Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
За да изгради здрави и плодотворни отношения с околния свят и с ближните си, човек трябва да има добро самочувствие; за да обича другите, той трябва да обича и себе си — тялото си, физическите си дадености, дарбите и способностите си.
Защото всичко, което човек има като личност, всичко, което той е, е дар от Бога. Някой име повече, друг – по-малко, но не в количеството и силата на дарбите е нашето богатство и самочувствието ни, а в отношението ни към тях. Защото истински богат е не този, който има много, а този, който е доволен от това, което има, от това, с което Бог го е дарил. А Бог на всички е дал достатъчно и предостатъчно, така че всеки трябва да бъде доволен и благодарен; всеки, съзнавайки добре колко богато Бог го е дарил и колко високо го е поставил – всъщност „понизил го е малко нещо спрямо ангелите” (Пс. 8:6) – трябва да има добро, голямо, високо самочувствие.
Някои тук биха могли да възразят, че Бог не разпределя справедливо дарбите и качествата – на едни дава щедро и преизобилно, а други направо ощетява. Това не е така. Бог дава различни дарби на хората и никого не ощетява. Ако се запознаем с биографиите на преуспелите, в която и да е област на човешката дейност, велики личности, ще видим, че малка част от тях са били необикновено надарени. Повечето са имали средни или малко над средните заложби, но са постигнали забележителни висоти благодарение на голямото си трудолюбие и постоянство. А други, много по-талантливи, но не така работливи техни съвременници са си останали на стартовата линия, където Бог ги е поставил, и не са мръднали и метър напред. Но пак припомням, че дарбите са твърди различни. Братът на професора може да няма качества на учен, но би могъл да стане, например, голям готвач; сестрата на великата оперна певица може да пее фалшиво, но Бог не я е ощетил с нищо, защото ако тя би се потрудила, колкото сестра си, би могла да стане превъзходна дизайнерка. Практиката го е потвърдила, а и от собствен опит знаем, че твърде често не най-талантливите, а най-трудолюбивите достигат върховете. Тъй че никой не може да се оплаче, че Бог малко му е дал; просто трябва да се вгледа внимателно в себе си – това е много важно задължение на родителите относно децата им! – да намери себе си и да започне да се труди. След време сам ще се учуди на своите постижения.
Доброто самочувствие, което ние като Божии чеда и вярващи християни трябва да имаме (а и психолозите ни съветват същото) не трябва обаче да се изражда в самодоволство.
Самодоволството е заслепение, застой, спиране на движението и на растежа. А знаем застоялата вода колко бързо зеленясва и се вмирисва. Същото става и с душата на човека, когато сметне, че няма какво повече да учи, няма какво повече да постига и няма към какво да се стреми. Всъщност самодоволството е дълбока и пагубна леност, а леността е смъртен грях. Самодоволството е духовна смърт.
Самодоволният човек неизбежно е високомерен и горд. А нищо не е така оскърбително за Бога и гибелно за човешката душа, както горделивото самодоволство. От всички грехове този изглежда най-безнадежден и най-трудно лечим. Фарисеят от днес прочетената евангелска притча (Лука 18:10-14) е изпълнен точно с такова самодоволство. Защото високомерната му самооценка се основава не върху сравнение с Божията мярка, а с човешката, мисълта му се отклонява от Бога, Който е абсолютен критерий за всичко, и се спира върху човеците. И тъй като в тях винаги могат да се намерят петна и слабости, фарисеят, не виждайки своите, се издига сам в собствените си очи и в душата му започва да избуява презрение към другите. Така е винаги – собствената правда подтиква човека да обвинява. А обвиняването и осъждането изсмукват от душата любовта и състраданието и в нея се настанява духът на сатаната. С такъв дух е невъзможно да се общува с Бога. Затова фарисеят се прибира у дома си лишен от Божието благословение.
От гибелното самодоволство може да ни избави самокритичността.
Как можем да я възпитаме у себе си, как можем да я постигнем? Като поддържаме непрекъснато будно съзнанието, което е извор и на нашето самочувствие, а именно – че всичко, което имаме и което сме, дължим не на себе си, а на Бога, че нашите постижения не са нищо друго освен Божие благословение на усилията ни. И още – като съизмерваме постъпките и делата си не с човешките мерки, а с Божията правда. Само ако оглеждаме себе си не в здрача на менливите човешки преценки, а в светлината на Божието съвършенство, ние ще можем да видим ясно и точно всичките си грехове и недостойнства и да си дадем сметка колко много „не ни достига” (срв. Лука 18:22).
Но такова едно вглеждане ужасява мнозина. И те бързат да обвинят християнството, че създава хора неуверени и непълноценни с подтискащо чувство за вина и с комплекси за малоценност. Това би могло да бъде вярно, само ако извадим християнската самокритичност от контекста на цялото. Но в Христовото учение съзнанието за собственото недостойнство е вплетено и неразривно свързано с Божия призив-повеля да се стремим към съвършенство. Човекът е създаден „по образ и подобие Божие” (Бит. 1:26-27). Божият образ в нас – Божественото дихание, душата, ни е дадена даром, но подобието ние трябва сами да постигнем. Невярващият може да има комплекси, защото според него човек не е нищо повече от комбинация на елементи, „високоорганизирана материя”, която живее и функционира един нищожен отрязък от време и после изчезва безследно и завинаги. А за християнина съзнанието, че има безсмъртна душа, че носи Божествена частица у себе си, е и трябва да бъде извор на най-високо самочувствие. Но ние, човеците, сме занемарили състоянието на душите си и те са загубили много от своята чистота и красота. Ето изворът на нашата самокритичност. Ала това не е повод за униние и комплексиране (неслучайно унинието, отчаянието е поставено от Църквата в числото на смъртните грехове!). Християнската самокритичност или съзнанието ни за греховност е и трябва да бъде мотив за действие. Защо? Защото сме призвани от Бога към съвършенство, към богоуподобяване, „Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец!” (Мат. 5:48) – ето Христовата повеля, която дава смисъл, посока и цел на живота ни.
„Но точно това ни обезкуражава” – биха могли да възразят някои, че Христос иска от нас да бъдем съвършени, а ние чувстваме, че това далеч не е по силите ни. „Думите на Христос не бива да се разбират буквално” – никой не може да бъде съвършен дори по човешките критерии, камо ли като Бога. С тези думи Спасителят иска да ни избави от самодоволството, от опасната склонност да се сравняваме с другите и да се поставяме над тях. „Стремете се непрекъснато към съвършенство” – иска да ни каже Христос, – но каквито и висоти да достигнете в този си стремеж, не си въобразявайте, че това е пределът; не спирайте и не се самовъзвеличавайте – пътят е безкраен и всяко спиране по него е равно на погибел. Защото няма ли движение напред, започва връщане назад, а то обикновено е така стремително, че е равносилно на сгромолясвате. Ние безспорно не можем да постигнем Божието съвършенство, но сме способни да постигнем друго и точно това иска Бог от нас – будна и неотслабваща самокритичност и непрекъснат стремеж към доброто, истината и любовта.
Самочувствие, самодоволство и самокритичност. Първото ни дава Бог, второто ни внушава сатаната, а третото трябва сами да изградим у себе си. Накрая всичко казано дотук бихме могли да обобщим по следния начин:
Аз, Божието чедо, съм богат с това, с което Бог ме е дарил – безсмъртна душа, копнеж по Него, любознателност, стремеж към красивото и възвишеното. Това богатство е извор на моето самочувствие. Но аз не трябва да заравям богатството си в земята (срв. Мат. 25:25) и да изпадам в самодоволство, защото ще го загубя. Аз съм длъжен да го множа и преумножавам. Как? Като критично оглеждам себе си и живея така, че слабостите и недостатъците си да превъзмогвам и отстранявам, а добрите качества да множа и развивам.
И това е единственият начин да благодаря на Бога за всичко, което ми е дал.
Автор: свещ. Александър Лашков
Източник: „С дух и истина“, том I
