Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Една от най-добре познатите, а и най-често разказвани притчи в Новия завет, е тази за Блудния син. Притчите като цяло имат множество тълкувания и всяко от тях ни предлага да надникнем още по-навътре – в дълбочината на познанието, което ни носят думите на Христос.
А Неговото слово, както ни напомня св. Ириней Лионски, са животворни. Това е същото онова Слово, употребено при създаването на човека, и същият глас, който ще чуем отново при Второто пришествие, когато ще се чуят „гръмогласни тръби“ и ще очакваме Страшния съд.
Ето защо в светата Литургия четенето на Евангелието заема такова централно място. Словото на Иисус Христос е вечно; то не само прелива от богатството от значения, които носи, но и проехтява чак до съзнанието на съвременния човек от XXI век.
Всяка притча, всяка дума, която достига до нас чрез Словото Господне, е вечна и непреходна.
Притчата за Блудния син събира в себе си същността на християнската вяра. Тя е разказ за любовта, прошката и надежда, които са отвъд времето и културата. Притчата е в съзвучие с всеки от нас, защото разкрива дълбокия копнеж на човешкото сърце – за принадлежност, смисъл и помирение. В нея отдалечаването на по-малкия син от неговия баща всъщност е метафора за пътуването на човека, който често изкушен от обещанията на света около себе си – се отдалечава от Бога. Тръгвайки да търси свобода, той намира единствено празнота и отчаяние.
Тази притча е огледало на човека, който цели да се отдалечи от Бога – но това само му помага да открие, че истинската свобода е в общението с Него. Това не носи само символика, а е и призив да живеем като общност, която умее да си прощава и в която всеки носи Христовата любов и във взаимоотношенията си с другите.
Историята за сина, който напуска бащиния дом в търсене на нещо повече – пък дори и собствената си идентичност – би могло да се разгледа и от социална перспектива. Децата често са непокорни и не липсват случаи, в които се нуждаят от пространство и време да търсят и изследват, което не е грешно по своята същност. В тази притча обаче търсенето приема крайна форма. Синът излиза в света, прекъсва връзките си с баща си и прахосва всичко, което има. Това може да ни напомни за собствените ни деца и примамливите, но често вредни изкушения, пред които светът ги изправя. И които макар и понякога необходими за растежа, биха могли да доведат до „счупване“.
Въпреки това, насред цялото това страдание, решението на сина да се върне в бащиния дом е доказателство за силата на покаянието и надеждата за обновление.
Той не чака, докато се почувства достоен, и навярно дори не очаква баща му да го приеме. Синът просто се връща у дома – а бащата се втурва да го посрещне с отворени обятия. Това е образът на Христовата милост: Бог, който се възрадва не на наказанието, а на помирението. Ликува, когато децата му се върнат у дома – и то по единствения начин, по който един баща може да се радва: без предразсъдъци, без задни мисли.
Нека си припомним, че Църквата е Божият дом. Докато нашите деца се чувстват у дома си в нея, Църквата ще остане сигурно пристанище от бурите на този свят. И независимо с какво са се сблъскали в живота до сега, нека се чувстват добре дошли в Божия храм – както и ние сме били приветствани след нашите собствени прегрешения.
Автор: архимандрит Никодимос Анагностопулос
Превод: Анна Добрева
Източник: The Word of our Lord/16 February – издание на архиепископията на Тиатира и Великобритания към Вселенската патриаршия
