който разреши проблем без да го е създал. Когато той се ражда – проблемът с Българската църква вече съществува, но впоследствие в годините на своето служение по никакъв начин не го е подхранвал. Времето, в което патриарх Вениамин е водител на Цариградската патриаршия, е сложно за самата нея – защото положението й в Турция не е ясно. Но това е и времето, в което тя дава автокефалия на Сръбската патриаршия и на Румънската патриаршия. Докато се занимавах с този въпрос забелязах, че патриарх Вениамин има определени симпатии. Той произхожда от Тракия, т.е. за него не е чужда цялата ситуация на Балканския полуостров и това също допринася много, за да може въпросът със схизмата да бъде разрешен. Той е болен по времето, когато българската делегация отива в Цариград, за да води преговорите. Не участва в заседанията, но одобрява всичко, което е решено. Докладват му как върви напредъка по преговорите, а нашите делегати дори успяват да проведат няколко срещи със самия патриарх Вениамин.
– Погледнато от днешна гледна точка защо вдигането на схизмата е толкова важно дело не само за Българската църква, но и за целия Православен свят?
– Делото по вдигането на схизмата е важно защото ако не беше призната Българската църква, която с усилия стои на своето достойнство по времето на патриарх Кирил, пораженията, които нанася атеистичният режим, щяха да бъдат по-големи. Нашите духовни старци, които бяха от онова поколение, израснало и живяло по време на схизмата, знаеха много добре цената на вдигането й. Те казваха, че е „много важно да забавим разпада, защото сега не е време за градеж и за растеж“ – и опитаха да се преборят за всеки един човек, за всеки един свещеник. От днешна гледна точка се натъжавам, когато видя колко много шансове сме пропуснали. Онези архиереи умееха така да насочат малкото количество налична вода, че да може тя да върви в мелницата на Българската църква. Казвам това в чисто административен план, защото да – Църквата се движи от благодатта на Св. Дух. Но тук говорим за човешкия елемент – и малкото количество ресурс да може да се насочи така, че воденицата на Българската църква да мели брашно и да върви напред.
Усилията, които нашите архиереи тогава полагат, за да може Българската църква да бъде призната, да излезе от схизмата и след това да върви по пътя към възстановяване на патриаршеското й достойнство, са колосални. И независимо от политическите ветрове, които духат тогава – това са исторически достояния на Българската църква, които трябва да се ценят и да не се пропиляват от съвременните поколения. Често пъти ние наистина виждаме разпиляване на ресурс и един такъв нехарактерен за християните, а по-скоро богомилски синдром – на непрекъсната критика, дух на отрицание. Знаем, че съвършени хора няма. Но просто трябва да се намери онзи механизъм, който имаха нашите предци: те можеха с по-малко хора и без материални възможности да поддържат едно доста добро ниво на богослужение, на духовен живот, на енорийски общности и т.н.
Сега, погледнато през призмата на времето, за което говорим – преди 80 години – ние наистина сме галеници. Едни галеници, които се чудят как да се карат помежду си, вместо да разберат голямата роля на Българската църква. Защото Българската църква има огромни отговорности, които не са само от литургичен или от мистагогичен порядък – да се поддържа богослужение, да се поддържа добър каноничен порядък вътре в пространството на Българската църква.
Но бих искал да Ви върна за малко отново на личността на митрополит Борис Неврокопски. Спомням си един момент от дневника на дядо Софроний, в който той разказва, че Цариградската патриаршия е била готова да признае патриаршеското достойнство на Българска църква, но от София, анахронично, идва телеграма за признаване на екзархия – което учудило архиереите на Цариградската патриаршия. И когато се прибрали след преговорите, дядо Борис плакал, защото разбрал, че е изпуснат много важен исторички момент. Ето за това говорим – да имаме това усещане и съзнание къде се намираме, представители на коя църква сме, каква е историята ни и какво предание носи нашата църква. Тази годишнина е добър повод да поговорим не само за триумфализма, но и за това как да бъдем адекватни на времето, в което живеем.
– Как поуките от събитията преди 80 години могат да бъдат релевантни към днешна дата, когато виждаме, че подобни проблеми продължават да разделят Поместните църкви?
– Въпреки че тези 80 години са един сериозен период от време – всъщност погледнато отдалеч те не са чак толкова много. Защото виждаме, че днес отново започват да се създават други схизми. Периодът между 1945 и 1975 година е много благодатен за вътрешно църковно-историческо изследване, насоченo към състоянието на Българската църква. В този смисъл е точно навреме да се мисли и да се говори и по друг важен въпрос – този за комунистическия период в историята на Българската църква. Ние трябва да излезем от него. Оставим ли се в някакво „забуксуване“ по отношение на комунистическия период, ще бъде проблем за нас самите. Ние няма да сме най-вероятно хората, които ще решат тези въпроси за следващите поколения, но липсата на изследване и оставянето просто настрана историческия период между 1945 г. и 1975 г. ще бъде доста проблематично за историческото бъдеще на българската общност – защото Българската църква е много важна за страната ни.
Погледнато на фона на днешната ситуация с някои от Поместните църкви, то Българската църква има какво да предложи, защото вече има изграден исторически опит. Той не е само и непременно негативен – той е и позитивен в периода на схизмата, но Българската църква повече от всички други Поместни църкви според мен има сетива и инстинкт за исторически опит. И може да помогне на други, които изпадат в подобна ситуация.
Ние добре знаем какво ни е коствало да се върнем в общение – а дълго време след това трябва да се учим. Така че опитът, който има Българската църква би бил доста полезен и да се изследва от другите Поместни църкви, които имат такъв проблем и да не оставят да се задълбочи въпросът, като минат 70 години. Защото 70 години се равняват на три поколения, а при три поколения може да се загуби усетът за съборността. Българската църква, слава на Бога, е опазила този усет, излекувала се е и сега върви в едно русло на приятелство, на добронамереност към отделните Поместни църкви. Няма някакви конкретни лични проблеми за решаване, които да не стоят като воденичен камък на шията. Ние сме доста свободни и в този смисъл можем да бъдем и доста полезни за междуправославния диалог.
За това и трябва да имаме достатъчно авторитет, т.е. другите да ни признават – за да можем ние да участваме на високо място в тези разговори, а не просто да бъдем поредната православна църква, която трябва да се долепи до някаква политическа декларация или позиция на някои от големите църковни центрове. Българската църква има достатъчно история, достатъчно опит да може да води абсолютно автокефална църковна политика, която да бъде в подкрепа на съборността.
И тук ми се струва, че е най-голямата полза от историческите събития, за които говорим: да се осъзнае този опит и да се гледа малко по-отвисоко на нещата, а не да се влиза в дребнотемието на деня. Защото денят често пъти има много силен психологически заряд. Тези емоции ще позатихнат със следващите дни и тогава ние трябва да извлечем голямото, историческото, а не да се поддаваме на емоции. Всеки има свои симпатии и антипатии. Но Българската църква има пълната възможност в новите поколения да излезе от всякакви големи обвързаности и да може да води абсолютно самостойна политика. Вече 80 години нейната автокефалия е призната след толкова десетилетия на изпитания – вкарване в едни или други блокове, вътрешен разкол, който трябваше да бъде преодолян. В този смисъл църкви като българската могат наистина да имат голям принос за това тържество на съборността.
С проф. Павел Павлов разговаря Ангел Карадаков.
