Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Всеки човек, който стои пред вас, е най-важният човек, и най-важното време е сега. Архиепископ Анастасий отразява този мироглед. Той има харизматичната дарба да накара всеки, с когото говори, да се чувства ценен и обичан. Той вижда Божия образ във всеки, когото срещне, и му отвръща с любов в настоящето.
Един от многото мили спомени, които пазя за архиепископа, е когато през 1996 г. съпругата ми – презвитера Фотини – имаше нужда от спешна операция. А в Албания посткомунистическата здравна система бе истинска каша. Като млади американски мисионери, работещи под ръководството на архиепископ Анастасий, ние бяхме идеалисти и развълнувани от нашата мисия, но и уплашени – изпитвахме несигурност от това неочаквано развитие. Беше 23:00 часа и лекарите решаваха дали да направят спешна операция рано на следващата сутрин – когато архиепископ Анастасий ни посети. Усмивката и нежните му думи излъчваха състрадание и загриженост. Със своето присъствие той донесе не само утешение, но също така и чисти чаршафи и възглавница за болничното легло. Беше помислил за една основна необходимост, от която дори ние не се бяхме сетили, че имаме нужда. След това направи уговорка с авиолиниите Olympic Airlines – да ни откарат в Атина рано на следващата сутрин, за да можем да направим операцията там.
Това е състрадателният и грижовен дух на архиепископ Анастасий. Той положи подобни специални лични грижи за нас, когато жена ми имаше два спонтанни аборта и загубихме и двете бебета, или когато свекър ми почина на 62 години, а също и когато апартаментът ни се запали и загубихме много от притежанията си. Той се отнасяше с нас като с любимите си деца. Всъщност така се отнася с всеки, който срещне.
Спомням си как го карах до някои отдалечени села в Западна Кения, както и пътувах с него в планинските села на Албания. Когото срещнеше, дори най-простия и неграмотен селянин, го прегръщаше и го караше да се чувства специален. Години по-късно пътувах с архиепископа до Лондон и Ню Йорк, когато той беше заобиколен от световноизвестни лидери и заможни хора на различни конференции или събития. Забелязах, че той се отнасяше към тези влиятелни хора по същия начин, по който се отнасяше към африканските или албанските селяни. Той не проявява пристрастие към богатите или силните на деня, но се отнасяше към всеки, когото срещнеше, по начин, който кара всеки човек да се чувства специален и обичан. Всеки човек е дете на Бога и той вижда красотата във всеки един.
Посоката на живота ми се промени, когато срещнах архиепископ Анастасий в Найроби, Кения през лятото на 1987 г. Бях последна година в университета, изучавайки математика, когато отидох на първото православно мисионерско пътуване от Съединените щати. Архиепископът покани група от 25 млади гръко-американци да построят църква в провинция в Кения. Подобна уникална мисия се случваше за първи път в православната ни църква. Това преживяване промени житейският ми път от бъдеще в попрището на математиката към следване на свещеничеството и мисионерската служба.
Чух за архиепископ Анастасий от моя баща, отец Александър Веронис, който се запознал с младия богослов Анастасий, докато учи в Атина през 1960 г. Баща ми прозорливо направил бележка в личния си дневник в деня на ръкополагането на Анастасий за дякон: „Днес бях на ръкополагането на един много специален човек. Той ще направи велики неща за църквата!“
Едва ли баща ми можеше да си представи, че три десетилетия по-късно този харизматичен проповедник ще стане духовен баща и наставник на сина му. Живях с архиепископ Анастасий, служещ в Църквата на Източна Африка в продължение на една година, а след това с моята презвитера служихме десет години и половина в посткомунистическа Албания през най-трудните години от тази мисия. Бях свидетел на удивителните чудеса, които архиепископ Анастасий извърши през целия си живот.
Първата статия, която прочетох от архиепископа, се казваше „Забравената заповед“. Тя се основава на беседа, изнесена от младия проповедник и богослов в Атинския университет през 1959 г., в която се подчертава как Православната църква трябва да преоткрие последната заповед на Христос „идете, научете всички народи“. Той предвижда създаването на всеправославен мисионерски център. Някои от преподавателите в университета казали на този богослов, изпълнен с идеализъм, че ще е необходимо чудо, за да стане неговата визия реалност. На което младият Анастасий отговорил: „Е, ние вярваме в Бога, който прави чудеса“. И под негово ръководство и в живота му от 95 години Бог разкри тези чудеса!
Когато бях млад мъж, който размишляваше върху смисъла на живота, архиепископът ме предизвика, като ме попита: „Това Евангелие наистина ли е нещо, което може да се живее? Това е въпросът, който много скептици задават днес. И все пак мисионерите предлагат отговор. Онтологичният въпрос е да бъдеш, а не да правиш. Свидетелството на нашия живот е най-важното. Това е, което предлагаме на света”.
Е, видях как архиепископът положи живота си за света. Един от най-великите уроци, на които той ме научи, беше, че „обратното на любовта е егото“. Егото е обърнато навътре и се опитва да задържи фокуса върху себе си. Архиепископът е антитезата на Егото и олицетворява „Божествената любов“. Божествената Любов излиза навън и обхваща всеки – странника, чужденеца, грешника, изгубения. Егото използва страха, за да ни отдели от другия. Божествената Любов ни помага да видим Божия образ и подобие във всеки човек и ни кара да го обичаме. Този егоцентричен светоглед може да бъде както индивидуален, така и общ. Архиепископът предизвика Църквата, когато тя действаше навътре, загрижена само за себе си и за своя народ. „Едната, свята, съборна и апостолска Църква – подчертава архиепископът – винаги трябва да бъде обърната навън, обичайки целия свят. Църква без мисия не е църква”.
Друг урок, който научих, беше, че „маслото на религията никога не трябва да се използва за разпалване на огъня на омразата, а трябва да се използва за успокояване и лекуване на раните на другите“. По време на войната в Косово, когато светът се опита да опише насилието в този регион като религиозен конфликт между православни сърби и мюсюлмани албанци, архиепископът показа как Църквата трябва да бъде глас на мира, който се стреми да лекува раните на другите. Той мобилизира Православната църква на Албания да създаде бежански лагери за половин милион души, предимно мюсюлмани, които дойдоха в страната. Той подчерта, че винаги трябва да помагаме на страдащите, независимо кои са те. Така той предложи на ислямската общност в Косово да възстанови една от разрушените от сърбите джамии, като същевременно предложи да възстанови една от сръбските православни църкви, разрушени от албанците.
По време на тази война той ми каза да взема студенти от нашата богословска академия „Възкресение Христово“ и от православните студенти в университета в Тирана, за да посетят бежанските лагери и да помогнат с каквото могат. Един студент го попита: „Трябва ли да носим кръстовете си, за да покажем на тези мюсюлмански бежанци, че сме християни?“ На което архиепископът отговори: „Носете кръста си под ризата си, но отразявайте живота на кръста на бежанците – живот на жертвена любов и служба“. Така протегнахме ръка и станахме приятели с много бежанци мюсюлмани и те видяха свидетелството на истинската християнска любов. Един бежанец, на име Рамадан, ми каза след войната, че въпреки цялото ужасно насилие, което е преживял, той е имал надежда за бъдещето за албанци и сърби, за мюсюлмани и християни, поради любовта, на която е бил свидетел в бежанския лагер на нашата Църква.
Архиепископ Анастасий проповядва: „Християнинът никога не трябва да има врагове. Църквата няма врагове. Никога не наричайте някого лош комунист, лош атеист, лош „какъвто и да е“. Всички хора имат в себе си Божия образ. Всички те са Божии деца и следователно са наши братя и сестри. Трябва да ги обичаме всички“.
Спомням си през 90-те години, когато някои от традиционните православни в Албания бяха колебливи и подозрителни, когато бивши комунисти или хора от мюсюлмански семейства идваха в църквата. Хиляди от тези хора бяха кръстени, а някои дори станаха свещеници и епископи. Първият албански дякон, който служи на архиепископа, произлиза от семейство с мюсюлманска традиция. Когато други разпитваха архиепископа, той повтаряше как в Христос хората стават ново творение. Приветстваме всички. Ние обичаме всички. Ние нямаме врагове.
Някога имаше много роми, които седяха пред катедралата „Благовещение“ в Тирана и молеха за помощ. Архиепископът насърчи младежите на Църквата да се сприятеляват с тези хора. И го направихме. Поканихме ги в нашия младежки център. Научихме имената им. Посетихме ги в домовете им. И накрая някои от тях пожелаха да бъдат кръстени. Когато казах на архиепископа за техните кръщения, той беше много щастлив, но ме предупреди: „Не всички ще бъдат щастливи. Някои хора не искат ромите да влизат в нашата църква. И все пак ние приветстваме всички хора и се радваме с тях като наши братя и сестри в Христос”.
През целия си живот архиепископът бе изправен пред големи предизвикателства и трудности. В първите години в Албания архиепископът живееше в обикновен малък апартамент, а архиепископията беше малък четиристаен апартамент. Храната беше оскъдна. Електричеството можеше да спре по всяко време на деня. Изправихме се пред опасности за сигурността си. Животът беше труден в началото на 90-те години. През 1994 г. правителството се опита да приеме нова конституция, която би изгонила архиепископа от страната заради гръцката му идентичност. Всички в църковното ръководство бяха на ръба на оцеляването през това несигурно време. И все пак архиепископът остана спокоен и така повлия на всички ни. Той винаги излъчваше това, което апостол Павел нарича „Божият мир, който надвишава всеки ум“ (Филипяни 4:7). Никога не се страхуваше от нищо и от никого.
Той не се страхуваше дори от насилието и хаоса, които настъпиха през 1997 г., когато цялата страна изпадна в анархия и цялата полиция и армия изчезнаха. Всички чужди посолства евакуираха своите граждани. Въпреки това архиепископът и някои от нас останахме в Албания, знаейки, че не можем да изоставим хората в разгара на тази ужасна криза. Въпреки че животът на архиепископа беше застрашен, той никога не се страхуваше или отстъпваше, защото вярваше в Бога. И насред този хаос Църквата отговори с помощ на десетки хиляди семейства, които страдаха през месеците на този смут.
Архиепископ Анастасий често си спомняше урока, който научи, когато беше дякон, по време на уединение в манастира „Свети Йоан Богослов“ на Патмос, точно преди ръкоположението му за йеромонах. Тогава той се бори с решението да отиде в Африка като мисионер или да остане в Гърция. Въпреки че повечето хора му казваха, че трябва да остане в Гърция, той се научи да се доверява на Божието Провидение. „Бог е достатъчен! Или Бог не е достатъчен? В какъв Бог вярваме, ако смятаме, че Той не е достатъчен? Дали това е Бог, който е създал вселената, който се е намесил през цялата история, който се е въплътил в личността на Иисус Христос? Ако това е Бог, в който вярваме, тогава Той е достатъчен за всяка ситуация и трудност в живота. Можем да Му се доверим. Ако Бог е достатъчен, тогава да отидем в Африка. Ако Бог не е достатъчен, тогава в кой Бог вярваме?”
Архиепископът приложи този урок през целия си живот. Той решава да отиде в Африка и отслужва първата си Божествена литургия в Кампала, Уганда през 1964 г. веднага след ръкоположението си. Той си спомни тези думи, когато се върна като архиепископ на Източна Африка през 1981 г. за десет години. И той си припомни този урок, когато беше на 62 години и беше помолен от Вселенския патриарх Димитрий да отиде в Албания след тъмните години на комунизма. Във време, когато другите мислят за пенсиониране, архиепископът прие най-голямото си предизвикателство – да отиде в единствената страна в света, където всяка религия беше забранена в продължение на 23 години, и да възкреси една древна църква. Той проповядваше на поколение хора, които не знаеха нищо за Бога. Той преодоля подозренията и скептицизма на албанците, които не бяха сигурни за това, че гръцки йерарх идва в Албания. И той създаде Православната църква на Албания за всички хора – албанци, гърци и власи.
Друг важен урок, който научих от архиепископа, беше, че винаги трябва да останем смирени деца на Бога. Когато става епископ на Андруса и професор в Атинския университет през 1972 г., той осъзнал опасността от тези две престижни позиции. И все пак той се заклел, че вместо да действа като епископ и професор, винаги ще остане дякон, който служи на другите, и ученик, който непрекъснато се учи. Той ми каза: „Винаги има какво да научим, независимо къде отиваме и без значение с кого се срещаме. От Африка научих важен урок за Албания. Уважавайте всичко добро, където и да отидете, и не мислете, че знаете по-добре от другите. Не се опитвайте да налагате собствената си култура на другите. Предлагайте най-доброто от собствената си култура, но уважавайте и се учете от това, което е добро от тяхната“.
Архиепископът ми обясни: „Моята богословска позиция винаги е била да живея тайната на едната, свята, съборна и апостолска църква. Да живея мисията на църквата с нейната правилна универсална и есхатологична перспектива. Да живея живота на кръста винаги с надеждата за възкресението”.
Кръстът и Възкресението обобщават живота и служението на архиепископ Анастасий. Той приема какъвто и да е кръст, който Бог му е дал в живота и след това провъзгласява Благата вест за Възкръсналия Христос и живее в светлината и надеждата на Неговото Възкресение всеки ден. Първите думи, които научи на албански, бяха „Krishti u Ngjall“ – Христос Воскресе! И всичко, което той направи в Албания, заедно със свидетелството му в Африка, както и пред целия свят, беше опит да се донесе светлината на Възкръсналия Христос в един свят, изпълнен с мрак.
Завършвам с един от химните, които архиепископът винаги е обичал да пее с народа: „Кой Бог е велик като нашия Бог? Ти си Бог, Който правиш чудеса!“. (Τίς Θεὸς μέγας, ὡς ὁ Θεὸς ἡμῶν; σὺ εἶ ὁ Θεός, ὁ ποιῶν θαυμάσια μόνος.) Архиепископ Анастасий е бил посланик на Христа, действайки като инструмент в ръцете на Господ, извършвайки Божиите чудеса в Албания, Гърция, Африка и по целия свят.
Автор: свещеник Люк Веронис
Източник: www.hchc.edu – Hellenic college Holy cross
