Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Разказът е публикуван в брой 1-2 на списание „Светодавец“ за 2025 г.
– Бай Сашо, ела тук! Казаха по телевизията, че днес бил ден на прошката. Ела да ти простя, дето ми отне един метър от двора ми – викна към съседа си Тошко Мастиката.
Бай Сашо Тенекето се правеше, че не чува.
– Ела тук, бе, тарикат такъв! Кво се правиш на дръж ми шапката!
Съседът му бързо заряза работата си на двора и се прибра в къщата си.
– Поиска ли прошка от комшията? – попита Тошко жена му.
– Аз да му искам прошка? Откъде накъде? Викнах го да му простя, но он бега.
Враждата между съседите бе наследствена. Още бащите им Цеко и Спиро не се погаждаха. Все нещо деляха. Опитите на околните да ги помирят завършваха неуспешно. Не успя да потуши враждата им и покойния отец Станой. И двамата бяха църковни настоятели. Дядото на единия дарил мястото за построяване на храма, а на другия – дал пари за градежа на Божия дом. А Тошко Мастиката и Сашо Тенекето влизаха в църквата само на големи празници, палеха свещи за здраве и бързо излизаха. Жените им обаче ходеха често в храма и именно те се опитваха да ги помирят, засега безуспешно.
На следващата година бай Сашо Тенекето получи инсулт и остана в инвалидна количка, а на Тошко Мастиката вследствие на тежкия диабет му отрязаха крака. При хубаво време жените им ги извеждаха на двора.
– Как си, комшу? – провикна се Тошко Мастиката към съседа си.
– По-добре съм от теб! – отвърна му бай Сашо. – Аз поне съм цял, а теб, виждам, малко са те поокълцали.
– И двамата вече сме взели-дали. Скоро ще получим повиквателни от свети Петър. Дай да се опростим, а?
– Е, добре… – отрони въздишка бай Сашо и викна към жена си: – Марийке, дай онова узо, дето го донесе зетят, че да се помирим с комшията – а после се обърна към Тошко – знам, че ти обичаш нашенската мастика, но и узото не е за изхвърляне.
Пийнаха си съседите и се отдадоха на спомени.
– Ти знаеш ли, че моят прадядо е отстъпил място за строеж на църквата? – каза единият.
– Знам, знам. А моят пък е дал пари за построяването й.
– Задружни са били хората навремето. За четиридесет дни са дигнали църквата през турско.
– А ние с теб цял живот за няколко педи земя се джавкахме като псета.
– Е, хайде, било каквото било. Да ти кажа, олекна ми на душата, че се помирихме. Ха, наздраве!
Автор: Янчо Михайлов
