Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Митрополит Калистос Уеър (светско име Тимоти Уеър) е православен богослов и университетски преподавател, йерей на Константинополската патриаршия.
Роден е през 1934 г. в Бат (Bath), Англия. В Оксфордския университет изучава класическа филология, философия и богословие и защитава докторат върху ранната история на източното монашество. През 1958 г. напуска англиканската църква, приема православната вяра и посещава манастирите в Гърция и Света Гора. Най-продължително пребивава в манастира „Св. Йоан Богослов“ на о. Патмос. През 1966 е ръкоположен за свещеник и дава монашески обет, приемайки името Калистос. От 1966 е отново в Оксфорд, където преподава източноправославна културология. През 1982 г. е ръкоположен за епископ на Диоклия под юрисдикцията на Константинополския Патриарх и викариен епископ към Православната архиепископия на Тиатира и Великобритания. От 30 март 2007 е възведен в митрополитски сан и е избран за председател на диалога на Константинополската патриаршия с англиканите. Митрополит Калистос е автор на множество публикации върху историята и богословието на Православната църква. Творчеството му включва книгите „Православната църква“, „Православният път“, „Гръцката църква в периода на турското владичество“ и други. Превел е на английски две от основните православни богослужебни книги – „Празничен миней“ и „Постен триод“, както и „Добротолюбие“ – сборник от съчинения на Св. Отци. Той почина през 2022 г.
Предлагаме ви интервю с него, направено през 1998 г., но все така актуално и днес.
– От позицията на вашия дългогодишен опит на епископ и духовник кои считате, че са изворите на здравия православен духовен живот?
– Както в миналото, така и днес нашият църковен живот трябва да се основава най-вече на Божествената литургия. Тя е живоносният извор на всичко. Църквата е преди всичко евхаристиен организъм, който се осъществява истински чрез Причастието. Затова нашите енории трябва да бъдат наистина евхаристийни общности. По същия начин всяка Поместна автокефална църква трябва да се разглежда изключително в литургичен аспект, а не да се смята за държавна институция. Като допълнение на казаното за Божествената литургия бих искал да добавя следното: Днес ние, православните християни, трябва да разберем колко може по-добре значението на Свещеното Предание, което сме наследили. Това означава, че трябва много по-добре да познаваме Свещеното Писание. Нуждаем се от силно присъствие на манастири и монаси – на едно аскетично и традиционно монашество, но заедно с това и творческо, високообразовано и отворено към външния свят. „Монасите са силата и основата на Църквата“ (св. Теодор Студит). Дарованията на православните християни трябва да се изявяват и да се използват максимално. Чрез тайнството на Кръщението и съединението с Христа, Св. Дух се дава еднакво на всички. Затова всички в еднаква степен са призвани активно да изповядват своята вяра.
– Може ли да се прокара строга граница между теорията и практиката в Православната църква?
– Не. В Православното Предание вярата и молитвата, богословието и духовността, догмите и нравствените правила винаги образуват неделимо единство.
– Кои от съвременните православни автори смятате, че са особено важни за нас и защо?
– Отец Георги Флоровски ми разкри как светите отци могат да бъдат живи духовни учители на съвременния православен християнин. Ценя неговите познания за Църквата, Свещеното Писание и православното Предание. Владимир Лоски ми помогна да видя връзката между догматите и молитвата. Особено ценя неговото разбиране, че в крайна сметка цялото богословие е мистично.
Отец Александър Шмеман ми помогна да разбера значението на Божествената литургия. От отец Йоан Майендорф научих за св. Григорий Палама. Традицията на исихазма и на филокалията заемат централно място в моя личен православен опит и тук отец Йоан е мой учител особено в исторически план. Освен отците на руската емиграция много ми помогна в областта на евхаристийната еклезиология Пергамският митрополит Йоан Зизюлас, както и неговото разбиране за божествената личност и за човешката личност като същностно свързани.
– Каква според Вас е същността, ролята на епископа в Църквата?
– Епископът извършва Литургията, той е духовен учител и пастир – тези три аспекта на служението му подреждам в тази последователност. На първо място, епископът е този, който ръководи Божествената литургия, принасянето на светите Дарове. По този начин той се явява фокус, в който се събира местната Църква. В същото време всеки епископ чрез своето единство с останалите епископи на Църквата носи отговорност за единството на Църквата в един по-широк смисъл, за единството на Църквата на земята.
След това, всеки епископ е и духовен учител, който изпълнява своята учителска длъжност чрез проповедите на Божествената литургия, но и по други начини. Трето, отговорността на епископа е духовно да ръководи верните от своята епархия. Той не бива да бъде само администратор, погълнат от бюрокрация, а още по-малко властен диктатор. Неговото призвание е да насърчава колегиалността и съотговорността в местната Църква; той трябва да е в постоянно общение както със свещениците, така и с миряните от епархията си.
Източник: Църковен вестник, 1998, Бр. 18
