Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Що е богословие?
Нормално е, когато се провежда среща-консултация между представители на богословски учебни заведения, посветена именно на образованието по богословие, да си зададем един основен и първостепенен въпрос: що е богословие? И още: как Свещеното Писание и Отците на Църквата виждат функциите на богослова?
Ако погледнем Библията, веднага ще установим изненадващия, но забележителен факт: никъде в Стария и Новия Завет няма употребена думата „богословие“, „богослов“ или „богословствам“. Явно е, че това са прости думи, които не са взети от Свещ. Писание. По същия начин стои въпросът и с дванайсетте избрани от Христос апостоли – никой от тях не е завършил богословско училище.
Всъщност терминът „богословие“ придобива християнско значение постепенно. Нещо повече, християнските апологети от II в. гледат с подозрение на тази дума, тъй като за тях тя преди всичко е отразявала размишленията на езическите религиозни писатели.
Има обаче един случай, когато прилагателното „богословски“ е използва но от Атинагор Атински с християнски оттенък, а именно – за да означи вярата в Св. Троица[1]. Заслугата за напълване на думата „богословие“ с християнско съдържание принадлежи на Климент Александрийски и най-вече на Ориген. Забележително е, че именно в Александрия възниква първото добре организирано богословско училище – известната катехизическа школа на Пантен, по-късно възглавявана от Дионисий Александрийски[2]. След това през Византийския период главен център на богословското образование става Патриаршеската академия в Константинопол.
Освен че думата „богословие“ не е с библейски произход и че се изпълва с християнско съдържание постепенно, тя има и други особености. Когато този термин се използва в гръцката светоотеческа традиция, в него се влага определено по-различен смисъл от този, който обикновено влагаме днес.
Евагрий Понтийски (+ 399), последовател на кападокийските отци и отците от пустинята, отбелязва следното: „Ако ти си богослов, ти се молиш истинно, и ако се молиш истинно, ти си богослов“[3]. Както твърди Диадох Фотикийски (V в.), „Богословието обдарява душата с най-велики дарове…, съединявайки я в нерушимо единство с Бог Слово“[4]. За св. Петър от Дамаск (11-12 в.) богословието е най-възвишеното от осемте стъпала на духовното съзерцание, есхатологично приближаване на бъдещия век, което ни кара да излезем от себе си в порив на екстазен възторг[5].
Както свидетелстват гореизложените примери, богословието е означавало много повече за светите отци, отколкото за нас днес. Разбира се, както и сега, и за тях то е обозначавало системно изложение на християнската вяра, прояснено от възможностите на човешкия разум, тъй като и разумът сам по себе си е дар Божи, който не трябва да се пренебрегва. За тях обаче богословието означавало нещо много по-основно – виждане на троичния Бог, което включва не само човешкия разум, но и цялата човешка личност, интуитивното духовно разбиране (nous), както и сърцето (kardia) в библейски и патристичен смисъл на думата, а не в съвременния. Значи богословието не е нещо повече от теория, съзерцание. Това предполага общение с живия Бог и е обвързано с молитвата. Няма истинско богословие, което да не е част от акта на богопочитането – всяко истинско богословие е и литургическо, доксологическо и тайнствено (мистическо). Ако ние, съвременните православни, днес сме забравили богатството и дълбочината на патристичната употреба на термина „богословие“ и тълкуваме задачите на богословието главно като схоластически и академически термини, то това наистина би било огромна загуба за нас. Трябва да е ясно, че нашите православни богословски училища няма да могат да дадат своя цялостен принос в живота на Църквата като цяло, ако не се обърнат към истинското разбиране за богословието — това, което намираме в творенията на светите отци – гръцки и латински.
Патристичното разбиране за богословието е обобщено по удивителен начин от съвременния гръцки богослов Христос Янарас: „В Православната църква и традиция богословието има доста по-различно значение от това, което му придаваме днес. То е Божи дар, плод на вътрешната чистота на християнския духовен живот. Богословието се отъждествява с виждането на Бога, с непосредственото виждане на личния Бог, в личния опит в преобразяването на творението чрез несъздадената благодат“. По този начин, продължава той, богословието е не само „теория за света, метафизическа система“, но „израз и формулировка на църковния опит…, не е интелектуална дисциплина, а живо участие, общение“[6].
Има няколко ключови думи, към които ще се връщаме: дар, благодат, личен опит, участие, общение, вътрешна чистота, преобразяване, виждане на Бога.
Ако богословието означава всичко това, с пълно право можем да попитаме: подходящ предмет ли е то за изучаване в университетите и академиите? Всъщност законно ли е да организираме изпити по богословие, да присъждаме богословски титли и да издаваме на нашите студенти дипломи, да определяме зачоти и разграничения на първи, втори, трети? На всяка цена едно нещо трябва да стане ясно – ако богословието е необходимо да се изучава в университетите и академиите, професорите и студентите би трябвало винаги да се придържат към златното правило на св. Григорий Богослов, именно, че трябва да богословстваме „като рибарите, а не като Аристотел“[7].
Четири признака на богословието
Въпреки че думата „богословие“ я няма в Библията, в Свещеното Писание има места, където е загатната същността на богословието, а именно:
- „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Йоан 1:18).
- „А сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога…“ (Гал. 4:9).
- „Сега виждаме смътно като през огледало…“ (1 Кор. 13:12).
- „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8).
- „Господ на силите е с нас, Бог на Накова е наш застъпник.“ (Пс. 45:8); или „Застанете и познайте, че Аз съм Бог“ (Пс. 45:11).
Тези пет примера могат да се обобщят в четири изключително съдържателни думи: харизма, тайнство, катарзис, исихия. Нека да разгледаме всяка една от тях[8].
- Харизма
Богословието е харизма, дар Божи, свободен, незаслужен дар, дар на благодатта. С основание съвременникът и приятел на св. Максим Изповедник – св. Таласий Либийски говори за „желанието на желанията, за благодатта на богословието“[9]. С други думи богословието означава не просто човешкия ни стремеж за осмисляне живота и битието на Бога, а по-скоро Божието саморазкриване, Божието само-откро-вение (Йоан 1:18). Богословието не е толкова търсене и изследване на Бога от наша страна, колкото Божието търсене и изпитване на самите нас. В светските науки човекът узнава Бога, но в богословието човекът е познаван от Бога (Гал. 4:9).
По този начин богословието се основава преди всичко на Божественото начало, а не на човешкото. В богословското изследване Бог не е никога пасивен обект на нашето познание, а винаги е активният субект. Казано с други думи: богословието е мъдрост, не само схоластични търсения и академично учене, но мъдрост. Истинската мъдрост е винаги Самият Христос – Иисус Христос – живата и ипостасна Истина – „Божия сила и Божия премъдрост“ (1 Кор. 1:24). Сам Христос е богословие, Той е Богословът, а ние сме богослови по силата на харизмата, която получаваме от Него. Истинският богослов е винаги „обучаван от Бога“.
Това мнение е добре изразено и от Ориген. Богословието, „знанието за божествените неща“, твърди той, е „издихание“ (atmis), „изливане“ (aporroia) и „сияние“ (apaugasma) от самия Бог[10].
„Не е по силите ни дали можем да го смятаме (богословието – б. пр.) за достойно духовно познание…[11] Богословствайки, Иисус Христос разкри на Своите истински последователи нещата, които се отнасят до Бога. А ние, като вървим по следите, оставени от тях в писанията им, стъпваме по този начин на изходното начало за усвояване на богословието“[12]. По подобен начин Дидим Слепия определя богословието като: „силата“ (dynamis), „славата“ (doxa) и „енергията“ (energeia) Божии[13]. Това най-малко трябва да означа ва, че богословието предполага лична вяра. Разбира се, човешкият разум е необходим, когато богословстваме, така че да бъдем ясни, но нашият човешки разум може да бъде полезно упражняван единствено в рамките па вярата.
Credo ut intelligam, казва Анселм Кентърбърийски, „аз вярвам, за да разбера“; и той говори също така за fidesquaerens intelligentiam, „вярата, която се стреми към осмислянето“, а не обратното!
- Тайнство
Св. Василий Велики и св. Григорий Богослов често използват израза: „Тайнството на богословието“. Но ако трябва да преценим какво точно означава да назоваваме богословието „тайнство“, следва да си припомним истинското религиозно значение на тази дума. „Тайнство“ не е само неразрешен, неразбран проблем, неразгадаема гатанка, а нещо, което наистина е разкрито за съзнанието ни, то никога не е разкрито изцяло, тъй като се докосва до безкрайността на Бога.
Богословието тогава е тайнство в този религиозен смисъл на думата, защото, както казва св. Таласий, „то надхвърля нашия ум“[14]; ако трябва да се изразим с възможностите на човешкия език – то е това, което стои отвъд всички човешки възприятия. Според протопр. Йоан Майндорф, богословието е „едновременно размишляване за Бога, и обясняване a la fois contemplation de Dien et expression de L’inexprimoble“ на необяснимото“[15]. Според Е. С. Елиът, богословското изследване е „атака върху неформулируемото“. Св. Василий отбелязва, че „всяко богословско изказване винаги е по-малко отколкото разбирането на говорителя и не оправдава очакванията му. Нашето разбира не е слабо, а нашият език е дори още по-повреден“[16]. Кападокийците напомнят, че в момента, в който богословието забрави за непреодолимата ограниченост на човешкото разбиране, и на мястото па непогрешимото слово Божие постави човешката логика, то престава да бъде theologia и слиза на нивото на technologia[17].
Ето защо нашето богословие винаги трябва да се изразява „по специфичен, енигматичен начин“ – 1 Кор. 13:12. Принудени сме да използваме анатомията и парадокса, защото се опитваме да прескочим по този начин границите и възможностите на човешкия език. Но все пак, за да обхванем макар и не изцяло пълнотата на божествената истина, принудени сме да изказваме становища, които на пръв поглед са противоречиви едно на друго. Не е без основание изказването на кардинал Нюман, че богословстването е своего рода „казване и неказване до получаване на положителен резултат“. По такъв начин, като става ясно, че областта на богословието е божествено тайнство, богословският анализ трябва да бъде едновременно положителен и отрицателен, т.е. апофатичен и катафатичен. Ние уравновесяваме нашите твърдения с отрицания, а тези отрицания ни дават възможност чрез молитва и богослужение да достигнем до светещата тъмнина на Синай. Богословие, което не включва апофатичното измерение, става точно това, което кападокийците разбират като „технология“. Разбира се, ние не схващаме апофатичния и катафатичния метод като възможности, достатъчни сами по себе си. Не, те не са взаимоизключващи се, но взаимозависими, не последователни, а едновременни. Едното предполага другото и затова не може да съществува истинско богословие, което да не е едновременно апофатично и катафатично. По този начин „казването“ и „неказването“ са част от едно единствено движение.
3. Катарзис
Тъй като богословието е своего рода виждане на Бога и тъй като само чистите по сърце са тези, които ще видят Бога (Матей 5:8), истинското богословие е невъзможно без катарзис, без пречистване. Макар че богословието е дар на Божията благодат, този свободен дар изисква от страна на човека дейно участие, доброволна synergeia: „Ние сме съработници (synergoi) на Бога“ (1 Кор. 3:9). Цялото богословие в този смисъл е theanthropic. Нашето човешко съдействие се състои точно в нашето обръщане, в нашето подчинение на заповедите и обръщането на сърцата ни за Божията любов, като по този начин се прави възможно пълното преобразяване на нашата личност чрез пребиваването у нас на Св. Дух. В този смисъл богословието е въпрос на преживян жизнен опит – то е vios, всеобхватен, всеобемащ „начин на живот“. Не може да съществува истинско богословие без личен стремеж към святост. Истинските богослови са светиите.
В този смисъл именно е абсолютно опасно и подвеждащо да се говори за богословието като за „наука“, като за геология или зоология. Несъмнено дори и в геологията и зоологията има нужда от личностно участие. Разбира се, някои биха оспорили факта, че наблюдателят е винаги участник в експеримента. В геологията и зоологията обаче общо взето е достатъчно да се съберат обективните факти с възможно най-голяма точност и тогава да се изследват с вътрешна безпристрастност и упоритост. Личната святост на геолога или зоолога не е от значение. Точно обратно е при богословието. От друга страна, разбира се, богословието претендира за научност, но в смисъл, че и то се придържа в прецизността и интелектуалната точност. Въпреки че поведението на много християни може да ни накара да си помислим точно обратното, трябва да ни стане ясно, че чрез разсеяност, безпорядък и непохватност на мисленето ние не служим на Божието царство. Дяволът е този, който обича разпуснатостта и неточността, докато Св. Дух се отличава преди всичко с прозрачност, чистота и светлина. Тези неща не влизат в противоречие с присъствието на тайнственото. В богословието обаче точността и интелектуалната строгост никога не са достатъчни сами по себе си. От нас се иска основополагащо лично общение с Бога, лична любов към Него. Евагрий Понтийски подчертава това схващане, като сравнява богослова със св. евангелист Йоан по време на Тайната вечеря: Гърдите на Господа са познание за Бога, а този, който почива на гърдите Му, е богослов[18].
Богословието довежда до близост от рода на тази, на която се радва любимият ученик на Спасителя. Св. Максим Изповедник е още по-настоятелен и ясен: „Мистическото богословие“ предполага erotiki ekstasis, „еротически екстаз“ – това е автотрансцендентност, пропита с непреодолимо влечение към живия Бог[19]. Без „erotic esctasy“ човек може да бъде отличен геолог, но не и теолог, богослов. Според св. Диадох: „Няма нищо по-подло и достойно за съжаление от това – да видиш човешкото съзнание философстващо относно Бога, когато същото това съзнание няма нищо общо с Него“[20] – предупреждение за всички нас, които обучаваме или изучаваме богословие, предупреждение, което всеки от нас би трябвало да приеме сериозно в сърцето си!
Това пътешествие чрез katharsis, на което ние богословите сме призвани да се отправим, изисква по-специално три неща:
- Началото е покаянието, metanoia, обръщането на съзнанието ни. Тази metanoia трябва да се разбира в един по-широк план, както предлага Молдовският митрополит Даниел: „…не само събуждане и промяна на съзнанието, но също така криза, която би подпомогнала преориентацията на човека или на цялата общност“[21], – нищо по-малко от радикално средоточване. Това „покаяние“, освен че е нашата отправна точка, е също така и нещото, което продължава и през целия ни земен живот, отвъд който не можем да минем до последния си дъх. И подобно на умиращия авва Сисой в поученията на отците от пустинята, на смъртното си ложе трябва да кажем: „Аз въобще не знам дали съм и започнал да се покайвам“[22].
- Пречистването изисква от нас аскетика, неподправени аскетични усилия в най-широк смисъл. Св. Григорий Богослов казва: „Искаш ли да станеш богослов?… Опазвай заповедите… Действието е основа на съзерцанието“[23]. Ако трябва да богословстваме, казва св. Григорий Нисийски, нашият живот трябва да отговаря на вярата ни[24]. Няма „ортодоксия“ без „ортопраксия“. Точно това е подчертано в евангелския разказ за Иисус Христос и самарянката при кладенеца (Йоан 4:15-18). Нашият Господ говори за „жива вода, която дава вечен живот“. Тази жена веднага отговаря с нетърпение: „Дай ми тая вода“. Но Иисус Христос я връща на земята, като й казва: „Иди извикай мъжа си…“, а когато тя отговаря: „Нямам мъж“, Той се съгласява и казва: „Тоя, когото сега имаш, не ти е мъж“. Благородните чувства за вечността не са достатъчни; първото, което тя трябва да направи, е да сложи в ред личния си нравствен живот. Този askesis, който ни води към отричане на егоистичното ни АЗ и към смирение, не е индивидуален, но църковен, предполагащ живот, основан на тайнствата Кръщение и Евхаристия, изживяни чрез общения или в общност. Както се изразява Алексей Хомяков:
„Никой не се спасява сам, всеки се спасява в Църквата като неин член и в единство с останалите нейни членове. Ако някой вярва, той е в общението на вярата; ако обича, той е в общението на любовта; ако се моли, той е в общението на молитвата“[25].
- Преди всичко трябва да се има предвид, че не може да има никакъв прогрес по пътя на богословския katharsis без молитва. Молитвата и богословието са същностно свързани. Да си спомним какво казва разкаяният се разбойник на кръста: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царство то Си!“ Св. Модест Йерусалимски (VIIв.) определя тези думи като theologia[26].
И забележително е, че те са точно изповядване на вяра, която същевременно е молитва. „Богослов е този, който се моли“. Това изявление на Евагрий би трябвало да накара християните да се притесняват, когато казват нещо, което те често правят: „Аз не съм богослов“, защото това, което на практика казват, е: „Аз не се моля и въобще и не искам да го правя“.
Като част от делото на молитвата и богослужението истинското богословие е доксологично. Според светоотеческото разбиране богословстването се състои именно в отдаване слава на Твореца в славословие и молитва дотогава, докато самите ние се превърнем в песнопение на славата на Бога. Според Константин Скутарис: „Цялата човешка личност, преживяваща тайната на новото творение, образована чрез здравите догми и „пречистена“, се превръща в непрестанно песнопение и славословие, отправяно към Бога“[27]. Така, изтъква св. Григорий Нисийски, богословието ни сродява с ангелите, които са славещи par excellence[28]. А според св. Диадох „богословието прави интелекта съслужител на ангелите в тяхното служение“[29].
Ако богословието включва всичките тези неща, би трябвало да се запитаме не е ли твърде опасно да богословстваме. Кой измежду нас би се осмелил да изучава богословие? Кой измежду нас смее да се нарича богослов? Разбира се, св. Григорий Богослов би ни посъветвал:
Не на всеки подобава да философства за Бога, не на всеки! Предметът не е нито толкова евтин, нито толкова нисък – и ще добавя, нито е за всяко време, нито за всякаква публика, не е на всяко положение, а в определени случаи, пред определени хора, с определена мярка.
Не на всеки, защото е позволено само на тези, които са проверени и са напреднали в размишленията, на тези, които предварително са очистени духовно и телесно, или поне по някакъв начин са пречистени[30]. „Не пред всеки …, не пред каква да е аудитория“ – до колко в такъв случай един съвременен университет, една съвременна духовна семинария е подходяща, доколко е място за изучаване и обучаване по богословие? Бих казал само, че според скромния ми опит в повечето от случаите университетите и семинариите не са истинско убежище на святост.
Ако вземем едно от трите разделения на св. Григорий Палама[31], ще видим, че той говори първо за светиите, т.е. за тези, които притежават пълен личен опит за Бога. На второ място той поставя онези, които нямат тази пълнота на познанието, но се уповават на светиите. И на трето място са тези, които нямат личен опит и които не се уповават на светиите. Според св. Григорий Палама първите са истинските богослови; вторите, които се уповават на светиите, могат също така да бъдат добри богослови, но на по-ниско, второ равнище. Третата група са тези, които не се уповават на светиите – те всъщност са лоши богослови, или по-точно, които не са истински богослови.
Това ми дава надежда. Аз болезнено изживявам факта колко святост не ми достига, но поне мога да се боря, за да бъда богослов от втора величина, от второ равнище. Аз мога да се уповавам на светиите и мога да свидетелствам за какво светиите са казали и как са живели. Богословие на това равнище не е невъзможно дори и в съвременните светски университети: с научна точност можем да предадем на тези около нас посланията на светиите.
Всъщност това е, което аз се опитвам да правя на всяка цена в Оксфорд. Като цяло богословието е изключително опасно – за това не може да има съмнение. Но нека да не се впускаме в излишни опасения. Това, от което се нуждае Православната църква днес, е богословие, вярно на Свещеното Предание, но в същото време смело, а не плахо или дори страхливо. Разбира се, да бъдем верни свидетели на светиите не изключва използването на нашето въображение, на нашето изследователско озарение, не изключва нашето рисковано и реалистично съзидание. Няма истинско богословие без покаяние, askesis и молитва, но също така не може да има истинско богословие без творчество. Едно от най-притесняващите неща в съвременния православен свят е начинът по който в Гърция, Русия и на Запад определени „свръх-православни“ групи полагат усилия да натрупат всяко творчество.
В цялата си сила трябва да се противопоставим на такива опити на духа на истината, който също така е дух и на свободата.
- Исихия
Това, което казахме за богослови ето и молитвата, ни довежда до четвъртата тема. Не може да съществува богословие без hesychia, без вътрешно безмълвие, без тишина в сърцето. „Застанете (Scholasate) и познайте, че Аз съм Бог“ (Пс. 45:11). Богословието като знание за Бога е не просто говорене за Бога, но и слушане на Бога, което предполага вътрешно безмълвие, schole, hesychia. Ще продължим цитираната мисъл на св. Григорий Богослов: „Кога е постигнато състоянието?
– Тогава, казва той, когато придобием спокойствие от цялата външна сквернота и грижи… Необходимо е да бъдем в състояние на безмълвие и така да познаем Бога“[32].
С други думи, истинското богословие е мистическото богословие. Никой не е изразил това по-добре от Владимир Лоски: „Разбира се, не става дума за някакво противопоставяне, но богословието и мистицизмът се подкрепят и допълват взаимно. Едното е невъзможно без другото. Ако мистичният опит е личното извайване на съдържанието на общата вяра, богословието е изява, която е в полза на всички, нещо, което може да бъде изпитано от всеки един.
Следователно няма християнски мистицизъм без богословие и преди всичко богословие без мистицизъм. Не е случайно, че преданието на Източната църква е запазило името „богослов“ специално за трима свещени писатели, от които пръв е св. Йоан – най-мистическият от четиримата евангелисти.
Вторият – св. Григорий Назиански е писател на съзерцателна поезия; и третият – св. Симеон, наречен Нови Богослов, певец на единението с Бога. Мистицизмът е съвършенството и короната на богословието… богословие par excellence“[33].
Това признание на мистическия елемент на богословието има важно практическо последствие за богословското образование. Докато богословието може законно да бъде преподавано в рамките на университетски факултет, много по-подходяща обстановка – особено когато студентите са главно кандидати за свещеници – е тази на духовната академия. В духовните академии, които са съществували в Русия от XVII столетие, са положени усилия да се осигури равнище на преподаването, равностойно поне на това в университетски факултет, като в същото време тази институция има полуманастирска структура. Студентите не просто ходят на лекции, но те и преподавателите им живеят заедно, хранят се заедно и най-вече се молят заедно, споделяйки така истински киновиен живот, макар че на практика руските училища често не са успявали да постигнат идеала, който са си поставяли. За нещастие, когато е било основано богословското училище в Атина през 1837 г., то последвало модела на германския университетски факултет, а не този на руските духовни академии. Когато през 1844 г. е било основано богословското училище на остров Халки, то последвало руския модел и така давало много повече служители на Църквата. Да се надяваме, че възроденото училище в Халки в бъдеще ще дава не по-малка полза в служение на Православната църква от тази, която е изпълнявало то през славното си минало. Последното, което трябва да се добави. Charisma, mysterion, katarsis, hesychia – всичко това е необходимо, но точно толкова важна е и радостта. Трябва да се посвещаваме на богословието със страх Божи, но същевременно, както настоява св. Диадох, с радост в сърцето[34]. Няма смисъл богословите да бъдат схванати и сковани, в богословието е необходимо и чувство за хумор. В разказа за покръстването на Киевска Рус това, което Владимир не открива в богослужението на различните народи, е точно елементът на радостта, когато той е присъствал на Божествената литургия в Константинопол в огромната църква „Света София“. Именно усещането на радостта от чудото го е обърнало към православното християнство. Нека днес като богослови да култивираме същата радост от чудото. Тогава ще открием, че свидетелството ни принася плодове по-големи, отколкото можем да си представим.
Автор: Диоклийски митрополит Калистос Уеър
Източник: списание „Духовна култура“ – кн. 3, 1995 г.
БЕЛЕЖКИ:
[1] A Plea Christians (Legatio), х, 5
[2] Вероятно е съществувало не само едно катехизическо училище в Александрия през II и III в., така че не е необходимо да съществува пряка приемственост между Пантен, Климент и Ориген.
[3] On Prayer, 61 (St Nikodimos of the Holy Mountain and St Makarios of Corinth, The Philokalia, tr. G.E.H. Palmer, Philip Sherrard and Kallistos Ware, vol. I [London 1979], p. 62).
[4] On Spiritual Knowledge, 67 (The Philokalia, vol. I, p. 275).
[5] A Treasury of Divine Knowledge (The Philokalia, vol. Ill [London 1984], pp. 109, 277).
[6] Christos Yannaras, ‘Theology in Present-Day Greece’, St Vladimir’s Seminary Theological Quarterly 16:4 (1972), pp. 195, 207.
[7] Oration XXIII, 12.
[8] За гореказаното съм особено задължен на цялостното изследване на моя приятел проф. Кон стантин Скутарис. – The Meaning of the Terms ‘The ology’, ‘To Theologize’ and ‘Theologian’ in the Teach ing of the Greek Fathers and Ecclesiastical Writers up to and including the Cappadocians (Athens 1972), от тук нататък цитирано като: hereafter cited as: Scou- teris, Meaning.
[9] On Love, IV, 62 (The Philokalia, vol. II [Lon don 1981], p. 329).
[10] Fragments on Proverbs (PG 13:17B-20A).
[11] Commentary on Psalm 43 (PG 12:1424B).
[12] Against Celsus, II, 71.
[13] On the Psalms (PG 39:1429A).
[14] On Love, IV, 80 (The Philokalia, vol. II, p. 330).
[15] Introduction to Vladimir Lossky, Vision de Dieu (Paris 1962), p. 8
[16] Letter 7.
[17] Scouteris, Meaning, pp. 164-7
[18] Mirror for Monks 120 (ed. H. Gressmann, Texte und Untersuchungen XXXIX, 4b [Leipzig 1913], p. 163).
[19] On Theology, I, 39 (The Philokalia, vol. II, p. 122).
[20] On Spiritual Knowledge, 7 (The Philokalia, vol. I, p. 254).
[21] Daniel Ciobotea, ‘The Tasks of Orthodox The ology Today’, St Vladimir’s Theological Quarterly 33:2 (1989), p. 119, quoting Fr Demetrios Constantelos.
[22] Apophthegmata, alphabetical collection, Sisoes 14 (PG 65:396C).
[23] Oration XX, 12.
[24] On the inscriptions to the Psalms (ed. W. Jae ger and J. McDonough, Gregorii Nysseni Opera, vol. V [Leiden 1962], p. 148:21-23).
[25] The Church is One, 9, in W.J. Birkbeck, Russia and the English Church during the Last Fifty Years (London 1895), p. 216.
[26] On the Dormition of the Mother of God, 1 (PG 86:3281 A). Cf. St Isidore of Pelusium, Letters, I, 255 (PG 78:336C).
[27] Meaning, p. 82.
[28] On the Theophany (ed. W. Jaeger and E. Gebhardt, Gregorii Nysseni Opera, vol. IX [Leiden 1967], p. 241:19-20).
[29] On Spiritual Knowledge, 67 (The Philokalia, vol. I, p. 275).
[30] Oration XXVII (Theological I), 3.
[31] See А.М. Allchin, ‘The Appeal to Experience in the Triads of St. Gregory Palamas’, Studia Patristica VIII (Berlin 1966), pp. 32Л-8.
[32] Oration XXVII (Theological I), 3.
[33] The Mystical Theology of the Eastern Church (London 1957), pp. 8-9
[34] On Spiritual Knowledge, 68 (The Philokalia, vol. I, p. 275).
