Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Вече говорих за централното твърдение на християнството: за вярата в Христос като в Богочовек. „И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове; Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен“.
Казах, че именно така учи за Себе Си Христос и така са вярвали и вярват християните в продължение на вече почти две хиляди години. Казах също, че съединяването в Христос на Бога и човека християните от всички епохи виждат като висше проявление на Божествената мъдрост – Истина, която удовлетворява всички потребности на човешкия ум и сърце.
Това, което агитаторите на безбожието представят като абсурд и мрачно суеверие, най-видните умове и великите светци признават за съвършена и сияйна истина. Но къде откриват тази истина?
За да отговорим на този въпрос, трябва поне с няколко думи да припомним християнското учение за човека и онази представа за Бога, или по-точно, онази интуиция, онова усещане на Бога, от което произтича това учение за човека. Християнството винаги вижда в човека венеца на творението, най-доброто и най-съвършеното Божие творение. Нещо повече – християнството вижда в човека Божи образ и подобие, а това означава – божествената основа, божествения източник на човешката природа. Казано на философски език – християнството изповядва краен антропологичен максимализъм: човек действително е божествен: неговият разум, неговата воля, творческите му способности – всичко това не е просто от Бога, а съответства на Божествения разум, воля, творческо съвършенство. Човек си представя Бога в света някак чрез себе си и със своите способности изпълнява Божията воля за света и в света.
Човек не е Бог, но е способен на Божествено, прилича на Бога, призован е да бъде Божи приятел.
Светът и природата са му дарени, за да ги обработва и отглежда, като чрез тях разкрива всичките си таланти и дарби. Според християнското учение светът е призван да стане космически храм на Божията слава, в който в цялата си пълнота ще се разкрие божественото призвание на човека. По този начин човек носи божественото служение и божественото призвание в света.
Но това означава също така, че и Бог прилича на човека, когото Той е запечатал и украсил със Своя образ, със Своите дарби. Има съответствие между Бог и човек: човек е създаден като помощник на Бога, сътворец, съучастник и съизпълнител на Божествения план за света, а Бог пък действа в света чрез човека. И точно от тази висока представа за човека за християните произтича не само възможност, но и естествеността на тяхното единение – такова единство, в което Бог идва като човек, а човек е изцяло проявление на Божия образ. Това единство според християнската вяра се осъществява в Христос. Апостол Павел пише: „понеже в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (ср.: Кол.2:9). И наистина, ако вярваме в Бога така, както Библията говори за Него, т.е. в Бога-любов, в Бога, който създава и излива живота Си върху цялото творение, в Бога-истина, в Бога-добро, – за какъв друг Бог можем да мислим? Тогава висшето и съвършено явяване на Бога в света не може да не бъде явяването Му в Човека. Ето я висшата допирна точка на Бога и творението, на Бога и човека, явяването на крайната човечност на Бога и на божествеността на човека – това е Христос.
Каквито и да са нашите съмнения, за момент да приемем, че това е точно така, че с Христос в света Се явява Самият Бог и че Се явява в най-съвършения сред всички хора. Тогава нека се запитаме:
какво разбираме вглеждайки се и замисляйки се над образа на Христос; какво разбираме за Бога и за човека? Какъв Бог се явява в света?
Не е ли очевиден отговорът – една всеобемаща, включваща всичко в себе си дума – любов? И ако Христос е Бог, то Бог, наистина е любов. Защото, както пише апостол Йоан Богослов: „който не люби брата си, той не е познал Бога, защото Бог е любов“ (вж.: 1Ин.4:8, 20). От Христос разбираме, че с любов и заради любовта Бог сътворява света, чрез любовта пребивава в света и от любов му предава Самия Себе Си. „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие“, казва Той (ср.: Ин.10:10), т.е. идва да обикне, да спаси, да възстанови, да прослави, да остави деветдесет и девет заради един, да разкрие цялата истина, цялото добро, цялата красота, да възкреси, да даде вечен живот. Всичко това и още много Бог извършва чрез Христос.
Но може би още по-прекрасно и по-поразително е това, че чрез Христос ние опознаваме човека. В какъв Човек се явява Бог? Какво е неизменно прекрасното в Христос? Любовта! Любовта към Бога, към човека, към света. Христос живее изцяло за другите; Христос никога не насилва човешката свобода, не изисква от човека нищо насила. Винаги е открит за човешкото страдание, винаги се смилява. И всичко това Той прави с поразително безпределно смирение!
Коя религия, коя философия е достигнала такава висота, при която Бог и човек биха се съединили в любов и смирение и това съединение би открило последната истина за самото битие?
И ако някой попита: „В какво вярвате?“, всеки ще отговори: „Вярвам в учение, което е по-висше, по-прекрасно, по-разумно и по-силно от всички останали и друго като него няма на земята. В това учение всичко е съвършено и затова знам, че то е Божествено. В него изцяло се премахва разбирането за Бога само като абсолютен Властелин, който наказва и милва. Защото когато християнството казва „Бог“, то казва “Бог е любов”. В това учение образът на човека е очистен и възнесен до небивала висота, сияещ с такава светлина, с каквато преди не е сиял. Христос е съвършен Бог и съвършен Човек, съвършен в любовта, в мъдростта, в силата“.
Учението, което от мнозина се отхвърля като невероятно, в действителност разкрива потресаващи възможности. В него никак не е омаловажена свободата на човека, но самата тази свобода го води към Бога; в него Бог се разкрива като дихание и пълнота на живота. Ето защо светиите от всички времена заедно с много поколения богослови и философи единодушно твърдят, че християнското учение за богочовечеството е последното и най-пълното откровение на Божествената мъдрост и е основа за целия строеж на човешката култура и цялата човешка история.
Автор: протопрезвитер Александър Шмеман
Превод: Елена Папучиева
