Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Колкото повече време минава, толкова повече се убеждавам, че не е възможно да се намери ключ към отговора на въпроса що е то християнска творба, ако се пренебрегне далечната или направо непонятна за голяма част от съвременниците ни дума благодат.
И работата не опира толкова до самата дума, чието значение може някак да бъде изяснено и на днешния човек. Чудна и тайнствена е самата реалност, която тя визира: невидима, непредвидима и изненадваща ни, неуловима за мрежите на чисто рационалистичните ни построения, но в друг смисъл – съвсем реална, т.е. с потенциал за действие и ефикасност, надминаващ всичките ни (не)очаквания. Характеризира я чудесно едно определение от широко популярна в някогашния християнски свят песен – изумителна. (В интернет попаднах на изпълнение на оркестъра на Андре Рийо, което все още е в състояние да трогне до сълзи някои от зрителите, чули изпълнението й.) И понеже оттук насетне ще имам предвид главно благодатта във връзката й с художественото слово – макар и не единствено с него, – трябва да прибавя още нещо. Благият Божи дар, разкриващ ни се чрез въпросната невидима, но действена духовна действителност, може да подейства у нас – създателите на това слово, както и у тези, които го възприемат, без да сме хора с цялостно или напълно изграден християнски светоглед и съзнание.
Напълно е възможно християнството да не е централна тема на творчеството ни, а само явление, породило временен и бързо отшумял интерес у нас, но е възможно също така един спорадичен интерес постепенно да се задълбочи и да стане траен, да се вкорени в сърцето и в ума на пишещия и четящия човек – не забравям и пеещия. Какъвто и да е случаят, християнството би могло да не е на „повърхността“ на някоя творба, но да захранва жизнените й сокове отвътре, да я оплодява смислово и образно.
Ето защо си мисля, че би било добре, ако благонамерените читатели на този тематичен брой на „Литературен вестник“ биха могли като изходна точка за своя прочит да се настроят на вълната, към която ни препраща един пасаж от ранната повест „Градината с косовете“ на писателя Димитър Коруджиев (1941–2025), отишъл си съвсем скоро от този свят, в навечерието на Богоявление. В съкратен вид той гласи:
„Физическите страдания и крайностите на градското ме отвеждат и към крайностите на творческата невроза, ала аз трябва да спра. Не заради себе си: какво по-хубаво от това да изгориш в безумието на изкуството? […] Защо да не изгоря наистина? Защото трябва да даваме своята малка помощ, за да изгрее спасителната светлина“.
Уверен съм, че към благородни, честно и искрено търсещи спасителната светлина страдалци като Димитър Коруджиев, припознали истината като Личност в Христа, могат да се отнесат стиховете, с които завършвам – позволявам си да му ги посветя като някой, имал честта да общува с него в един период от духовния и творческия му път:
***
Железен е законът на живота!
Щом дойде времето, напуска ни човекът:
дошъл, поскитал по Земята и отходил –
не в нищото, а в друго битие.
В догадки за отвъд потъва агностикът,
а вярата какъв е пътят към Дома не пита.
(27.01.25)
Автор: Калин Михайлов
Източник: „Литературен вестник“, бр. 5 – 5-11.2.2025
