Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Проповедта е произнесена от св. Антим Хиоски пред неговите духовни чеда – сестрите от светата обител „Св. Богородица Помощница“ на о. Хиос на 30 август 1954 година.
Божията благост, сестри, е толкова богата на милост, че търси причина да се смили над човека. Божията милост може във всеки един момент да се отрази в сърцето на човека и да го дари с поука и благодат – стига само да й се даде повод. Казват, че император Наполеон веднъж отишъл в гората да си почине, да подиша чист въздух и да се наслади на красотата на природата. Там видял красиво дърво: високо, с богата корона, която създавала дебела сянка, а кората му блестяла като огледало. Императорът толкова много харесал дървото, то тъй предизвикало възхищението и любопитството му, че Наполеон седнал срещу него, за да го гледа и да му се възхищава. Сърцето му преливало от красотата на това дърво.
Императорските войски, но и не само – целият свят бил научил тази история и всички ценили и пазели дървото много внимателно. А в деня, в който императорът изгубил живота си – дървото изсъхнало. Тогава решили да го отрежат и от дървесината да направят ковчега на императора, който тъй го обичал. А когато отишли да го отсекат, те видели лицето на императора, издълбано в кората на дървото – като на снимка.
Всички в изумление се чудели – как е възможно такова странно явление. Явно когато императорът видял дървото и като го харесал – седнал насреща му, за да го наблюдава – отражението му се появило върху кората му, нещо като магнетизъм. Точно както чрез електричество фотоапаратът рисува и отпечатва каквото е пред обектива му, така и сокът на дървото наелектризирал и магнетизирал образа на императора – и го гравирал на дървесната кора толкова реалистично.
Е, сестри, не трябва ли и всеки от нас да възприеме образа на нашия Господ Иисус Христос и да го отпечата върху сърцето си? Не е ли редно и ние да се постараем да обичаме Христа толкова много, че Неговият образ да бъде гравиран в нас? От нас единствено се иска да приемем Божията благодат.
Божията любов към Неговото творение – човека – е неописуема. Той нивга не дели праведния от грешника, нито сравнява нечестивия и добротвореца. Пчелата, която дори да намери бучка захар или друго нещо сладко върху купчина тор – не се интересува, че ще трябва да преодолее нещо нечисто – за да успее от сладкото да направи мед. Така и Бог поради своята благост не вижда в какво намира човека – в праведно дело или в грях, в добро или в порочност. И Той не ще отхвърли човека заради миналото му – но го приема заради завръщането му при Твореца в този момент на покаяние, скръб и поискана прошка от Бога.
Христос не вижда нечистотата на човека – а само собственото Си състрадание, съчувствие и готовност да излее милостта Си върху грешника. Може ли благодатта да намери отражение в човека? Вече се е случило – на кръста, с разбойника, който с умоляващия си и пълен с болка и покаяние поглед към Христа привлече образа Му в сърцето си. „И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!“ (Лук 23:42) Спомни си и за мен, Христе мой, когато дойдеш в царството Си! Какви сладки думи! Всички сиропи, всички радости, всички ласкави неща на света са победени от тези думи. А Христос отговори на разбойника: „…истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лук 23:43).
Дали и ние, сестри, понякога не приличаме на разбойника? Всички ли сме украсени с благодат? Нима нямаме нечистотии и грехове? Не замърсяваме ли душите си от време на време? Не поглеждаме ли ближния си със зла умисъл? Нима не съдим и не критикуваме? Не се ли ядосваме? Не завиждаме ли? Не клеветим ли? Обаче Бог вини ли ни за всичко това? Сърди ли се Той, ако сме злонамерени? Той мрази ли ни? Не. Нима ни спира от това с нашите нечисти устни да Го прославяме? И не ни ли позволява да се причастим в Неговите Тяло и Кръв с нашите гнили вътрешности? Нима не ни запазва в света въпреки грешните ни ръце и крака? Такава любов питае Бог към нас, такова съчувствие има към хората, такова дълготърпение към всички ни. Той не изтъква нито евреин, нито грък, или османец – а изпитва еднаква привързаност към всички. И точно тъй както във времето, когато е разпнат на кръста и прикован към черното дърво Той извика с висок глас тъй сладко – Отче, в Твоите ръце предавам духа Си. Не осъждай ония, които Ме разпнаха, защото не знаят какво вършат, не разбраха кой Съм и още не разбират. (вж Лук 23:34 и Лук 23:46) Думи, които Христос продължава да отправя към нас и до ден днешен.
Колко несправедливо постъпва човечеството към Бога всеки ден! И въпреки това Той никога не ни се ядосва, никога не ни отвръща със зло, никога! Никога! Ние Го хулим, ние Го ядосваме, ние Му се подиграваме, ние Го разпъваме отново – а Той отново ни изтърпява, Той отново ни обича. Защото е Бог на милостта, Бог на любовта, Бог на състраданието. На всички наши нечистоти – Той отговаря с милост и утеха. Само човекът е жесток, съди и критикува, клевети и обвинява, и не изтърпява, и се стреми да нарани, унищожи и онеправдае другия. Но Бог не постъпва така – Той винаги се стреми да помогне на човека, винаги се стреми да му подаде ръка. Понякога Той поставя на пътя му духовник, за да го посъветва…
Не забравяйте, сестри, че има часове и мигове, в които трябва да съжалим за делата на ближния. Аз за вашите, вие – за моите. Не е нужно да говорим за други хора. Когато видите грешките ми, кажете: „Време е да си съчувстваме“. И тогава да покажем съчувствие, сестри, както апостол Павел направи за евреите като каза: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деян 9:60).
Така трябва и ние да постъпим един спрямо друг. Понякога може да показвам, че съм наскърбен от вас, или да ви смъмря – но за ваше добро. Тогава отивам встрани и само Бог знае, невидимо чува това, което казвам: “Прости й, Боже мой, и тя е човек, създадена от същото, от която е сътворен целият свят, и тя също е измъчвана от същите страсти; не Се отдалечавай пред нея, а й прости”.
Така и вие, сестри, имайте съчувствие една към друга – не с омраза и враждебност, не със завист и злоба, не с порочност и твърдост на душата, и не с безчовечност, а със съчувствие, с дълготърпение, с дълбоко състрадание и човеколюбие един към друг. Днес си ти, утре съм аз; сега единият греши, след малко – другият. Но винаги Господ ни прощава. И нека си простим един на друг, и нека ридаем, скърбим, нека бъдем тъжни и да си съчувстваме един-другиго, и нека се молим на Бог за прошка на прегрешението на нашата сестра. Това е най-голямата добродетел. Колкото и добродетели да имате, колкото и добри дела, молитви и човеколюбиви дела да извършите – едно изречение надхвърля всички тях: „Боже мой, прости на моя ближен за това, което ми причини“.
Превод: Анна Добрева
Източник: mystagogyresourcecenter.com
