Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“ (Притчи. 4:23).
Въведение
Свещеното Писание ни запознава с Бога като Творец, Който със силата на Своето Слово „рече – и всичко стана; … заповяда – и всичко се яви“[1]. Същият Бог с особена грижа сътворява човека, увенчава го със слава и чест и прави сърцето му „неповторимо“, като му дава властта да приема Божествената Същност в себе си.
Човек може да стане съработник на Бога, като открие божествения образ в сърцето си и в сърцата на своите ближни. Действието, чрез което най-силно се осъществява съдействието на човека за собственото му спасение, е молитвата.
Във непреходното Си Евангелие Господ свидетелства, че не е дошъл на земята, за да служи на притворния мир на този свят, а за да донесе „меч и разделение“[2]. Един от знаците на това „разделение“ е, че Господ донесе на земята молитвата, която подобно на майка, вдигаща на ръце детето си, издига душата над суматохата на многообразието и я освобождава от ежедневното суетене и от отчаянието на света, в който любовта охладнява.
По време на молитва ние се стремим към единение с онова, което превъзхожда нашата тварна природа.
Следователно за нашия свят молитвата е „свръхестествено“ действие и сякаш всичко природно пречи на това действие. Понякога човешкото сърце пресъхва, борбата на човек да се обърне с молба към Бога става непосилна, а податливото му тяло, което няма сили да се издигне в сферата на Духа, се съпротивлява или се изморява. Но по думите на св. Софроний Атонски, трябва винаги да се стремим „всяко отслабване на силата на молитвата да е колкото може по-кратко“.
Исикастката молитва
Чрез въплъщението Си Господ Иисус Христос установи на земята Светото Тяло на Своята Църква и в нейната сърцевина посади монашеството като свят корен, който от най-ранните векове на християнството чак до наши дни дава забележителни плодове—нашите свети и богоносни отци, които ни предадоха благодатния път на исихазма.
Думата исихия се отнася до състоянието на чиста молитва, по време на която молещият се стои със сърцето и ума си в присъствието на Бога.
Именно тогава човек се превръща в неръкотворен храм на Божеството и изпълнява своето същинско предназначение. Чрез единението на ума и сърцето човек разкрива себе си истински в най-дълбоката си същност, като ум „по Божие подобие“, като безсмъртно същество, той невидимо осезава Бога. Такова съзерцание разширява сърцето му, правейки го способно да побере в себе си небето и земята. Тогава „истинският човек“ започва „истинската си работа“, която е ипостасна молитва и ходатайство за целия свят. Такава молитва е знак, че „образът“, даден на човека при сътворението, е възстановен в него.
Исихастката молитва представлява сърцевината на Православната аскетична традиция. Исихазмът е най-съкровената вътрешна част на Тялото на Църквата; тя е „солта на земята“ и „удържащата сила“, която пази света.
Тълкувайки словата на св. Силуан, старецът Софроний говори за два вида познание[3]. Според единия от тях първичното средство за познание е чоешкият ум. В обичайния ход на науката и разума човешкият ум се насочва навън, за да увеличи познанието си. По този начин той неизбежно се среща с многообразие от феномени и информация. В опитите си да създаде някакво единство, макар и изкуствено, умът прибягва до синтез, който в крайна сметка не съответства напълно на обективната и онтологична действителност.
Вторият вид познание е духовният. Той се различава коренно от интелектуалния, защото разбира познанието като екзистенциално общение, като единение „по същество“[4]. За стареца Софроний познанието на Бога се преживява като „същностно единение“[5]. Познаващият встъпва в екзистенциално общение с Познаваемия. Човек участва в този акт не само с интелекта си, но с природата си в пълнота и по този начин се възстановява неговата цялост[6]. Иначе казано този начин на Богопознание качествено се различава от познанието, постигнато чрез философска мисъл, защото наред с духовното познание, на човек се придава нова форма на живот[7].
Възможно е човек да възприема с ума си някои от феномените в света. Но да се получи божествено откровение е възможно само „в Светия Дух“[8]. Отправната точка в това търсене е приемането с вяра на свидетелството и цялото духовно наследство на пророците и светите отци, които са получавали божествено откровение. Вярата, бидейки несравномо по-фина, по-съвършена и по-безгранична от ума, го изпреварва[9]. Господ свидетелства, че ако не вярваме в Неговата Божественост и абсолютната истина на Неговите думи, ще умрем „в греховете си“[10]. Чрез вярата в Хрисовите думи, умът влиза в сърцето, което гори от любов към нашия велик Благодетел и тогава човек придобива голямо дръзновение.
Това, което на „плътския ум“[11] изглежда като съвършена лудост, за вярващия човек е мъдрост, сила, живот и светлина[12].
На този етап познанието се издига над земните неща и следва съзерцателната вяра. След това „самата вяра поглъща познанието, преобразява го и го поражда отново така, че то става изцяло и съвършено духовно“[13]. Този вид Богопознание, разбирано като „същностно общение“, е най-висшата цел на исихастите.
Същността на мисловната тишина се състои в опазването на сърцето от всякакво външно влияние чрез вътрешна умна молитва и по този начин човек стои пред Бога в „без-óбразна молитва“, молитва без образи[14]. Исихастът държи „ума си в молитвено внимание, съсредоточено в сърцето“[15]. В такава трудна и болезнена борба Господ проявява състрадание към човека и „се притичва“, изумявайки душата с неочаквано просветление на Своята благодат, появила се на заеманото от сърцето дотогава „сухо“ място.
Упражняващият се в исихастка аскеза християнски подвижник не се предава на леност, а в тишина преживява най-активното състояние, което човешкият дух може да понесе, разбира се, с подкрепата на благодатта на Светия Дух.
Той непрестанно се бори да запази ума си в сърцето си, за да отдаде на Бога чистата си молитва, по време на която, без да осъзнава дали е „в или извън тялото си“, той се отстранява от тварния свят. Той се прилепва единствено към Господа и става „един дух“ с Него[16]. Когато човек прегърне най-святото и божествено Име, обикне го, и го призовава „с чисто сърце“,[17] Господ Иисус идва и заживява в сърцето му „чрез вярата“ му[18]. Тогава човек се удвоява. Бог престава да бъде абстрактна теория за човека, а става познат и обикнат. Както свидетелства св. Софроний, на някои хора е дадена благодатта да почувстват Бога „който ги обгръща по-близко от въздуха, който дишат“[19].
Следва…
Автор: архимандрит Петер Вризас
Превод: Елена Папучиева
БЕЛЕЖКИ:
[1] Псалм 32:9.
[2] Евангелие от Св. Ап. Матей 10:34-35
[3] “Свети Силуан Атонски“, стр. 103.
[4] Ще видим Бога както си е, стр. 230.
[5] Saint Silouan the Athonite, pp. 112, 217; We Shall See Him as He Is, pp. 128, 176; Truth and Life, p. 35, see also pp. 36, 41 and Ἄσκησις καὶ θεωρία (Greek edition), p. 15.
[6] Тайната на християнския живот, стр. 18, 222.
[7] За молитвата, стр. 35.
[8] Свети Силуан Атонски, стр. 233.
[9] Стремежът към Богопознание, стр. 92.
[10] Евангелие от Св. Иоан Богослов 8:24.
[11] Послание на Св. Ап. Павел до Колосяни 2:18.
[12] За молитвата, стр. 33. Виж също и Първо послание на Св. Ап. Павел до Коринтяни 1:18-30.
[13] Св. Исаак Сирин, Аскетически проповеди, Проповед 52, „За третата степен на познание, което е степента на съвършенство“, стр. 399.
[14] Св. Силуан Атонски стр. 155.
[15] пак там, стр. 133.
[16] Първо послание на Св. Ап. Павел до Коринтяни 6:17.
[17] Първо послание на Св. Ап. Павел до Тимотей 2:22.
[18] Послание на Св. Ап. Павел до Ефесяни 3:17
[19] За молитвата, стр. 79.
